— Кой друг може да бъде. Нали току-що ми даде тъй хубаво име. Благодаря ти за това. Добре дошъл, спасителю и храбрецо мой!
— Къде сме, Месечке?
— Аз съм при теб, а ти си при мен.
Сякаш разговаряше насън и въпреки това Бастиан знаеше със сигурност, че е буден и не сънува.
— Месечке — прошепна той, — да не би това да е краят?
— Не — отговори тя, — началото е.
— Къде е Фантазия, Месечке? Къде са останалите? Къде са Атрею и Фухур? Нима всичко е изчезнало? Ами Стареца от Странстващия хълм и книгата му също ли ги няма?
— Фантазия ще се роди отново от твоите желания, мили Бастиан, а чрез мен те ще се превърнат в действителност.
— От моите желания? — повтори Бастиан учудено.
— Нали знаеш, че ме наричат Повелителка на желанията — чу той сладкия глас. — Какво ще поискаш?
Бастиан помисли, после попита предпазливо:
— На колко желания имам право?
— На колкото искаш… колкото повече, толкова по-добре, мили Бастиан. Толкова по-богата и многообразна ще стане Фантазия.
Бастиан беше изненадан и поразен. Но точно защото изведнъж бе изправен пред безброй много възможности, не му дойде наум нито едно желание.
— Нищо не ми хрумва — каза той накрая.
За известно време настъпи мълчание, после той чу сладкопойния глас:
— Лоша работа.
— Защо?
— Защото тогава вече няма да има никаква Фантазия.
Бастиан замълча объркан. Това, че всичко зависеше от него, смущаваше малко чувството му за безгранична свобода.
— Защо е толкова тъмно, Месечке? — попита той.
— В началото винаги е тъмно, мили Бастиан.
— Иска ми се да те видя още веднъж, Месечке, знаеш ли, както в онзи момент, когато ме погледна.
Той отново чу тихия напевен смях.
— Защо се смееш?
— Защото съм радостна.
— За какво?
— Ти току-що каза първото си желание.
— А ти ще го изпълниш ли?
— Да, протегни ръката си!
Той го направи и усети, че тя поставя нещо на дланта му. Беше съвсем мъничко, но тежеше учудващо много. От него лъхаше студ, на пипане беше твърдо и не издаваше признаци на живот.
— Какво е това, Месечке?
— Едно пясъчно зрънце — отговори тя, — това е всичко, което остана от безграничното ми царство. Подарявам ти го.
— Благодаря каза Бастиан удивен. Той наистина не знаеше какво да направи с този дар. Поне да беше нещо живо!
Докато размишляваше какво ли очаква от него Месечка, усети изведнъж, че нещо го погъделичка нежно по ръката. Той се вгледа по-внимателно.
— Месечке, я виж! — прошепна той. — То започва да мъждука и да проблясва. И ето, виждаш ли, от него заигра едно малко пламъче. Та то е като зародиш! Месечке, та това не е пясъчно зърно, а светещо семенце, което започва да кълни!
— Хубаво го направи, мили Бастиан! — чу я той да казва. — Виждаш ли колко лесно ти се удава.
От точицата върху дланта на Бастиан започна да блещука едва доловим лъч светлина, който бързо нарасна и огря в кадифения мрак двете тъй различни детски лица, навели се над това чудо.
Зародишът растеше много бързо, просто се виждаше как се уголемява. Пусна листа и стебла, покараха пъпки, които се разпукаха в прекрасни многобагрени блещукащи и фосфоресциращи цветове. Не мина много време и започнаха да връзват малки плодове. Веднага щом узрееха, те избухваха като миниатюрни ракети и пръскаха наоколо нови семенца, които валяха подобно на дъжд от пъстроцветни искри.
От семенцата поникваха нови растения и те имаха други форми, наподобяваха листа от папрат или малки палми, кълбовидни кактуси, храстчета хвощ или малки чепати дървета. Всяко блещукаше и светеше в различна премяна.
Скоро кадифената тъмнина около Бастиан и Месечка, над и под тях и във всички посоки се изпълни с никнещи и избуяващи растения, от които струеше светлина. Една топка, пламтяща в различни цветове, един нов сияен свят висеше в незнайните простори, растеше ли, растеше, а точно в центъра седяха, хванати за ръце, Бастиан и Месечка и смаяно наблюдаваха това необикновено представление.
Растенията сякаш не се уморяваха да изнамират все по-нови форми и багри. Появяваха се все по- големи пъпки, разпукваха се все по-искрящи цветове. И всичко това ставаше при пълна тишина.
Не след дълго някои растения достигнаха височината на слънчогледи, други бяха станали даже колкото овощни дървета. Имаше ветрила и кичури от дълги смарагдовозелени листа, както и цветове, наподобяващи опашката на паун, от които надзъртаха безброй очи, обагрени с цветовете на дъгата. Други растения приличаха на пагоди с разположени един над друг разтворени чадъри от виолетова коприна. Някои по- дебели дънери имаха формата на плитки и бяха прозрачни, сякаш са направени от розово стъкло, което свети отвътре. Виждаха се и кичести цветове, които наподобяваха гроздове от сини и жълти лампички. На места хиляди малки астри падаха като среброструйни водопади, а камбанки с дълги, кичести като пискюли тичинки образуваха завеси с цвят на старо злато. И тези светещи нощни растения продължаваха да растат, все по-пищно и по-нагъсто и постепенно изтъкаваха приказна плетеница от мека светлина.
— Трябва да й дадеш име! — прошепна Месечка.
Бастиан кимна.
— Перелин, Нощната гора — каза той.
После погледна Детската царица право в очите… и още веднъж се случи онова, което се бе случило, когато се бяха зърнали за пръв път. Той стоеше като омагьосан, гледаше я и не можеше да откъсне очи от нея. Предния път я бе видял прекрасна, но смъртно болна, сега тя беше още по-хубава. Разкъсаната й одежда беше пак като нова. В сияещата белота на коприната и на дългите й коси се отразяваха многоцветните огънчета на меката светлина. Желанието му се бе сбъднало.
— Месечке — промълви той замаян, — оздравя ли вече?
Тя се усмихна.
— Не виждаш ли сам, мили Бастиан?
— Искам това да продължи вечно — рече той.
— Вечен е само мигът — отвърна тя.
Бастиан замълча. Той не разбра отговора й, но сега не му беше до размишления. Не искаше нищо друго, освен да стои пред нея и да я гледа.
Гъсталакът от избуяващи светещи растения постепенно бе образувал около двамата гъста решетка, един пламтящ многоцветен воал, който ги обграждаше като голяма кръгла шатра от вълшебни килимчета. Така Бастиан не обръщаше внимание на онова, което ставаше навън. Той не знаеше, че Перелин продължава да расте и че отделните растения стават все по-големи. Все още продължаваха да валят навсякъде и искрящи семенца, от които покълваха нови зародиши.
Той седеше и гледаше Месечка в захлас.
Не би могъл да каже дали е изтекло много или малко време, когато Месечка закри с ръка очите му.
— Защо ме накара да те чакам толкова дълго? — чу той гласа й. — Защо ме принуди да отида при Стареца от Странстващия хълм? Защо не дойде, когато те виках?
Бастиан преглътна.
