— Е, и? — рече един друг.
Първият се провикна надолу:
— Е, и?
Бастиан онемя и преди да се сети какво да отговори, всички молци палячовци, които висяха по кулата, започнаха изведнъж да играят във въздуха нещо, подобно на хоро, но не се държаха за ръце, а за краката или за вратовете, някои се въртяха дори с главата надолу.
Всички крещяха и се смееха.
Толкова смешно и забавно беше онова, което правеха хвърчащите животинки, че Бастиан не можа да се сдържи да не се засмее.
— Ама не може да правите така — извика той. — Нали за него са се трудили олелийците!
— Онзи, таковата — обърна се първият молец палячо към компанията си, — каза, че не можем да правим така.
— Ние можем всичко — изпищя един друг и се превъртя във въздуха. — Ние можем всичко, което не ни е забранено. А кой смее да ни забрани нещо? Ние сме галиматийците!
— Кой смее да ни забрани нещо? — изреваха в хор всички молци палячовци. — Ние сме галиматийците!
— Аз — отвърна Бастиан.
— Онзи, таковата, каза „Аз“ — рече първият молец на останалите.
— Че защо ти? — попитаха другите. — Кой си ти, че да ни казваш?
— Не, бе, не аз! — обясни първият. — Онзи, таковата, каза „той“!
— Защо Онзитаковата казва „той“? — настояха да разберат другите. — Че на кого казва той всъщност „той“?
— На кого казваш ти „той“? — провикна се първият молец надолу.
— Аз не съм казвал „той“ — изрева Бастиан нагоре полуядосано-полусмеейки се. — Аз казвам, че ви забранявам да рушите кулата.
— Той ни забранява да рушим кулата — заяви първият молец на другите.
— Кой? — попита един новодошъл.
— Онзитаковата — отвърнаха другите.
А новодошлият каза:
— Аз не познавам никакъв Онзитаковата. Кой е той Всъщност?
Първият извика:
— Хей, Онзитаковата, кой си ти всъщност?
— Аз не съм никакъв Онзитаковата — изкрещя Бастиан вече доста разярен. — Аз съм Бастиан Балтазар Букс и ви направих галиматийци, за да не плачете и да не се вайкате. Тази нощ бяхте все още нещастни олелийци. Можете да се отнасяте с малко повече уважение към благодетеля си!
Като по команда всички молци палячовци спряха да скачат и да танцуват и погледнаха към Бастиан. Неочаквано настъпи гробно мълчание.
— Какво каза Онзитаковата? — прошепна един молец, който стоеше по-настрани, но съседът му го тупна по шапката така, че тя захлупи очите и ушите му.
Останалите почнаха да викат:
Пшт!
— Би ли повторил това още веднъж съвсем бавно от край до край? — помоли първият молец подчертано вежливо.
— Аз съм вашият благодетел — извика Бастиан.
Тези думи предизвикаха страшна възбуда сред молците палячовци, всеки ги предаваше на следващия и накрая безброй многото животинки, които пълзяха и пърхаха из цялата котловина, се скупчиха около Бастиан и закрещяха една на друга в ушите:
— Ама чухте ли? Разбрахте ли? Та това е нашият благовзетел! Казва се Настибан Балабукс! Не, казва се Буксиян Злодеян! Глупости, казва се Алабан Буксибан! Не, Благостян Хусиян! Нъц! Барбаран Мърморан! Хлъц! Фръц! Пръц!
Цялата компания беше извън себе си от възторг. Те се здрависваха, поздравяваха, повдигайки шапките си, потупваха се по рамената и по коремите, откъдето излизаха големи облаци прах.
— Ама че късметлии сме! — викаха те. — Да живее нашият Букседател Занзибар Благоподаян.
Продължавайки да крещи и да се смее, целият огромен рояк се пръсна нагоре. Шумът изчезна в далечината.
Бастиан остана на мястото си и едва ли можеше да каже кое е истинското му име.
Не беше вече чак толкова сигурен дали наистина е сторил нещо добро.
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Спътниците
Утринното слънце надникна през тъмния плащ на облаците чак когато потеглиха. Дъждът и вятърът най-сетне отслабнаха, преди обяд на два-три пъти ги застигаха краткотрайни порои, но после времето видимо се оправи. Стана значително по-топло.
Тримата рицари бяха в добро настроение, закачаха се, смееха се и вършеха всевъзможни щуротии. Бастиан обаче си яздеше кротко на мулето, вглъбен в себе си. Естествено, тримата рицари го уважаваха твърде много, за да му пречат, когато мисли.
Те все още вървяха по онова скалисто плато, което сякаш нямаше край. Само дърветата се сгъстяваха и ставаха по-високи.
Атрею, който по навик летеше с Фухур и разузнаваше местността не само в посоката, по която се движеха, бе вече забелязал, че още на тръгване Бастиан бе потънал в мислите си. Той попита Дракона на щастието какво биха могли да направят, за да развеселят приятеля си. Фухур завъртя рубиненочервените си очи и каза:
— Ами много просто… Не искаше ли той отдавна да ме поязди?
Когато скоро след това малката компания свърна зад една скала, там я очакваха Атрею и Драконът на щастието. Те лежаха спокойно на слънцето и гледаха с полузатворени очи пристигащите.
Бастиан спря и ги изгледа.
— Да не сте изморени? — попита той.
— Ни най-малко — отвърна Атрею, — исках да те попитам дали няма да ми дадеш да пояздя Иха. Никога през живота си не съм яздил муле. Трябва да е чудесно, щом като ти изобщо не слизаш от него. Направи ми това удоволствие, Бастиан. Аз пък ще ти дам през това време моя стар Фухур.
Бузите на Бастиан пламнаха от радост.
— Ама наистина ли ще ме поносиш, Фухур? — попита той.
— С удоволствие, всемогъщи! — избоботи Дракона на щастието и му намигна. — Качвай се и се дръж здраво!
Бастиан слезе от мулето и с един скок се озова върху гърба на Фухур. Хвана се за сребърнобялата му грива и драконът полетя в небесната шир.
Бастиан добре си спомняше как бе яздил Граограман през Цветната пустиня, но да яздиш бял Дракон на щастието, все пак е нещо друго. Ако препускането с огромния огнен лъв беше опиянение и възторг, то плавното лъкатушене на гъвкавото драконово тяло нагоре-надолу приличаше на песен — ту кротка и нежна, ту гръмка и ликуваща. Особено когато Фухур правеше мълниеносните си лупинги, при които гривата, брадата и дългите ресни по краката му се виеха като пламъци и се носеха подобно на песен из небесните простори. Сребърната мантия на Бастиан се вееше зад него и огряна от слънцето, блестеше като следа от хиляди искри.
Към обяд те се приземиха при другите, които междувременно бяха разположили стана на едно огряно от слънцето каменисто било. Наблизо ромолеше поточе. На огъня вече димеше котле със супа, имаше и питки. Конете и мулето пасяха малко по-настрана на една полянка.
След като се нахраниха, тримата рицари решиха да отидат на лов. Запасите от храна бяха на привършване, най-вече месото. По пътя в гората бяха чули крясък на фазани, а май имаше и зайци. Те
