взираха в светлината на Ал Тсахир.
— Олеле! Олеле! — премина през котловината някакъв шепот, изпълнен с ужас. — Сега се видя колко сме грозни! Олеле! Олеле! Чии ли очи ни зърнаха? Олеле! Олеле! Пък и самите ние се видяхме! Който и да си, зловещи нашественико, имай милост и състрадание, махни тази светлина от нас!
Бастиан се надигна.
— Аз съм Бастиан Балтазар Букс — каза той. — А кои сте вие?
— Ние сме олелийците. — И ехото повтори: „Олелийците, олелийците!“ — Ние сме най-нещастните създания на Фантазия.
Бастиан замълча и слисано погледна към Атрею, който сега също стана и пристъпи към него.
— Тогава значи вие сте онези — попита той, — които са построили Амаргант, най-красивия град на Фантазия?
— Така е — извикаха създанията, — но махни тази светлина и не ни гледай. Смили се над нас!
— И вие сте напълнили със сълзите си езерото Мурху?
— Господарю — изстенаха олелийците, — така е, както казваш. Но ако продължаваш да ни осветяваш, ние ще умрем от срам и ужас заради грозотата си. Защо тъй жестоко увеличаваш мъките ни? Какво сме ти направили? Досега никой не бе имал нещастието да ни види.
Бастиан прибра отново камъка Ал Тсахир в джоба си и стана тъмно като в рог.
— Благодарим! — извикаха хълцащите гласове. — Благодарим ти за милосърдието и състраданието, господарю!
— Искам да поговоря с вас — рече Бастиан, — искам да ви помогна.
Едва не му прилоша от отвращение и съжаление към тези жалки творения на отчаянието. На него му беше ясно, че това са именно онези същества, за които бе разправял в своята история за сътворението на Амаргант, но както и преди, той пак не бе сигурен дали те са си съществували открай време, или са се появили заради него, защото тогава щеше в известна степен да е отговорен за всичките им страдания.
Ала независимо как стояха нещата, Бастиан бе решен да промени това ужасно положение.
— Ах — завайкаха се ридаещите гласове, — кой ли ще ни помогне?
— Аз — извика Бастиан. — Аз нося Златин.
Изведнъж настъпи тишина. Риданията секнаха.
— Откъде се появихте така внезапно? — попита Бастиан в тъмнината.
— Ние живеем в непрогледните глъбини на земята, за да крием грозотата си от слънцето — зашептя отсреща му многогласният хор. — Там непрекъснато оплакваме ориста си, промиваме със своите сълзи скалите в земните недра и получаваме сребро, което с нищо не може да се разруши. От него правим онзи филигран, който вече видя. Само в най-мрачните нощи излизаме на земята от тези пещери. Тук, горе, сглобяваме онова, което сме изработили долу. Тази нощ беше достатъчно тъмна, за да ни спести ужасната гледка на собствените ни тела. Затова дойдохме. С труда си искаме да поправим отчасти това, че загрозяваме света. Така намираме поне малка утеха.
— Но вие нямате вина, че сте такива! — рече Бастиан.
— Ах, всеки си има своя вина — отговориха олелийците, — едни — за направеното зло, други — за грешните си помисли… а ние — заради това, че сме живи.
— Как мога да ви помогна? — попита Бастиан, комуто малко оставаше да заплаче от съчувствие.
— Ах, велики благодетелю! — извикаха олелийците. — Ти, който носиш Златин и имаш власт да ни избавиш… Молим те само за едно — дай ни друг образ!
— Бъдете спокойни, ще направя това, бедни червеи! — рече Бастиан. — Искам сега да заспите и когато се събудите утре сутринта, да изпълзите от черупките си и да се превърнете в пеперуди. Бъдете пъстри и весели, винаги се смейте и се шегувайте. И от утре няма вече да се казвате олелийците — Вечно плачещите, а галиматийци — Вечно засмените!
Бастиан се ослуша в тъмнината, но вече нищо не се чуваше.
— Потънаха в дълбок сън — пошушна Атрею.
Двамата приятели се върнаха в пещерата. Рицарите продължаваха да похъркват и не бяха забелязали нищо.
Бастиан си легна.
Много беше доволен от своята постъпка. Скоро цялата Фантазия щеше да разбере за доброто, което току-що бе направил. В него нямаше корист, никой не можеше да каже, че с това той гони някаква изгода. Славата на доброто му име щеше да заблести като ярко сияние.
— Какво ще кажеш за онова, което се случи, Атрею? — прошепна той.
Преди да отговори, Атрею помълча малко.
— Какво ли ще ти струва то?
Едва малко по-късно, когато Атрею вече спеше, Бастиан разбра, че с това приятелят му намеква за забравянето, а не, както е редно, за себеотрицанието, което е проявил. Но той не обърна особено внимание на този факт и заспа с радостта, обзела го преди това.
На следващата сутрин той се събуди от шумните възгласи на тримата изумени рицари:
— Я вижте само!… Небеса, дори и моята стара кранта се киска!
Бастиан видя, че те стояха на изхода на пещерата. И Атрею беше там. Той единствен не се смееше.
Бастиан се надигна и отиде при тях.
В цялата котловина пълзяха, премятаха се и пърхаха някакви малки животинки. Не бе виждал по-смешно нещо в живота си. На гърбовете си имаха пъстри крилца на молци и бяха облечени с какви ли не вехтории — карирани и раирани, на кръгчета и точки, но дрешките им бяха или по-тесни, или по-широки, отколкото трябва, или им висяха, или им бяха къси, ушити, така да се каже, през куп за грош. Нито една не беше по мярка, а и навред, дори и по крилата си, имаха кръпки. Никоя от животинките не приличаше на друга. Лицата им бяха намацани като на палячовци, имаха кръгли червени носове, понякога грамадни като патладжан, и прекалено големи усти. Мнозина носеха разноцветни цилиндри, а други — островръхи клоунски шапки, на някои стърчаха само по три огненочервени кичура коса, а главите на други лъщяха като кубета. Болшинството седяха и висяха на изящната кула от фин сребърен филигран, провираха се през дупките, подскачаха по нея и се опитваха да я разрушат.
Бастиан изтича навън.
— Ей, вие там — извика той нагоре, — я престанете веднага! Не трябва да правите това!
Животинките престанаха и всички погледнаха надолу към него.
Най-отгоре се обади една:
— Какво каза той?
Друга се провикна от долу на горе:
— Онзи, таковата, каза, че не трябвало да правим това.
— Защо казва, че не трябва да го правим? — попита трета.
— Защото не бива! — изкрещя Бастиан. — Не може ей така да разваляте всичко!
— Онзи, таковата, каза, че не можело да разваляме всичко — съобщи на другите първият молец палячо.
— Че защо да не можем? — удиви се един друг и изтръгна голямо парче от кулата.
Първият се провикна отново надолу към Бастиан, като при това заподскача като луд:
— Че защо да не можем?
Кулата се люлееше и започна застрашително да скърца.
— Абе, какво правите! — изкрещя Бастиан. Той беше толкова ядосан и изненадан, че не знаеше как да се държи, защото животинките бяха наистина смешни.
— Онзи, таковата, пита какво правим — обърна се първият молец отново към другарите си.
— Че какво правим чак толкоз? — поинтересува се друг.
— Ами шегуваме се — заяви трети.
След това всички почнаха да се кискат и шумно да пуфтят.
— Ами шегуваме се! — провикна се първият молец надолу към Бастиан и едва не се задави от смях.
— Но ако не спрете, кулата ще се срути! — извика Бастиан.
— Онзи, таковата — съобщи първият молец на другите, — казва, че кулата ще се срути.
