Погледна нагоре.
На върха на огненочервената дюна стоеше огромен лъв. Той бе застанал точно пред слънцето, така че грамадната грива обгръщаше като с ореол от пламъци лицето му. Но тази грива, а и останалата козина бяха не както е обикновено при лъвовете жълти, а също така огненочервени, както и пясъкът, върху който стоеше.
Лъвът, изглежда, не бе забелязал момчето, което в сравнение с него едва се виждаше долу между дюните. Той по-скоро гледаше червените букви, които покриваха склона на отсрещния хълм. И тогава отново се разнесе могъщият му боботещ рев:
— Кой направи това?
— Аз — отговори Бастиан.
— И какво означава то?
— Това е името ми — отвърна Бастиан. — Казвам Се Бастиан Балтазар Букс. Едва сега лъвът погледна към него и Бастиан имаше чувството, че е обгърнат от пламъци, които ще го превърнат начаса в пепел. Но това усещане веднага изчезна и той издържа погледа на лъва.
— Аз съм Граограман, господарят на Цветната пустиня, име наричат Пъстрата смърт — рече огромното животно.
Те все още се гледаха един друг и Бастиан усещаше смъртоносната сила, която излъчваха тези очи.
Двамата сякаш невидимо си мереха силите. В края на краищата лъвът сведе поглед. С бавни царствени движения слезе от дюната. Когато стъпи на морскосиния пясък, той промени цвета си така, че козината и гривата му също станаха сини. Огромното животно се изправи за момент пред Бастиан, който го гледаше от долу на горе както мишка — стоящата пред нея котка. Тогава изведнъж Граограман се свлече на земята и положи глава в краката на момчето.
— Господарю — рече той, — аз съм твой слуга и чакам заповедите ти!
— Искам да се махна от тази пустиня — каза му Бастиан, — можеш ли да ме изведеш от нея?
Граограман поклати грива.
— Не мога да сторя това, господарю.
— Защо?
— Защото нося пустинята със себе си.
Бастиан не можа да разбере какво иска да каже лъвът и попита:
— Няма ли друго същество, което да ме отнесе оттук?
— Та това е невъзможно, господарю — отвърна Граограман. — Там, където съм аз, надлъж и нашир няма жива душа. Достатъчно е да се появя, за да превърна и най-силните и страшни същества на хиляди километри наоколо в пепел. Затова ме наричат Пъстрата смърт и Царя на Цветната пустиня.
— Ти грешиш — рече Бастиан. — Не всяко същество изгаря в твоето царство. На мен, както виждаш, нищо не ми стана.
— Защото носиш Сиянието, господарю. Златин те пази… дори и от мен, най-смъртоносното същество от всички същества на Фантазия.
— Искаш да кажеш, че ако нямах Съкровището, и аз щях да се превърна в купчина пепел?
— Така е, господарю. И то щеше да стане, макар и против волята ми. Защото ти си първият и единственият, който говори с мен.
Бастиан хвана знака.
— Благодаря, Месечке — каза тихо той.
Граограман отново се изправи в цял ръст и погледна надолу към Бастиан.
— Мисля, господарю, че ние имаме доста да си кажем. Аз може би ще ти разкрия тайни, които не са ти известни. Може би и ти ще ми обясниш загадката на моето битие, останала тайна за мен.
Бастиан кимна.
— Ако е възможно обаче, първо бих те помолил за нещо за пиене. Много съм жаден.
— Твоят покорен слуга е целият в слух и очаква твоите заповеди — отвърна Граограман. — Господарю, ще благоволиш ли да се качиш на гърба ми? Ще те отнеса в двореца си, където ще намериш всичко, което ти е нужно.
Бастиан се метна на гърба на лъва и се хвана с две ръце за гривата му, чиито къдрици се виеха като малки пламъчета. Граограман извърна глава към него.
— Дръж се здраво, господарю, защото аз бягам бързо. И искам да те помоля за още нещо, господарю. Обещай ми, че докато си в моето царство, а още повече с мен, по никакъв повод нито за секунда няма да сваляш Съкровището, което те закриля!
— Обещавам ти — рече Бастиан.
Тогава лъвът потегли — отначало бавно и достолепно, после все по-бързо и по-бързо. Бастиан наблюдаваше с удивление, как при всеки нов пясъчен хълм козината и гривата на лъва променяха цвета си, всякога в съответствие с цвета на дюната. Накрая Граограман започна да прави грамадни
скокове от връх на връх и се движеше с такава скорост, че огромните му лапи едва допираха земята. Цветът на козината му взе да се сменя все по-бързо и по-бързо, докато накрая очите на Бастиан се замрежиха и той започна да вижда едновременно всички цветове. Сякаш грамадното животно се бе превърнало в един опал, през който пробягваха цветовете на дъгата. Очите на момчето неволно се затвориха. Вятърът, горещ като в преизподнята, свиреше покрай ушите му и сякаш искаше да изтръгне мантията му, която се развяваше отзад. Той чувстваше как се движат мускулите в тялото на лъва и вдишваше дивата, възбуждаща миризма на гъстата грива. Бастиан нададе пронизителен, тържествуващ вик, който прозвуча като крясък на граблива птица, а Граограман му отговори с рев, разтърсващ пустинята. Колкото и различи да бяха, в този момент те станаха едно цяло. Бастиан бе изпаднал в опиянение и дойде отново на себе си, когато чу Граограман да казва:
— Пристигнахме, господарю. Ще благоволиш ли да слезеш?
С един скок Бастиан се озова на пясъка. Пред себе си видя хълм, по който стърчаха черни чукари — или това бяха някакви развалини? Не можеше да каже кое от двете е вярно, защото камъните, които или лежаха безразборно по земята, полузатрупани от цветен пясък, или образуваха порутени сводове, зидове, колони и тераси, бяха прорязани от дълбоки цепнатини и пукнатини и издълбани по своеобразен начин, сякаш от прастари времена пясъчни бури бяха заглаждали ръбовете и неравностите им.
— Това, господарю — чу Бастиан гласа на лъва, — е моят дворец… и гроб. Влез, бъди добре дошъл, ти си първият и единствен гост на Граограман.
Слънцето бе загубило вече своята знойна сила и стоеше голямо и бледожълто над хоризонта. Очевидно бяха яздили много по-дълго, отколкото се бе сторило на Бастиан. Останките от колони или скалните зъбери, независимо какво беше това в действителност, вече хвърляха дълги сенки. Скоро щеше да се свечери.
Когато Бастиан последва лъва през една порта с тъмен свод, водеща към вътрешността на двореца, му се стори, че Граограман не стъпва вече така енергично, както преди и дори че в походката му се крие някаква умора и тромавост.
По един тъмен коридор и различни стълбища, които водеха нагоре и после надолу, те стигнаха до голяма врата, която май също беше изработена от черна скала. Когато Граограман пристъпи към нея, тя сама се отвори и щом Бастиан я прекрачи, отново се затвори зад гърба му.
Те попаднаха в обширна зала или по-точно в една пещера, която беше осветена от стотици висящи лампи. Огънят в тях наподобяваше играта на цветните пламъци по козината на Граограман. В средата на покрития с цветни плочки под имаше стъпала, които образуваха кръгла площадка, а върху нея се намираше къс черна скала. Граограман извърна бавно очи към Бастиан — те бяха помръкнали.
— Моят край идва, господарю — промълви той, — не ни остана време да поговорим. Но не се тревожи, изчакай утрешния ден. Онова, което винаги се е случвало, ще се случи и сега. Дано само можеш да ми кажеш защо е така.
После той се обърна към една малка врата в другия край на пещерата.
— Влез там, господарю, ще намериш всичко, което ти е нужно. Тези покои те чакат от незапомнени времена.
Бастиан се отправи към вратата, но преди тя да се отвори, той извърна поглед назад. Граограман бе легнал на черния каменен блок и сега и самият той беше черен като скалата. С тих глас, почти шепнешком,
