могат да се скрият на завет. Ако бил видял правилно, дори имало няколко пещери, където можели да се подслонят в този дъжд и сняг.
Беше късно следобед и крайно време да намерят място за нощуване. Те се зарадваха на вестта, която бе донесъл Атрею, и пришпориха животните. Пътят минаваше през един дол, врязващ се все по-дълбоко във високи скали, може би корито на пресъхнала река. След около два часа те достигнаха котловинката и действително откриха в заобикалящите я скали няколко пещери. Избраха най-обширната и се настаниха в нея удобно, доколкото можеше. Тримата рицари събраха из околността сухи пръчки и изпочупени от бурята клони и скоро в пещерата забумтя хубав огън. Проснаха мокрите наметала да съхнат, вкараха конете и мулето и ги разседлаха. Дори и Фухур, който обикновено предпочиташе да нощува на открито, се сви на кълбо в дъното на пещерата. Всъщност мястото съвсем не беше лошо.
Дори Хидорн Жилавият се опитваше да опече едно голямо парче месо от провизиите, като го въртеше над огъня, набучено на дългия му меч, и всички го гледаха с очакване. Атрею се обърна към Бастиан и го помоли:
— Разкажи ми нещо повече за Крие Та!
— За кого? — попита Бастиан недоумяващо.
— За твоята приятелка Крие Та, малкото момиченце, на което си разказвал много приказки.
— Не познавам никакво малко момиченце, което да се казва така — отвърна Бастиан. — Откъде пък ти дойде наум, че съм й разправял приказки?
Атрею отново го изгледа някак си замислено.
— Нали в твоя свят си разказвал много приказки — рече той бавно, — на нея и на себе си?
— Откъде пък го измисли, Атрею?
— Ти сам го каза. В Амаргант. Каза също, че затова често са ти се присмивали.
Бастиан се загледа в огъня.
— Да, вярно — промърмори той, — така е, но не знам защо, не мога нищо да си спомня.
И на самия него му се стори странно.
Атрею погледна Фухур и двамата си кимнаха, сякаш бяха говорили за нещо, което сега се потвърждаваше. Той не каза обаче нищо. Явно не искаше да говори пред тримата рицари.
— Месото е готово — обяви Хидорн.
Той отряза с ножа си на всекиго по парче и всички започнаха да ядат. И при най-добро желание не можеше да се твърди, че месото е добре изпечено — отгоре бе поизгоряло, а отвътре все още беше сурово, но кой ще седне да придиря при такива обстоятелства.
Известно време всички дъвчеха, после Атрею отново помоли:
— Разкажи ни как дойде при нас!
— Нали сам знаеш — отвърна Бастиан, — нали ти ме доведе при Детската царица.
— Имам предвид какво е било преди това — рече Атрею, — в твоя свят, тогава къде беше и как стана всичко?
И ето че Бастиан разказа как бе откраднал книгата от господин Кореандер, как бе избягал на тавана в училище и се бе захванал да чете. Когато понечи да разкаже за големите странствания на Атрею, той го спря, махайки с ръка. Изглежда, не го интересуваше какво бе чел Бастиан за приключенията му. За сметка на това проявяваше любопитство към всяка подробност от срещата на Бастиан с Кореандер и бягството му на тавана в училище.
Бастиан напрягаше ума си, но не откри нищо друго в своята памет. Бе забравил всичко, свързано с по- раншната си страхливост, пълнота, слабост и мекушавост. Спомените му бяха откъслечни и малкото неща, които помнеше, му се струваха толкова далечни и неясни, сякаш не ставаше дума за него, а за някой друг.
Атрею продължи да го разпитва и Бастиан разказа за времето, когато майка му беше още жива, за баща си, за дома им, за училището и града — е, разбира се, онова, което още помнеше.
Тримата рицари се бяха унесли вече в сън, а Бастиан продължаваше да разказва. Учудваше го, че Атрею се интересува толкова много от най-всекидневни неща. Може би той го зарази с начина, по който слушаше, но и на него най-обикновените и всекидневни неща вече не изглеждаха така всекидневни, а започна да му се струва, че във всички тях има някакво тайнство, което обаче не бе забелязал досега.
Накрая вече съвсем за нищо не се сещаше и просто не знаеше какво още да разкаже. Станало беше късно, огънят бе догорял. Тримата рицари тихо похъркваха. Атрею седеше с неподвижно лице и, изглежда, бе потънал в размисъл.
Бастиан се изтегна, уви се в сърмената си мантия и вече заспиваше, когато Атрею тихо каза:
— Златин е причината.
Бастиан опря глава на ръката си и сънено погледна приятеля си.
— Какво искаш да кажеш?
— Сиянието — продължи Атрею, сякаш говореше на себе си — действа на вас, чедата на човешкия род, не както на нас.
— Откъде пък измисли това?
— Знакът ти дава голяма власт, той изпълнява всички твои желания, но едновременно ти и отнема нещо — спомена за твоя свят.
Бастиан се замисли. Нямаше чувството да му липсва каквото и да било.
— Граограман ми каза, че ако искам да открия истинската си воля, трябва да вървя по пътя на желанията. Същото пише и на задната страна на Златин. Но тогава трябва да следвам желанията си и да не пропускам нито едно. В противен случай няма да стигна доникъде във Фантазия. Затова ми е нужно Съкровището.
— Да — съгласи се Атрею, — то ти показва пътя и едновременно с това ти отнема целта.
— Е, Месечка си знае работата — рече Бастиан безгрижно. — Нали тя ми даде знака. Ти излишно се тревожиш, Атрею. Златин положително не е капан.
— Не — промълви Атрею, — аз също не мисля подобно нещо.
И след известно време добави:
— Във всеки случай е хубаво, че търсим пътя към твоя свят. Нали го правим?
— Да, да — отвърна Бастиан вече полузаспал.
Посред нощ той се събуди от някакъв странен шум. Не можа да си обясни какво е. Огънят бе изгаснал. Тъмнината го обгръщаше отвсякъде. После усети, че ръката на Атрею се докосва до рамото му и го чу да шепне:
— Какво става?
— И аз не знам — отвърна той шепнешком.
Те изпълзяха до входа на пещерата, откъдето идваше шумът, и се ослушаха.
Сякаш безброй гърла хълцаха и плачеха сподавено. И в тези звуци нямаше нищо човешко, те не приличаха дори и на животински стонове. Това беше някакво шумолене, което от време на време се засилваше и завършваше с въздишка, а после бавно заглъхваше, подобно на разбиваща се вълна, за да се надигне отново. Бастиан не бе чувал по-сърцераздирателни ридания.
— Де да можеше да се види нещо — прошепна Атрею.
— Почакай! — отговори Бастиан. — Нали Ал Тсахир е в мен.
Той извади камъка от джоба си и меката му светлина започна да блещука в котловината. Макар да беше слаба и едва да мъждееше, пред очите на двамата приятели се разкри сцена, която така ги отврати, че чак тръпки ги побиха.
Цялата котловина бе изпълнена с безформени червеи, дълги колкото човешка ръка. Кожата им имаше ужасен вид, сякаш бяха увити в мръсни разкъсани парцали и дрипи. Между гънките им се подаваха някакви слизести крачета, наподобяващи пипала на полипи. В единия край на тялото им изпод парцалите надничаха две очички. Очи без клепки, от които непрекъснато бликаха сълзи. Те бяха облели както самите животинки, така и цялата котловина.
Изненадани от светлината на Ал Тсахир, те замръзнаха на местата си и се видя какво бяха правили. В средата се издигаше кула от най-фин сребърен филигран — по-хубава и по-красива от всички сгради, които Бастиан бе видял в Амаргант. Явно, че много от тези подобни на червеи същества се бяха изкачвали допреди малко по кулата, за да я сглобяват от отделни части… Но сега стояха, без да помръднат, и се
