Приказка без край

— Да, така и трябва да бъде — рече тя. — Ти си споменът на Фантазия и знаеш всичко, което е станало до този момент, но дали не би могъл да разлистиш книгата напред и да видиш какво предстои да се случи?

— Бели листа! — бе отговорът. — Аз мога само да гледам назад към онова, което се е случило. Прочетох го, докато го пишех. И го знам, защото го прочетох. А го написах, защото се случи. Така Приказка без край се пише сама чрез моята ръка.

— Значи ти не знаеш защо съм дошла при теб?

— Не — чу се мрачният му глас, докато той пишеше, — бих предпочел да не го бе правила. Чрез мен всичко става невъзвратимо и окончателно — ти също, Златоока повелителко на желанията. Това яйце е твоят гроб и ковчег. Ти влезе в спомените на Фантазия. Как искаш да излезеш някога оттук?

— Всяко яйце — отговори тя — е начало на нов живот.

— Вярно — написа и каза старецът, — но само ако черупката му се разчупи.

— Ти можеш да я отвориш — извика Детската царица, — ти ме пусна вътре.

Старецът поклати глава и го записа.

— Това беше твоята сила, тя го направи. Но тъй като си тук, вече не я притежаваш. Ние сме затворени завинаги. Ей Богу, не биваше да идваш! Това е краят на Приказката без край.

Детската царица се усмихваше и изглежда не се безпокоеше ни най-малко.

— Ти и аз — рече тя — не сме в състояние, но има един, който може.

— Да постави ново начало — написа Стареца, — може само рожба на човешкия род.

— Да, рожба на човешкия род — отвърна тя.

Старецът от Странстващия хълм повдигна бавно лице и за пръв път погледна Детската царица. Този поглед идваше сякаш от другия край на вселената, толкова отдалече и от такава тъма идваше той. Тя го посрещна със златните си очи, без да ги отмести. Това беше безмълвна борба, нито един от двамата не помръдна. Накрая Старецът се наведе над книгата и записа:

— Не нарушавай границите, които съществуват и за теб!

— Така и ще направя — отговори тя, — но онзи, за когото говоря и когото очаквам, отдавна ги прекрачи. Той чете в тази книга, в която ти пишеш, и чува всяка дума, която изговаряме. Следователно е при нас.

— Вярно — чу тя гласа на Стареца, който пишеше, — и той вече принадлежи неотменно към Приказката без край, защото тя е негова съдба.

— Разкажи ми я! — заповяда Детската царица. — Ти, който си споменът на Фантазия, разкажи ми я от самото начало и дума по дума, както си я записал!

Пишещата ръка на Стареца започна да трепери.

— Ако го сторя, трябва да записвам всичко отново. А това, което пиша, ще се случи пак.

— Така да бъде! — рече Детската царица.

Бастиан се почувства неловко.

Какво смяташе да прави тя? По някакъв начин това го засягаше. Но щом като дори и на Стареца от Странстващия хълм започна да му трепери ръката…

Старецът написа и рече:

— Ако Безкрайната история
сама във себе си попадне,
светът във книгата разтворена
на пух и прах ще се разпадне.

И Детската царица отговори:

— Но ако нашият герой
дойде при приятелите свои,
тук животът пак ще закипи,
нека само да се престраши.

— Ей Богу, ти си ужасна — каза и написа Стареца, — това означава край без край. Ще попаднем във въртопа на вечния кръговрат. Откопчване от него няма.

— За нас не — отвърна тя и гласът й вече не беше благ, а твърд и ясен като диамант, — но и за него не… освен ако спаси всички ни.

— Нима искаш да оставиш всичко в ръцете на един представител на човешкия род?

— Точно това искам.

А после тя тихо добави:

— Или знаеш друг изход?

Дълго цари тишина, преди мрачният глас на Стареца да каже:

— Не.

Той се бе навел ниско над книгата, в която пишеше. Лицето му беше закрито от качулката и вече не се виждаше.

— Стори тогава онова, за което те помолих!

Старецът от Странстващия хълм се подчини на волята на Детската царица и започна да й разказва Приказка без край от началото.

В този момент светлината, която струеше от страниците на книгата, смени цвета си. Стана червеникава като буквите, които се образуваха под калема на стареца. Също и монашеското расо, и качулката му сега имаха цвят на стара мед. И докато пишеше, се чу и дебелият му глас.

Бастиан го чу също съвсем ясно.

Въпреки това първите думи, които каза Старецът, бяха за него неразбираеми. Те прозвучаха горе-долу така:

„Ацинражинк анравкитна реднаерок дарнок лрак киневтсбос.“

„Странно — помисли си Бастиан. — Защо Старецът изведнъж проговори на чужд език? Или това е може би някакво заклинание.“

Гласът на Стареца продължи да звучи и Бастиан се вслуша в него.

— Този надпис стоеше върху стъклената врата на едно малко магазинче и, разбира се, изглеждаше така само ако човек гледа от вътрешността на полутъмното помещение към улицата.

Навън беше сив, студен ноемврийски ден и валеше като из ведро. Капките се стичаха по стъклото и по изписаните с много заврънкулки букви. През вратата се виждаше само зидът от другата страна на улицата, целият в мокри петна от дъжда.

„Та аз не зная подобна приказка — помисли си Бастиан разочаровано, — изобщо я няма в книгата, която четох досега. И ето, сега се разбра, че през цялото време съм се заблуждавал. Вече наистина смятах, че Старецът ще започне да разказва Приказката без край от началото.“

Внезапно врата се отвори така рязко, че висящият над нея грозд от малки месингови звънчета тревожно