И Бастиан, който бе забравил, че невсякога е бил силен, красив, смел и всемогъщ, отговори:
— Не, не зная какво може да е то.
Атрею отново погледна приятеля си замислено и добави:
— А може би пътят е дълъг и труден, кой знае?
— Да, кой знае? — съгласи се Бастиан. — Ако искаш, нека тръгнем веднага.
После тримата рицари се поспречкаха за малко кой да предостави на Бастиан коня си. Но Бастиан сложи край на спора, като ги помоли да му подарят мулето Иха. Те бяха на мнение, че е под достойнството на благородник като Бастиан да язди такова животно, но тъй като той настояваше, накрая отстъпиха.
Докато рицарите приготвиха всичко за тръгването, Бастиан и Атрею се върнаха в двореца на Кверквобад, за да благодарят на Сребърния старец за гостоприемството му и да се сбогуват. Драконът на щастието Фухур чакаше Атрею пред двореца. Той беше много доволен, като чу, че ще потеглят. Градовете хич не му допадаха, дори когато бяха толкова красиви като Амаргант.
Сребърният старец четеше една книга, която бе взел от Библиотеката на Бастиан Балтазар Букс.
— Щях да се радвам, ако ми бяхте гостували по-дълго — каза той малко разсеяно, — такъв разказвач не идва всеки ден в града ни. Но сега поне имаме за утеха произведенията му.
Те се сбогуваха и излязоха навън.
Когато възседна Фухур, Атрею попита Бастиан:
— Не искаш ли да яздиш Фухур?
— Друг път — отвърна Бастиан. — Сега ме чака Иха, обещал съм й.
— Тогава ще ви чакаме на брега — извика Атрею.
Драконът на щастието се вдигна във въздуха и в следващия момент се загуби от погледите.
Когато Бастиан се върна в гостилницата, тримата рицари бяха готови за път и го чакаха на една лодка с конете и мулето. Бяха свалили от гърба на Иха самара и го бяха заменили с богато украсено седло. Но тя разбра защо е всичко това едва когато Бастиан се приближи до нея и й пошепна на ухото:
— Ти вече си моя, Иха.
И докато лодката отплаваше и се отдалечаваше от Сребърния град, над горчивите води на Езерото на сълзите дълго ехтя радостният рев на старото муле.
Впрочем що се отнася до юнака Хинрек, той наистина успя да стигне до Моргул, Страната на студения огън. Проникна във вкаменената гора Водгабай и преодоля трите рова около крепостта Рагар. Намери оловната брадва и победи змея Смерг. После върна Огламар на баща й, макар че тя искаше да се омъжи за него. Сега обаче той пък не искаше. Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.
ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Олелийците
Тежки капки дъжд се сипеха като из ведро от черните облаци, които пробягваха над самите глави на ездачите. После започна да вали сняг на едри, лепкави парцали, а накрая се примеси с дъжд. Бурята напираше така, че дори и конете се бяха извъртели настрана, за да й устоят. Натежали от вода, наметалата на ездачите плющяха по гърбовете на животните.
Отдавна вече бяха на път, а през последните три дни яздеха по платото. Времето ставаше от ден на ден по-лошо, а земята се бе превърнала в смес от кал и остри камъни, което още повече затрудняваше придвижването им напред. Тук-там имаше групички храсти или малки, огънати от вятъра дървета, иначе гледката беше монотонна.
Бастиан яздеше най-отпред на мулето Иха и беше сравнително добре с бляскавата си мантия от сърма. Оказа се, че макар лека и тънка, тя топли отлично, а водата веднага се стича на капки. Нисък на ръст, Хикрион Силният почти се бе загубил в дебелото си синьо вълнено наметало. Хисбалд размахваше своите тънки ръце и крака. Бе заметнал голямата качулка на кафявия шаячен ямурлук върху червените си коси. А ушитата от корабно платно сива пелерина на Хидорн бе залепнала по мършавата му снага.
И все пак тримата рицари бяха в добро настроение, макар да го изразяваха по малко грубоват начин. Те не бяха и очаквали рискованото пътуване с Бастиан да протече като неделна разходка. От време на време ту един по един, ту в хор възпяваха с гръмките си гласове бурята — по-скоро сърцато, отколкото хубаво. Любимата им песен явно беше:
Както обясниха, тя била съчинена от един странник, посетил Фантазия твърде отдавна. Казвал се Шек Спир или нещо подобно.
Единственият от групата, на когото май нито влагата, нито студът правеха каквото и да е впечатление, беше Атрею. От самото начало на пътуването той постоянно се рееше из облаците на гърба на Фухур, издигаше се над тях, избързваше, за да разузнае какво има напред, и пак се връщаше, за да докладва на другите.
Всички, дори и Драконът на щастието, смятаха, че са тръгнали да търсят пътя, по който Бастиан може да се върне в своя свят. И Бастиан вярваше в същото. Той сам не подозираше, че предложението на Атрею, което той прие в името на приятелството и добрите отношения, изобщо не е по волята му. Но географията на Фантазия се определя от желанията, независимо дали са осъзнати или не. И тъй като Бастиан беше онзи, който решаваше накъде да тръгнат, те всъщност навлизаха все по-навътре във Фантазия, тоест към онзи център, в който се намираше Кулата от слонова кост. Бастиан щеше да разбере едва по-късно какво означава това за него. Засега нито той, нито спътниците му го подозираха.
Мислите на Бастиан бяха заети с нещо друго.
Още на втория ден след като напуснаха Амаргант, те откриха в горите около Мурху ясни следи от змея Смерг. На това място част от дърветата бяха вкаменени. Явно чудовището бе спирало там и бе лъхало дърветата с леденостудения си огнен дъх. Ясно се различаваха отпечатъците от огромните му крака на скакалец. Атрею, който разбираше от тези работи, откри обаче и други следи — от коня на юнака Хинрек. Значи Хинрек беше по петите на змея.
— Това хич не ми харесва — каза малко на шега Фухур и завъртя рубиненочервените си очи, — независимо дали Смерг е чудовище или не, той все пак ми е роднина, ако и много далечен.
Те не тръгнаха по стъпките на юнака Хинрек, а свърнаха в друга посока — та нали тяхната цел беше да открият пътя, по който Бастиан може да се върне у дома.
Оттогава той все разсъждаваше дали е направил добре, като е измислил змей за юнака Хинрек. Е, вярно, на него му беше нужен противник, срещу когото да докаже на какво е способен. Но съвсем не беше сигурно, че той ще победи. Ами ако Смерг го убие? Пък и принцеса Огламар бе изпаднала в ужасно положение. Несъмнено тя беше доста надменна, но това даваше ли право на Бастиан да я хвърли в такава беда? А на всичкото отгоре кой знае какви пакости щеше да направи Смерг тепърва. Без много да му мисли, Бастиан бе създал опасност с неизвестни последици, която сега щеше да продължи да съществува независимо от него и може би щеше да причини неописуеми нещастия на много невинни хора. Той знаеше, че Месечка не прави в царството си никаква разлика между лошо и добро, между красиво и грозно. За нея всяко творение на Фантазия беше еднакво важно и Имаше едни и същи права. Но какво даваше основание на него, Бастиан, да се държи по същия начин? А и най-вече желаеше ли го изобщо?
— Не — каза си Бастиан, — не искам да вляза в историята като създател на чудовища и страшилища. Много по-добре ще бъде, ако се прочуя със своята доброта и всеотдайност, ако стана светъл пример за подражание, ако ме наричат Добрия човек и ме тачат като Големия благодетел. Да, не ми трябва нищо друго.
Междувременно бяха навлезли в скалиста местност и Атрею, който се завърна с Фухур от разузнавателен полет, съобщи, че е видял няколко километра напред малка закътана котловинка, където
