— Никой от нас не е в състояние да разгадае този надпис — каза Кверквобад. — Никой от нас не знае какво значат думите Йор и Минроуд. И никой досега не е открил името на камъка, въпреки че всички непрекъснато се опитваме. Но ние можем да използваме само имена, каквито във Фантазия вече има. А тъй като те са названия на други неща, никой не успя да накара камъка да светне и с това да отвори вратата. Знаеш ли името му, Бастиан Балтазар Букс?
Настъпи пълна тишина. Всички жители на Амаргант, а също и чужденците, притаиха дъх в очакване.
— Ал Тсахир! — извика Бастиан.
И в същия момент камъкът грейна, изскочи от обкова и падна право в ръката на Бастиан. Вратата се отвори.
Хиляди гърла ахнаха от учудване.
Хванал в ръка светещия камък, Бастиан влезе през вратата, следван от Атрею и Кверквобад. Тълпата напираше след тях.
Голямото кръгло помещение беше тъмно и Бастиан вдигна камъка. Макар да светеше по-силно от свещ, той не беше в състояние да огрее цялата зала. Виждаше се само, че по стените са подредени на етажи чак до тавана безброй много книги.
Донесоха лампи и скоро цялото помещение бе обляно със светлина. Сега се видя, че лавиците с книги са разделени на сектори, на които бяха поставени табелки като „Смешни приказки“, „Приключенски приказки“ или „Сериозни приказки“, „Къси приказки“ и така нататък.
В средата на кръглата зала беше сложен надпис така, че да се вижда от всеки, който влезе:
Атрею стоеше и смаяно се оглеждаше. Той беше толкова поразен и възхитен, че лицето му издаваше колко се вълнува. Това зарадва Бастиан.
— И всичко тук — попита Атрею и показа с пръст наоколо, — всички тези приказки ти ли си ги съчинил?
— Да — каза Бастиан и пъхна Ал Тсахир в джоба си.
Атрею го гледаше слисан.
— Главата ми не може да го побере — призна той.
Нетърпеливите жители на Амаргант, естествено, веднага се бяха нахвърлили върху книгите, прелистваха ги, четяха на глас, а някои дори, седнали на пода, бяха започнали да учат наизуст отделни пасажи.
Вестта за голямото събитие се бе разпространила, разбира се, със страшна бързина из целия Сребърен град, сред жителите му и гостите.
Бастиан и Атрею точно излизаха навън, когато насреща им се зададоха рицарите Хикрион, Хисбалд и Хидорн.
— Господарю — обърна се към Бастиан червенокосият Хисбалд, който явно умееше да си служи най- добре не само с шпагата, а и с езика, — ние чухме какви невероятни способности сте имали, затова искаме да ви помолим да ни вземете на служба при вас и да ни позволите да ви придружаваме при бъдещите ви пътешествия. Всеки от нас мечтае да си има своя приказка. И макар вие съвсем определено да не се нуждаете от нашата закрила, може би ще ви е от полза да имате на разположение трима надеждни и способни рицари.
— С удоволствие — отвърна Бастиан. — Ще съм горд да имам такива спътници.
И ето че тримата пожелаха на всяка цена да се закълнат във вярност пред меча на Бастиан, но той ги възпря и им обясни:
— Сиканда е вълшебен меч. Никой, който не е ял, пил и не се е къпал в огъня на Пъстрата смърт, не може да го докосне без опасност за живота.
Така те трябваше да се задоволят с едно приятелско ръкостискане.
— А какво става с юнака Хинрек? — осведоми се Бастиан.
— Той е напълно съкрушен — каза Хикрион.
— Това е заради дамата му — добави Хидорн.
— Да бяхте го видели само! — завърши Хисбалд.
И така, вече петима, те се отправиха към гостилницата, където първоначално бе отседнала компанията и Бастиан бе оставил старата Иха в обора.
Когато влязоха в салона, завариха там само един мъж. Той бе опрял глава на масата и бе заровил ръце в русите си коси. Това беше юнакът Хинрек.
Явно, че в багажа му е имало резервни доспехи, защото беше с малко по-просто снаряжение от онова, което предния ден бе станало на парчета по време на двубоя с Бастиан.
Когато Бастиан му каза „Добър ден“, той скочи и загледа двете момчета втренчено. Очите му бяха зачервени.
Бастиан попита дали могат да седнат при него, той вдигна рамена и отново се свлече на мястото си. На масата пред него имаше лист хартия, явно многократно смачкван на топка и после оглаждан отново.
— Исках да се осведомя как се чувствате — започна Бастиан, — съжалявам много, ако съм ви засегнал.
Юнакът Хинрек поклати глава.
— С мен е свършено — промълви той с прегракнал глас. — Ето на, прочетете сам!
Той бутна бележката пред Бастиан. На нея пишеше:
„Мой избраник може да бъде само най-големият юнак, но вие не сте такъв, затова сбогом.“
— От принцеса Огламар ли е? — попита Бастиан.
Юнакът Хинрек кимна.
— Веднага щом свърши двубоят ни, тя поискала да я откарат на другия бряг заедно с коня й. Кой знае къде е сега? Не ще я видя никога вече. Защо ли съм още на този свят!
— Не можете ли да я догоните?
— За какво?
— За да я убедите да се върне.
Юнакът Хинрек се изсмя горчиво.
— Вие не познавате принцеса Огламар. Тренирах повече от десет години, за да постигна онова, което мога. Простих се с всичко, което вреди на тялото ми. С желязна дисциплина учих фехтовка при най-големите майстори на фехтовката, борба при най-силните борци, докато победих всички. Сега мога да тичам по-бързо от кон, да скачам по-високо от елен, във всяко отношение съм най-добрият, или по-точно бях до вчера. Преди това тя дори не благоволяваше да ме погледне, после обаче интересът й към мен започна да расте
