Приказка без край

задрънча и дълго не можа да утихне.

Виновникът за тази тупурдия беше едно пълно момченце, на около десет-единайсет години. Мокрите кичури на тъмнокестенявата коса падаха върху лицето му, палтото му беше подгизнало и от него капеше вода, а ученическата му чанта висеше, преметната през рамо. Пребледняло и задъхано, то стоеше като приковано на прага на отворената врата…

Докато Бастиан четеше това и в същото време слушаше гласа на Стареца от Странстващия хълм, ушите му забучаха и му причерня пред очите.

Та тук се разказваше онова, което се бе случило със самия него! И то беше включено в Приказката без край. Той, Бастиан, беше герой от книгата, на която досега бе смятал, че е само читател. И кой ли друг четеше за него и също мислеше, че е само читател — и така нататък, без край.

Сега вече Бастиан истински се уплаши. Започна да му се струва, че не може да си поеме въздух. Имаше усещането, че е окован в невидими вериги. Искаше му се да сложи край на това, да престане да чете.

Но плътният глас на Стареца от Странстващия хълм продължи да разказва…

И Бастиан не можеше да промени нищо. Той запуши ушите си, но това не помогна, защото гласът звучеше в самия него. Макар отдавна да знаеше, че не е така, той започна да се утешава с мисълта, че това съвпадение със собствените му преживелици е само безумна случайност…

… но басовият глас продължи неумолимо да говори…

и ето че момчето съвсем ясно го чу да казва:

… обноски нямаш и за пет пари, иначе щеше първо да се представиш.

— Името ми е Бастиан — каза момчето, — Бастиан Балтазар Букс.

В този момент Бастиан научи нещо твърде важно. Стига да знае, че желанието му е неизпълнимо, човек може да бленува години наред за него. Но изправи ли се изведнъж пред възможността да осъществи мечтата си, му се приисква само едно — никога да не е пожелавал подобно нещо.

Така поне се случи с Бастиан.

Сега, когато нещата станаха сериозни, му се искаше да избяга някъде. Само дето в случая нямаше „къде“. Ето защо той направи точно онова, което естествено изобщо не можеше да му помогне — престори се на умрял… като бръмбар, който лежи по гръб. Щеше му се да потъне вдън земя, да стане малък като мравка, да се свие някъде и да не гъкне.

Старецът от Странстващия хълм продължи да разказва и заедно с това отново да записва как Бастиан бе откраднал книгата, как бе избягал на тавана в училище и бе започнал да чете. И ето че Атрею пак тръгна да търси спасение, отиде при прастарата Морла и намери Фухур в мрежата на Играмул, опъната над дълбоката пропаст, където чу как Бастиан изкрещя от уплаха. Още веднъж го лекува старата Ургъл, а Енгивук го поучаваше. Той премина през трите вълшебни врати и влезе в образа на Бастиан, а сетне говори с Уйулала. После дойдоха Ветровете великани, Градът на призраците и Гморк, спасението на Атрею и връщането в Кулата от слонова кост. А междувременно се случи и всичко, което бе преживял Бастиан — запалването на свещите и как бе видял Детската царица, която напразно чакаше той да дойде. И тя потегли още веднъж да търси Стареца от Странстващия хълм, още веднъж се изкачи по стълбата от букви и влезе в яйцето и още веднъж дума по дума се проведе целият разговор, който двамата водиха помежду си и който завърши с това, че Старецът от Странстващия хълм започна отново да пише и да разказва Приказка без край.

И тук всичко започна пак отначало — все така непроменено, неизменно — и отново завърши със срещата на Детската царица и Стареца от Странстващия хълм, който пак започна да пише и да разказва Приказка без край…

… И всичко щеше да продължи така во веки веков, защото беше абсолютно невъзможно да се промени каквото и да е в хода на събитията. Само той, Бастиан, можеше да предприеме нещо. И трябваше да го направи, ако не искаше да остане затворен в този кръговрат. Струваше му се, че приказката се бе повтаряла вече хиляди пъти, нещо повече — че не може да се каже кое е станало по-рано и кое по- късно и че всичко ще съществува едновременно чак до края на света. Той едва сега разбра защо трепереше ръката на Стареца. Кръгът на вечното повторение беше краят, който няма край!

Бастиан не усещаше, че по лицето му се стичат сълзи. Почти в несвяст, той ненадейно изкрещя:

— Месечке! Аз идвам!

И в същия момент се случиха едновременно няколко неща.

Някаква чудовищна сила разби на парчета черупката на голямото яйце. Това беше съпроводено от неясен тътен и гръм. После нейде отдалече връхлетя буря.

И от страниците на книгата, която Бастиан държеше върху коленете си, задуха вятър, така че те лудешки почнаха да плющят. Бастиан почувства как този вятър шиба лицето и косите му, едва си поемаше дъх. Седемте пламъчета на свещника затанцуваха и застанаха хоризонтално. След това един още по-мощен пристъп връхлетя върху книгата и свещите изгаснаха.

Часовникът на кулата удари дванайсет.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВАПерелин, Нощната гора

— Няма ли да ме посрещнеш, Месечке? — продума тихо в тъмнината Бастиан.

Това име сякаш излъчваше неописуема сладост и утешителна сила, които изпълваха момчето. Затова той си го повтори още няколко пъти на глас.

— Месечке! Месечке! Аз идвам, Месечке! Вече съм при теб.

Но къде се намираше той?

Наоколо беше тъмно като в рог, ала вече не го обгръщаше студеният мрак на тавана, а някаква кадифена, топла тъма, в която той се чувстваше щастлив и приютен на сигурно място.

Беше се отърсил от целия страх и притеснение. За тях той вече си спомняше като за нещо отдавна отминало. Беше му толкова весело и леко на душата, че дори тихо се смееше.

— Къде съм, Месечке? — попита той.

Не чувстваше теглото на тялото си. Опипа с ръце наоколо и разбра, че е във въздуха. Нямаше вече нито дюшеци, нито земя под краката си.

Това беше прекрасно, непознато усещане, имаше чувството, че нищо не го спира, че е волен като птичка. Далече бе останало всичко, което някога го бе измъчвало или притеснявало.

Нима летеше някъде из космоса? Но нали в космоса имаше звезди, а той не виждаше нищо подобно. Около него се простираше само онази кадифена тъма и му беше толкова хубаво, както никога досега. Да не би да бе умрял?

— Къде си, Месечке!

И ето че той чу едно сладкопойно гласче, което му отговори, а може би му бе отговаряло вече няколко пъти, без той да го долови. Чу го съвсем наблизо, но не можеше да каже от коя посока идва.

— Тук съм, мой Бастиан.

— Месечке, ти ли си?

Тя се засмя някак странно и напевно.