Знаеше, че едно-единствено необмислено движение може да прекърши растението. Не биваше да допуска опасността да го тласне към безразсъдни постъпки. Бавно се придвижваше напред. Най-сетне достигна мястото, където стеблото почна да се изправя и най-накрая стана съвсем отвесно. Той го обгърна и започна да се плъзга сантиметър по сантиметър по него. Отгоре често го застигаха облаци цветен прах. Вече нямаше странични клони, а там, където се подаваше някой чеп и Бастиан се опиташе да го използва като опора, той веднага се изронваше. Надолу стеблото ставаше все по-дебело и Бастиан вече не можеше да го обхване с ръце, а все още беше много далече от земята. Той спря, за да обмисли как да продължи.
Ала един нов трус, който премина през огромния ствол, му спести всякакви по-нататъшни размишления. Онова, което бе останало от стеблото, рухна като подсечено и образува островърх хълм, по който Бастиан се търколи с бясна скорост, преметна се няколко пъти и накрая се озова в подножието му. Падащият след него цветен прах почна да го затрупва, но той се измъкна, изтърси пясъка от ушите и дрехите си и плю няколко пъти силно. После се огледа.
Пред очите му се разкриваше невиждана гледка. Наоколо пясъкът бе почнал да се движи бавно като река. Стичаше се на потоци, образуваше въртопи и поемаше в различни посоки, за да се събере на хълмове и дюни с най-различна височина и размери, но винаги с един и същи цвят. Светлосиният пясък се отправяше към светлосиня купчина, зеленият пясък — към зелена, а виолетовият — към виолетова. Перелин чезнеше и на негово място изникваше пустиня, и то каква!
Бастиан се бе изкачил на една дюна с пурпурночервен пясък и докъдето стигаше погледът му, не се виждаше нищо друго, освен хълмове с всевъзможни цветове. Всеки от тях имаше неповторима окраска. Най-близо до него се намираше един кобалтовосин, после се издигаше шафрановожълт, зад тях сияеха в пъстрата си премяна карминеночервен, друг — с цвят на индиго, трети — като зелена ябълка, после — небесносин, оранжев, прасковенорозов, синьо-лилав, тюркоазеносин, лилавовиолетов. Имаше и зелен като мъх, рубиненочервен, тъмнокафяв, с цвят на старо злато, яркочервен и лазурносин. И това продължаваше от единия до другия край на хоризонта, така че той просто не можеше да повярва на очите си. Златни и сребърни поточета от пясък течаха между хълмовете и разделяха цветовете един от друг.
— Това е Гоаб, Пустинята на цветовете — каза Бастиан на глас.
Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо и горещината стана убийствена. Въздухът над пъстро обагрените пясъчни дюни започна да трепти и Бастиан осъзна, че сега положението действително бе станало сериозно. Едно бе ясно — в тази пустиня той не можеше да остане. А ако не успееше да се измъкне от нея, много скоро щеше да загине.
Несъзнателно той посегна към знака на Детската царица върху гърдите си с надежда, че той ще го поведе. След това тръгна смело напред.
Изкачваше дюните една след друга и слизаше от тях, напредваше крачка по крачка, без да вижда нищо друго, освен хълмове. Само цветовете непрекъснато се сменяха. За какво ли му беше това силно тяло, когато не е по силите на сам човек да се пребори с безкрайната пустиня? Знойният въздух се поклащаше тежко и лъхаше сякаш от преизподнята. Едва дишаше. Езикът залепваше за небцето, а по лицето се стичаха вадички пот.
Слънцето висеше като огнено кълбо насред небето. Стоеше там вече твърде дълго и сякаш не помръдваше. Този ден сред пустинята беше също така дълъг, както и нощта над Перелин.
Бастиан продължаваше да върви напред и все напред. Очите му горяха, имаше чувството, че езикът му се е втвърдил, но не се предаваше. Бе загубил много вода и кръвта му бе станала толкова гъста, че едва течеше по жилите му. Ала Бастиан продължаваше да върви напред, крачка по крачка, без да бърза, но и без да спира, както правеха опитните покорители на пустинята. Не обръщаше внимание, че жажда мъчи тялото му. Беше обладан от такава желязна воля, че не можеше да го надвият нито умората, нито лишенията.
Спомни си колко бързо се обезкуражаваше по-рано. Бе захващал стотици неща, които зарязваше и при най-малката трудност. Непрекъснато се безпокоеше дали ще има какво да яде и все го обземаше някакъв глупав страх да не се разболее или да не го заболи нещо. Това му беше вече твърде чуждо.
Никой досега не бе посмял да тръгне из пустинята на цветовете Гоаб, а и след него едва ли щеше да се намери кой да го последва.
А и вероятно никой нямаше да научи за това.
Последното натъжи Бастиан. Но нищо не можеше да се промени. По всичко личеше, че Гоаб е невъобразимо голяма пустиня и той никога няма да достигне края й. Не го плашеше мисълта, че рано или късно въпреки цялата си издръжливост ще трябва да загине. Щеше да посрещне спокойно и с достойнство смъртта, тъй както правеха ловците от народа на Атрею, но щом като никой не смееше да навлезе в тази пустиня, нямаше да се намери и кой да съобщи за кончината на Бастиан. Нито във Фантазия, нито у дома. Щяха да го смятат ей така, за изчезнал, и никой нямаше да допусне, че е идвал във Фантазия и в пустинята Гоаб.
Докато вървеше напред и мислеше за това, внезапно го осени една идея. „Нали цяла Фантазия — каза си той — се съдържа в онази книга, която пише Старецът от Странстващия хълм. И тази книга е самата «Приказка без край»“. Не друг, а той я бе чел на тавана. Може би и сега всички негови преживелици се увековечаваха в тази книга. А това хич не беше лошо, защото един ден някой друг щеше да прочете какво се е случило, а може би даже го четеше в момента. Следователно беше възможно да даде знак на този някой. Цветът на пясъчният хълм, на който Бастиан тъкмо се намираше, беше морскосин. Един малък дол го делеше от разположената насреща огненочервена дюна. Бастиан отиде до нея, загреба в шепите си пясък и го пренесе на синия хълм. После го поръси по склона, така че да се получи линия. Отново се върна, взе червен пясък и продължи да прави същото. След известно време върху синята основа се появиха три огромни червени букви:
Той гледаше доволен произведението си. Онзи, който чете „Приказка без край“, не може да подмине този знак. И независимо какво щеше да се случи с него, хората щяха да узнаят къде е останал.
Той седна на върха на огненочервения хълм малко да си почине. Трите букви светеха ярко на силното слънце в пустинята.
Отново част от спомените на Бастиан за човешкия свят потъна в забвение. Той вече не помнеше колко болезнено чувствителен беше по-рано, та понякога дори се разплакваше. Сегашната му издръжливост и твърдост го изпълваха с гордост. Но ето че у него се породи ново желание.
„Макар вече да не ме е страх — каза си той, както му бе станало навик, — на мен все още ми липсва истинска храброст. Да изтърпиш лишения и да преодолееш трудности, не е малко. Но решителността и смелостта са все пак нещо друго! Иска ми се да изживея някое истинско приключение, за което е нужна страшна смелост. Наистина тук, в пустинята, не можеш да видиш жива душа, но трябва да е чудесно да се сблъскаш с някое чудовище… е, да не бъде чак толкоз отвратително като Играмул, но затова пък много по- опасно. Трябва да е красиво и едновременно с това най-страшното създание на Фантазия. И аз ще изляза насреща му и…“
Бастиан не можа да продължи, защото в този миг усети, че земята под него започва да се тресе. Грохотът бе толкова силен, че човек го възприемаше по-скоро с тялото, отколкото е ушите си.
Бастиан се обърна и видя, че в далечината, на хоризонта на пустинята става нещо странно. Някакво огнено кълбо се доближаваше оттам с шеметна бързина. С невероятна скорост то описа няколко кръга около мястото, където седеше Бастиан, и внезапно се отправи право срещу него. В нажежения трептящ въздух, през който очертанията на всички предмети се виеха като пламъци, това същество приличаше на танцуващ огнен демон.
Страх обзе Бастиан и преди да е премислил, той побягна към долчинката между червената и синята дюна, за да се скрие от приближаващото огнено чудовище. Но едва попаднал там, той вече се срамуваше от страха си и го потисна.
Посегна към Златин на гърдите си и усети как цялата смелост, която току-що бе пожелал да притежава, се стича към сърцето му и го изпълва.
Тогава той отново чу силния грохот, който разтърси земята в пустинята, но този път съвсем отблизо.
