заедно със способностите ми. Можех вече да се надявам, че ще стана неин избраник… но ето че всичко е било напразно. Как да живея без надежда?
— Все пак — рече Бастиан — принцеса Огламар не е единствената. Положително ще ви хареса и някоя друга.
— Не — отвърна юнакът Хинрек. — Та на мен принцеса Огламар ми харесва точно защото търси най- големия юнак.
— А, така ли — възкликна Бастиан, не знаейки какво да каже. — В такъв случай, естествено, положението ви е тежко. Какво ли може да се направи? Ами ако опитате да я спечелите по друг начин? Например като певец или поет?
— Какво да се прави, като съм юнак — отговори Хинрек малко раздразнено. — Не мога и не искам да бъда друго. Ще си остана такъв, какъвто съм.
— Да — каза Бастиан, — разбирам ви.
Всички замълчаха. Тримата рицари хвърляха изпълнени със съжаление погледи към юнака Хинрек. Те разбираха какво е на сърцето му. Накрая Хисбалд се изкашля, обърна се към Бастиан и рече тихо:
— За вас, благородни Бастиане, положително няма да е особено трудно да му помогнете.
Бастиан погледна Атрею, лицето му обаче пак не издаваше какво мисли.
— За хора като юнака Хинрек — намеси се Хидорн — е цяло нещастие, че надлъж и нашир няма нито едно чудовище. Нали разбирате?
Бастиан все още не можеше да проумее.
— Какво да се прави — рече Хикрион и поглади грамадните си черни мустаци, — за да бъде юнакът юнак, са нужни чудовища. — Като казваше това, той намигна на Бастиан.
Бастиан най-сетне разбра.
— Чуйте, юнако Хинрек — каза той, — когато ви предлагах да дадете сърцето си на друга дама, исках само да изпитам верността ви. В действителност принцеса Огламар се нуждае вече от вашата помощ и никой друг освен вас не може да я спаси.
Юнакът Хинрек наостри уши.
— Сериозно ли говорите, благородни Бастиане?
— Съвсем сериозно. Скоро ще се убедите в това. Да, преди няколко минути принцеса Огламар е била нападната и отвлечена.
— От кого?
— От едно от най-ужасните страшилища, които някога е имало във Фантазия. Става дума за змея Смерг. Тя точно минавала през една полянка, когато чудовището я съгледало, спуснало се от небето, грабнало я от гърба на коня и я отвлякло със себе си.
Хинрек скочи. Очите му заблестяха, а бузите му горяха. От радост той плесна с ръце. Но после очите му помръкнаха и той приседна.
— Това не може да е вярно — рече той унило, — надлъж и нашир тук вече няма змейове.
— Юнако Хинрек — каза Бастиан, — вие забравяте, че аз идвам от много далече… много по-далече, отколкото сте ходили някога.
— Така е — потвърди Атрею, като за пръв път се намеси.
— Ама наистина ли е отвлечена от чудовището? — извика юнакът Хинрек. Той притисна ръце към сърцето си и въздъхна. — О, моя любима Огламар, сега страдаш, но не се страхувай. Твоят рицар ще ти се притече на помощ, той вече идва! Кажете ми какво да сторя? Къде да отида? Какво е станало?
— Много далече оттук — започна Бастиан — има една страна, която се нарича Моргул, или Страната на студения огън, защото там пламъците са по-студени от лед. Не мога да ви кажа как ще я намерите. Сам трябва да я откриете. Насред тази страна има вкаменена гора на име Водгабай. А насред тази вкаменена гора се намира оловната крепост Рагар. Тя е заобиколена от три рова. В първия тече зелена отрова, във втория — димяща азотна киселина, а третият гъмжи от скорпиони, големи колкото ходилата ви. Няма нито мостове, нито мостчета, защото владетел на оловната крепост Рагар е въпросното летящо чудовище на име Смерг. Крилата му са от слизеста ципа и разперени достигат тридесет и два метра. Когато не лети, той стои изправен като огромно кенгуру. В тялото прилича на крастав плъх, а опашката му е на скорпион. Дори и най-лекото докосване с отровното й жило е смъртоносно. Задните му крака са като на грамаден скакалец, а предните са малки, закърнели и приличат на детски ръчички. Но това не бива да ви заблуждава, защото точно в тези ръце се крие ужасната му сила. Дългата си шия той може да прибира като охлюва рогцата си. Тя завършва с три глави. Едната е голяма и напомня главата на крокодил. От устата й бълва леден огън. А там, където при крокодила са очите, има два израстъка, които също са глави. Дясната наподобява главата на старец. С нея чува и вижда. За говорене му служи обаче лявата, чието лице е набръчкано като на старица.
Докато слушаше това описание, юнакът Хинрек малко пребледня.
— Как му беше името? — попита той.
— Смерг — повтори Бастиан. — Той върши поразиите си вече цели хиляда години, толкова е стар. От време на време отвлича някоя красива девица, която да му води домакинството до края на дните си. Когато тя умре, отвлича нова.
— Как така не съм чувал нищо за него?
— Смерг може да лети невероятно бързо и надалече. Досега винаги е избирал различни страни на Фантазия за набезите си. При това ги повтаря едва след половин столетие.
— И никой ли досега не е освободил някоя от робините му?
— Не, за това е нужен голям герой.
При тези думи бузите на юнака Хинрек отново поруменяха.
— Има ли Смерг уязвимо място? — попита той вещо.
— Ах! — отговори Бастиан. — За малко да забравя най-важното. Дълбоко в подземието на замъка Рагар има оловна брадва. Сигурно ще ми повярвате, че Смерг я пази като зеницата на очите си, ако ви кажа, че тя е единственото оръжие, с което може да бъде убит. С нея трябва да се отсекат двете му малки глави.
— Откъде знаете всичко това? — попита юнакът Хинрек.
Не се наложи Бастиан да отговаря, защото в този момент по улицата се разнесоха викове, изпълнени с ужас:
— Змей!… Чудовище!… Ето го там горе, на небето… Ужасно! Идва към града!… Всеки да се спасява както може!… Не, не, та той вече си има жертва!
Юнакът Хинрек се втурна към улицата и всички го последваха.
Нещо като огромен прилеп пляскаше в небето с криле. Когато се приближи, върху целия Сребърен град за момент сякаш надвисна студена сянка. Това беше Смерг и видът му беше точно такъв, какъвто Бастиан току-що го бе измислил. С двете си закърнели, но тъй опасни крачета, той бе сграбчил млада дама. Тя крещеше с всички сили и размахваше ръце и крака.
— Хинрек! — чуваше се все по-отдалече. — Помощ, Хинрек! Спаси ме, юнако мой!
После изчезна.
Хинрек вече бе извел врания си жребец от обора и се намираше на една от сребърните лодки, които плаваха към отсрещния бряг.
— По-бързо! — подвикваше той на лодкаря. — Ще ти дам каквото искаш, само побързай!
Бастиан го проследи с поглед и промълви:
— Надявам се, че не му дадох твърде трудна задача.
Атрею го изгледа отстрани. После каза тихо:
— Май ще е добре и ние да тръгваме.
— Накъде?
— Заради мен ти дойде във Фантазия — рече Атрею, — мисля, че трябва да ти помогна да намериш и пътя назад. Ти сигурно все някой ден ще поискаш да се върнеш в твоя свят, нали?
— О — отвърна Бастиан, — за това изобщо не съм мислил досега. Но ти си прав, Атрею. Да, естествено, ти си напълно прав.
— Ти спаси Фантазия — продължи Атрею, — струва ми се, получи и доста в замяна. Сигурно сега ти се ще да се върнеш, за да излекуваш твоя свят, или има нещо, което те възпира?
