врати имаха една и съща форма, но бяха изработени от различен материал — едната от дърво, а другата от метал. Бастиан реши да мине през дървената.
Невъзможно е да се опишат всички врати и стаи, които прекоси Бастиан при странстването си из Храма с хилядата врати. Имаше порти с формата на големи ключалки и други, наподобяващи вход на пещера, имаше златни и ръждясали врати, тапицирани и обковани с пирони, тънки като хартия и дебели като врата на огнеупорна каса, една приличаше на великанска уста, а друга се отваряше като подвижен крепостен мост, една имаше формата на ухо, друга беше направена от меденки, една беше изработена като вратичка на печка, друга се закопчаваше с копчета. Всеки път двете врати, които отвеждаха от една стая в друга, имаха нещо общо — формата, материала, размерите, цвета, — но и нещо, което коренно ги различаваше.
Много пъти влиза Бастиан от едно в друго шестоъгълно помещение. Всяко взето решение го поставяше пред необходимостта да вземе ново, което от своя страна водеше след себе си до друго решение. Но всички те с нищо не променяха факта, че той все още се намираше в Храма с хилядата врати… и че нямаше изгледи да излезе от него. Докато продължаваше да върви все така, той се замисли каква ли е причината за това. Желанието му беше явно достатъчно силно, за да го доведе до Лабиринта, но недотам точно, за да му позволи да намери правия път. Той бе поискал да не е сам, но сега осъзнаваше, че не е имал предвид нищо конкретно. И това ни най-малко не му помагаше да реши дали да мине през стъклената врата или през онази, оплетена от върбови пръчки. Досега бе правил избора си ей така, както му харесваше или както му скимнеше, без много да му мисли. Всъщност той би могъл също така добре да мине и през другата врата. Но по този начин никога нямаше да излезе от Лабиринта.
Току-що бе влязъл в едно помещение, където светеше зеленикава светлина. Три от шестте стени бяха изрисувани с облаци. Вратата отляво беше от бял седеф, а тази отдясно — от черно абаносово дърво. И ето че в този момент той се сети какво желае — да види Атрею!
Седефената врата напомни на Бастиан за Дракона на щастието Фухур, чиито люспи блестяха като бял седеф. И той реши да мине през нея.
В съседната стая имаше две врати. Едната бе изплетена от трева, а другата имаше желязна решетка. Бастиан избра вратата от трева, защото се сети за Тревното море, родината на Атрею.
В следващото помещение имаше две врати, които се различаваха по това, че едната беше от кожа, а другата — от кече. Бастиан, естествено, мина през кожената.
Той отново се изправи пред две врати, тук обаче се наложи да помисли. Едната беше пурпурночервена, а другата — маслиненозелена. Атрею бе зеленокож и носеше мантия, изтъкана от козината на пурпурен бизон. На маслиненозелената врата бяха нарисувани с бяла боя няколко прости знаци, каквито Атрею имаше на челото и бузите си, когато при него дойде старият Кайрон. Същите знаци бяха изписани обаче и по пурпурночервената врата, но Бастиан не знаеше върху мантията на Атрею да е имало подобни знаци. Следователно този път водеше при друг, а не при Атрею.
И така Бастиан отвори маслиненозелената врата и се озова навън!
За свое голямо учудване той обаче не бе попаднал, да речем, при Тревното море, а в някаква рядка пролетна гора. Лъчите на слънцето проникваха през младите широколистни клони и светлините и сенките си играеха и трепкаха по обраслата с мъх земя. Ухаеше на пръст и гъби, а прохладният въздух беше изпълнен с чуруликането на птички.
Бастиан се обърна и видя, че току-що е излязъл от малък горски параклис. Следователно в този момент вратата му се е била превърнала в изход от Храма на хилядата врати. Бастиан я отвори още веднъж и надникна в тясното малко помещение. Покривът се състоеше от няколко прогнили греди, които стърчаха във въздуха, а стените бяха обрасли с мъх.
Първоначално Бастиан тръгна без определена цел. Той не се и съмняваше, че рано или късно ще намери Атрею. И радостта му от предстоящата среща беше безгранична. Той подсвиркваше на птичките, които му отговаряха, и въодушевено пееше на висок глас каквото му дойде наум.
След като повървя малко, на една полянка съзря група насядали хора. По-отблизо той разпозна, че това са няколко рицари с разкошни доспехи. С тях беше и една красива дама. Тя седеше на тревата и свиреше на лютня. Отзад стояха няколко коня с прекрасни седла и юзди. Пред мъжете, които лежаха в тревата и си приказваха, беше разстлана бяла покривка, покрита с най-различни ястия и питиета.
Бастиан се приближи към групата, но преди това скри амулета на Детската царица под ризата си, защото му се искаше да се запознае с компанията, без да разберат кой е и да не прави особено впечатление.
Когато го видяха, че идва, мъжете станаха, поздравиха го вежливо и му се поклониха. Очевидно го смятаха за принц от Ориента или нещо подобно. Красивата дама също кимна с усмивка и продължи да свири. Единият от мъжете беше особено едър и дрехите му се отличаваха с изключително великолепие. Беше още млад и имаше руси коси, които падаха върху рамената му.
— Аз съм юнакът Хинрек — рече той, — тази дама е принцеса Огламар, дъщеря на царя на Лун. Тези мъже са моите другари — Хикрион, Хисбалд и Хидорн. А как се казвате вие, млади приятелю?
— Не мога да кажа името си… поне засега — отговори Бастиан
— Някакъв обет ли? — попита принцеса Огламар с лека насмешка. — Толкова млад и вече дал обет?
— Вие сигурно идвате отдалече? — поинтересува се юнакът Хинрек.
— Да, от много далече — отвърна Бастиан.
— Принц ли сте? — осведоми се принцесата и го погледна благоразположено.
— Няма да издам това — отговори Бастиан.
— Е, във всеки случай, добре дошли на нашата трапеза! — извика юнакът Хинрек, — Ще ни окажете ли честта да седнете сред нас и да хапнем заедно, млади благороднико?
Бастиан прие с благодарност, седна и си взе от ястията.
От разговора, който се водеше между дамата и четиримата рицари, той разбра, че съвсем наблизо се намира големият сребърен град Амаргант. Там щяло да се състои нещо като турнир. За да участват в това състезание, от близо и далече се стичали най-смелите герои, най-добрите ловци, най-безстрашните воини, но също и разни авантюристи и самозванци. Само тримата най-големи юнаци и храбреци, победили всички останали, щели да имат честта да участват в нещо като експедиция. Навярно ставало дума за много дълго и изпълнено с приключения пътуване с цел да се открие някаква видна личност. Тя била отседнала в една от многобройните страни на Фантазия и я наричали просто Спасителя, Никой още не знаел истинското му име. Във всеки случай царството съществувало отново или все още единствено благодарение на него. Защото преди известно време Фантазия била сполетяна от ужасна катастрофа, от която за малко не била унищожена напълно. Това предотвратил в последния момент споменатият Спасител, като дошъл и дал на Детската царица името Месечка. Така я наричат и до днес всички във Фантазия. Но непознат никому, той се лутал оттогава из страната и задачата на експедицията била да го намери и да го съпроводи като лична охрана, за да не му се случи нещо. Но за това щели да бъдат взети само най-надеждните и смели мъже, защото ги очаквали нечувани приключения.
Турнирът, на който трябвало да се извърши подборът, се организирал от Сребърния старец Кверквобад (в град Амаргант управляват винаги най-старият мъж или най-старата жена, а Кверквобад бил на сто и седем години), но не той лично щял да определи кой от състезателите ще отиде, а някакъв млад туземец на име Атрею, момче от народа на Зелените кожи, в момента гост на Сребърния старец. После Атрею щял да предвожда експедицията. Той всъщност бил единственият, който можел да разпознае Спасителя, защото веднъж го бил, видял в едно вълшебно огледало.
Бастиан мълчеше и слушаше. Но хич не му беше лесно, защото той скоро разбра, че когато се говори за Спасителя, става дума за самия него. А когато се спомена и името на Атрею, сърцето му чак засия от радост. Трябваше да положи големи усилия, за да не се издаде. Но нали бе твърдо решил на първо време да остане инкогнито.
Впрочем в цялата тази работа юнакът Хинрек не го интересуваше толкова експедицията, колкото да спечели сърцето на принцеса Огламар. Бастиан разбра веднага, че той е влюбен до уши в младата дама. От време на време въздишаше ни в клин, ни в ръкав и постоянно поглеждаше към възлюбената си с тъжни очи. А тя се правеше, че не го забелязва. Била дала обет да вземе за мъж най-големия от всички герои, онзи, който надвие всички останали. Нищо друго не я задоволявало.
