облечени в красиви одежди от сърма. Повечето от тях носеха със себе си сребърни струнни инструменти, като арфи, лири, китари или лютни, на които съпровождаха своите изпълнения, защото всеки се надяваше да може да покаже изкуството си пред Бастиан и Атрею.
Отново бяха донесени кресла. Бастиан седна по средата, между Кверквобад и Атрею. Фухур се разположи зад тях.
Тогава Кверквобад плесна с ръце и когато настъпи тишина, каза:
— Големият разказвач ще изпълни нашето желание. Той ще ни подари нови приказки. Приятели, покажете най-хубавото, на което сте способни, създайте му добро настроение.
Всички амаргантци на площада се поклониха дълбоко и мълчаливо. Тогава първият пристъпи напред и започна да рецитира. След него взеха да излизат все нови и нови. Всичките имаха красиви и звучни гласове и владееха добре това изкуство.
Приказките, стихотворенията и песните, които те поднасяха, бяха увлекателни, весели или пък тъжни, но ще отнеме много време, ако разкажем всички. Затова ще го сторим друг път. Бяха около стотина на брой. После те почнаха да се повтарят и жителите на Амаргант, които сега излизаха на сцената, не можеха да изпълнят нищо друго освен онова, което вече бяха издекламирали предшествениците им.
Въпреки това възбудата на Бастиан нарастваше с всеки миг. Той чакаше да дойде неговият ред. Желанието му се бе изпълнило точно както искаше. Едва го сдържаше да разбере дали ще се сбъдне и всичко останало. Погледна Атрею отстрани, но той си седеше, слушаше и лицето му дори не трепваше. Не можеше да се разбере какво го вълнува.
Най-сетне Сребърният старец Кверквобад накара съгражданите си да спрат. Той се обърна с въздишка към Бастиан и рече:
— Нали ти казах, Бастиан Балтазар Букс, че запасите ни са малки. Не по наша вина няма достатъчно приказки. Както виждаш, правим каквото можем. А сега ще ни подариш ли една от твоите приказки?
— Ще ви подаря всички приказки, които съм съчинил досега — каза Бастиан великодушно, — защото аз ще си измисля още много нови. Доста от тях съм разказвал на едно малко момиченце на име Криста, но повечето — само на себе си. Така че никой друг не ги знае. Ала ще са нужни седмици и месеци, за да мога да разкажа всяка поотделно, а толкова дълго ние не можем да останем при вас. Затова ми се иска да ви разкажа една приказка, в която се съдържат всички останали. Заглавието й е „Историята на Амаргантската библиотека“.
Той помисли малко и започна с първото, което му дойде наум:
„В прастари времена живяла в Амаргант една Сребърна старица на име Квана, която управлявала града. В онези отдавна отминали дни го нямало нито Езерото на сълзите Мурху, нито пък Амаргант бил построен от специално сребро, устойчиво на водите му. Това бил един съвсем обикновен град с къщи от камък и дърво, който бил разположен в една долина сред гористи хълмове.
Квана имала син на име Квин, който бил голям ловец. Един ден Квин зърнал в гората еднорог. На върха на неговия рог греел скъпоценен камък. Той убил животното и Отнесъл Камъка в къщи, но с това навлякъл голямо зло на град Амаргант. Започнали да се раждат все по-малко деца. Ако не се намерело спасение, градът щял да опустее. Но еднорогът не можел да бъде съживен и никой не намирал изход.
Тогава Сребърната старица изпратила вестоносец в Южния оракул, който все още съществувал, за да получи от Уйулала съвет, какво да правят. Но Южният оракул бил толкова далече, че пратеникът тръгнал като млад мъж, а се върнал като старец. Сребърната старица Квана била вече отдавна умряла и синът й Квин заел междувременно нейното място. Той, естествено, също бил твърде стар, както и всички останали амаргантци. Имало само две деца — едно момче и едно момиче. Момчето се казвало Аквил, а момичето — Муква.
И така, пратеникът оповестил, че гласът на Уйулала му разкрил тайната — Амаргант ще оцелее, ако го направят най-красивия град на Фантазия. Само по този начин можело да се поправи злото, причинено от Квин. Но това жителите на Амаргант можели да направят само с помощта на олелийците, най-грозните същества във Фантазия. Наричали ги също Вечно плачещите, защото непрекъснато проливали сълзи от мъка, че са толкова грозни. Но именно с тези потоци от сълзи те промивали от глъбините на земята онова специално сребро и правели от него най-прекрасен филигран.
Тогава всички амаргантци тръгнали да търсят олелийците, но никой не успял да ги намери, тъй като те живеят дълбоко под земята. Накрая останали само Аквил и Муква. Другите измрели, а и те междувременно също пораснали. И тъкмо те двамата успели да намерят олелийците и да ги придумат да превърнат Амаргант в най-красивия град на Фантазия.
Така олелийците построили първо един сребърен шлеп, а върху него — малък дворец от филигран, и го поставили на централния площад в измрелия град. После прокарали под земята поток от сълзите си и той бликнал като извор в долината между гористите хълмове. Горчивите води я изпълнили и тя се превърнала в Езерото на сълзите Мурху, по което плавал първият сребърен дворец. В него живеели Аквил и Муква.
Ала олелийците поставили на двамата млади едно условие и то било те и всички техни потомци отсега нататък да се посветят на песните и приказките. Докато правели това, олелийците щели да им помагат, защото по този начин и те щели да имат дял в тяхното изкуство и грозотата им щяла да допринесе за нещо красиво.
Така Аквил и Муква основали библиотека и това е прочутата Амаргантска библиотека, където събрали всички мои приказки. Те започнали с тази, която току-що чухте, но постепенно една след друга се натрупали и всички останали, които някога съм разказвал. В края на краищата приказките станали толкова много, че нито те двамата, нито многобройните им потомци, които днес обитават Сребърния град, могат да ги прочетат или разкажат докрай.
А най-красивият град на Фантазия съществува и днес, защото олелийците и жителите на Амаргант спазили поетото обещание, макар двата народа вече да не се познават. Само името на Езерото на сълзите Мурху напомня за това събитие от прастари времена.“
Когато Бастиан свърши, Сребърният старец Кверквобад бавно се надигна от креслото си. Лицето му бе озарено от усмивка.
— Бастиан Балтазар Букс, ти ни подари много повече от една приказка, много повече от всички приказки на този свят. Ти ни дари с произход. Сега вече знаем откъде е дошло езерото Мурху, как са се появили нашите сребърни кораби и дворци, които плават по езерото. Сега вече знаем защо от дълбока древност сме народ на певци и разказвачи и преди всичко сега разбрахме какво има в онази голяма кръгла сграда в нашия град, в която още никой не е стъпвал, защото е затворена от прастари времена. В нея се криело най-голямото ни богатство, а ние досега не сме и подозирали. В нея се намира Амаргантската библиотека!
И самият Бастиан беше слисан, че всичко, което той току-що разказа, бе станало реалност. (Или пък открай време си е било така? Граограман би казал: „И двете!“) Във всеки случай той искаше да се увери със собствените си очи.
— А къде е тази сграда? — попита той.
— Ще ти я покажа — рече Кверквобад, обърна се към тълпата и извика: — Елате всички с нас! Може би днес ще станем свидетели на още много други чудеса!
Дългото шествие, начело на което вървеше Сребърният старец, а до него — Атрею и Бастиан, се отправи по кейовете, свързващи сребърните кораби един с друг, и най-накрая спря пред голямо здание, което се намираше върху кръгъл кораб и също имаше формата на огромна сребърна цилиндрична кутия. Външните стени бяха гладки и без украшения, а също и без нито един прозорец. Имаше само една голяма врата, но тя беше затворена.
В средата на гладката сребърна врата в кръгъл обков беше поставен камък, приличащ на парче прозрачно стъкло. На него имаше следния надпис:
