— Какво да се прави, сребърните старци като мен се нуждаят от сън. При вас, младите, е другояче. Не ми се сърдете, но аз сега ще отида да си легна.
Те му пожелаха лека нощ и Кверквобад си отиде.
Двамата приятели останаха още дълго да седят така мълчаливо, вперили поглед в нощното небе, където Драконът на щастието кръжеше с бавни и спокойни вълнообразни движения. От време на време прелиташе като тясно бяло облаче пред кръглата месечина.
— Фухур изобщо ли не спи? — попита най-накрая Бастиан.
— Той вече спи — отговори тихо Атрею.
— Ама както си лети ли?
— Да, той не обича да живее в къщи дори когато те са толкова големи, колкото дворецът на Кверквобад. Чувства се притеснен, затворен и се старае да се движи колкото може по-внимателно, за да не събори или бутне нещо. Какво да се прави, като е много голям. Затова обикновено спи във въздуха.
— Мислиш ли, че ще ми разреши веднъж и аз да полетя с него?
— Положително. Във всеки случай не е проста работа. Първо трябва да свикнеш.
— Аз съм яздил Граограман — не се стърпя да се похвали Бастиан.
Атрею кимна й го погледна с възхищение.
— Спомена го, когато си мерехте храбростта. Как успя да надвиеш Пъстрата смърт?
— Нали имам Златин — рече Бастиан.
— Ах! — възкликна Атрею. Изглеждаше много слисан, но не каза нищо повече.
Бастиан извади знака на Детската царица изпод ризата си и го показа на Атрею. Атрею го разглежда продължително и тогава промълви:
— Значи сега ти носиш Сиянието.
Лицето му се стори на Бастиан малко недружелюбно, затова побърза да каже:
— Искаш ли пак да го поносиш?
Той понечи да свали верижката.
— Не!
Гласът на Атрею прозвуча едва ли не рязко и Бастиан се сепна и спря, тогава Атрею се усмихна извинително и повтори кротко:
— Не, Бастиан, аз достатъчно дълго го носих.
— Както искаш — рече Бастиан. След това завъртя знака:
— А виждал ли си какво пише отзад?
— Да, виждал съм, но не знам какво е.
— Защо?
— Ние, Зелените кожи, знаем как се търсят следи, а не как се четат букви.
Сега беше ред на Бастиан да ахне.
— Какво е написано от обратната страна? — поинтересува се Атрею.
— ПРАВИ КАКВОТО ТИ СЕ ИСКА — прочете му Бастиан.
Атрею гледаше знака вторачено.
— Значи така било! — измърмори той. Лицето му не издаваше никакво душевно вълнение и Бастиан не можеше да разбере за какво мисли. Затова попита:
— А ако го знаеше, щеше ли да постъпиш по друг начин?
— Не — каза Атрею. — Аз направих онова, което исках.
— Вярно е — рече Бастиан и кимна.
Двамата отново помълчаха известно време.
— Трябва да те питам още нещо, Атрею — подхвана пак разговора Бастиан. — Ти каза, че съм изглеждал другояче, когато си ме видял във Вратата с вълшебното огледало.
— Да, съвсем различно.
— Ами как изглеждах?
— Ти беше много дебел и блед, пък и имаше съвсем други дрехи.
— Дебел и блед? — попита Бастиан и се усмихна недоверчиво. — Сигурен ли си, че съм бил аз?
Бастиан се замисли.
— Ти си ме видял, знам това. Но аз винаги съм бил като сега.
— Наистина ли?
— Иначе би трябвало да си спомням! — извика Бастиан.
— Да — каза Атрею и го погледна замислено. — Би трябвало.
— Да не би огледалото да е било криво?
Атрею поклати глава.
— Не вярвам.
— Как си обясняваш тогава, че си ме видял такъв?
— Не знам — призна Атрею. — Знам само, че не се заблуждавам.
Те пак мълчаха дълго и накрая отидоха да спят.
Докато лежеше в леглото, чиито табли откъм главата и краката, естествено, бяха направени от най-фин сребърен филигран, Бастиан не престана да мисли за разговора с Атрею. Струваше му се някак, че след като разбра за Сиянието, Атрею вече не оценяваше така високо победата му над юнака Хинрек и престоя му при Граограман. Може би си мислеше, че при тези обстоятелства това не е кой знае какво. А на Бастиан се искаше да спечели напълно уважението на Атрею.
Той дълго размишлява. Все трябваше да има нещо, което да не е в състояние да направи никой друг във Фантазия, дори и да е със знака. Нещо, което да може да извърши само той, Бастиан.
И накрая му дойде на ум какво е то — да съчинява приказки.
Нали постоянно повтаряха, че никой от Фантазия не може да създаде нещо ново. Дори и гласът на Уйулала го бе споменал. А именно това беше нещото, което той умееше да върши най-добре.
Атрею трябваше да разбере, че той, Бастиан, е голям разказвач!
Пожела да му се удаде колкото може по-скоро случай да докаже това на приятеля си. Та дори още утре. Например би могло в Амаргант да се проведе празник на приказката, по време на който Бастиан да засенчи всички със своето въображение.
А още по-добре би било, ако всичко, което той разкаже, се сбъдне! Не каза ли Граограман, че Фантазия е царството на приказките и затова дори и отдавна отминали неща могат да се появят отново, ако съществуват в някоя приказка?
Нека Атрею да облещи очи от учудване!
И докато Бастиан си представяше как Атрею му се възхищава, заспа.
Когато на следващата сутрин седяха в парадната зала на двореца и богато закусваха, Сребърният старец Кверквобад каза:
— Ние решихме да организираме днес за нашия гост, Спасителя на Фантазия, и за неговия приятел, който го доведе при нас, специален празник. Може би ти, Бастиан Балтазар Букс, не знаеш, че от прастари времена ние, амаргантците, сме най-добрите певци и разказвачи в цяла Фантазия. Нашите деца изучават от рано това изкуство. Когато пораснат, те години наред пътуват по света и упражняват тази професия за благото и добруването на всички люде. Затова навсякъде ни посрещат с уважение и радост. Ала има нещо, което ни мъчи — запасите ни от песни и приказки, честно казано, не са особено големи. А не стига, че са малко на брой, ами и мнозина от нас трябва да ги делят помежду си. Говори се, не зная доколко с право, че в твоя свят ти си известен като човек, който може да съчинява приказки. Вярно ли е?
— Да — рече Бастиан. — На мен дори са ми се присмивали за това.
Сребърния старец вдигна учудено вежди.
— Присмивали са ти се, че можеш да разказваш приказки, които никой досега не е чул? Та как е възможно! Никой от нас не е в състояние да направи това и всички ние, аз и моите съграждани, ще ти бъдем безкрайно благодарни, ако ни подариш нови приказки. Ще ни помогнеш ли с майсторството си?
— С удоволствие — отговори Бастиан.
След като закусиха, те излязоха на стълбата пред двореца на Кверквобад, където вече ги чакаше Фухур. На площада междувременно се бе събрала голяма тълпа от хора, но този път гостите, дошли в града за турнира, бяха малко. Повечето бяха амаргантци — мъже, жени и деца, всичките добре сложени, синеоки,
