попитаха Атрею дали ще отиде с тях, нали беше зеленокож и страстно обичаше лова. Но Атрею отклони поканата им с благодарност. Тогава тримата рицари хванаха мощните си лъкове, преметнаха през рамо колчаните със стрелите и се запътиха към близката горичка.
Атрею, Фухур и Бастиан останаха сами. След кратко мълчание Атрею предложи:
— Бастиан, ще ни разкажеш ли пак за твоя свят?
— Какво по-точно ви интересува? — попита Бастиан.
— Как мислиш, Фухур? — обърна се Атрею към Дракона на щастието.
— С удоволствие бих чул нещо за децата от твоето училище — отвърна той.
— Какви деца? — възкликна учудено Бастиан.
— Онези, които са ти се присмивали — поясни Фухур.
— Децата, които са ми се присмивали — повтори Бастиан още по-учудено. — Не познавам такива деца и положително никой не би посмял да ми се присмива.
— Но нали си спомняш — намеси се сега Атрею, — че си ходил на училище?
— Да, спомням си за едно училище — каза Бастиан замислено. — Да, вярно. Атрею и Фухур се спогледаха.
— Очаквах, че ще стане така — промърмори Атрею.
— Какво има?
— Ти отново си загубил част от спомените си — отвърна сериозно Атрею, — този път заради преобразяването на олелийците в галиматийци. Не трябваше да го правиш.
— Бастиан Балтазар Букс — обади се сега Драконът на щастието, той говореше едва ли не тържествено, — ако се вслушаш в моя съвет, престани изобщо да използваш силата, която ти дава Златин. Иначе има опасност да забравиш и последните си спомени… а как тогава ще се върнеш там, откъдето си дошъл?
— Аз всъщност изобщо не искам да се връщам — призна Бастиан, след като помисли малко.
— Но ти трябва да го направиш! — извика уплашено Атрею. — Трябва да се върнеш и да се опиташ да излекуваш твоя свят, за да започнат пак да идват хора при нас във Фантазия. Иначе Фантазия рано или късно ще загине и всичко ще се окаже напразно!
— Но нали аз съм тук — рече Бастиан малко засегнат, — та аз съвсем наскоро дадох ново име на Месечка.
Атрею замълча.
— Във всеки случай — намеси се отново Фухур в разговора — сега е ясно защо до този момент не открихме ни най-малка следа, как Бастиан може да се върне у дома си. Щом като той изобщо не желае…
— Бастиан — каза Атрею почти умолително, — няма ли нещо, което да те тегли назад? Няма ли нещо, което да обичаш там? Не си ли спомнящ за баща си, който положително те чака и се безпокои къде си?
Бастиан поклати глава.
— Не вярвам. Може би дори се радва, че се е отървал от мен.
Атрею погледна смаяно приятеля си.
— Като ви слуша така — продължи Бастиан горчиво, — човек може да си помисли, че също искате да се отървете от мен.
— Какво говориш? — попита Атрею с дрезгав глас.
— Е — отвърна Бастиан, — вие двамата, изглежда, имате само една грижа — как по-бързо да изчезна от Фантазия.
Атрею погледна Бастиан и поклати бавно глава. Дълго време нито един от тримата не пророни дума. Бастиан започна вече да съжалява за укорите си. Сам разбираше, че не е прав.
— Мислех, че сме приятели — каза тихо Атрею след известно време.
— Да — извика Бастиан, — такива сме и ще бъдем приятели до края на живота си; Извинявайте, голяма глупост казах.
Атрею се усмихна.
— Ти също трябва да ни извиниш, ако сме те засегнали, не беше умишлено.
— Във всеки случай ще се вслушам в съвета ви — каза Бастиан помирително.
По-късно тримата рицари се върнаха. Те бяха убили няколко яребици, един фазан и един заек.
Вдигнаха стана и продължиха пътуването. Бастиан отново яздеше Иха. Следобед стигнаха до една гора със стройни високи дървета. Бяха борове, които образуваха горе толкова гъст зелен покрив, че до земята не проникваше почти никаква светлина. Затова нямаше храсти и ниски дървета.
Приятно беше да яздиш по тази мека, равна земя. Фухур си направи удоволствието да ходи заедно с останалата компания, защото, ако летеше с Атрею над върховете на дърветата, щеше да изгуби останалите.
Те вървяха цял следобед в тъмнозеления сумрак между големите дънери. Привечер откриха на един хълм развалини от крепост и сред съборените кули и стени, мостове и покои намериха доста добре запазен свод. Приготвиха се да прекарат там нощта. Този път червенокосият Хисбалд беше на ред да готви и се оказа, че го бива много за тази работа. Фазанът, който той опече на огъня, беше много вкусен.
На следващата сутрин продължиха пътя си. Целия ден те вървяха през гора, която във всички посоки изглеждаше една и съща. Едва когато се свечери, забелязаха, че явно са се движили в кръг, защото отново се върнаха при крепостните развалини, откъдето бяха тръгнали. Този път дойдоха обаче от другата страна.
— Не ми се е случвало такова нещо! — каза Хикрион и захвана да засуква черния си мустак.
— Не мога да повярвам на очите си! — рече Хисбалд и поклати червенокосата си глава.
— Не може да бъде! — избоботи Хидорн, като обиколи непохватно крепостните развалини с дългите си мършави крака.
Но това беше самата истина, остатъците от вчерашното им ядене го доказваха. Атрею и Фухур също не можеха да си обяснят как е възможно чак
толкова да са се заблудили. Но и двамата не казаха нищо.
Докато вечеряха — този път Хикрион приготви печения заек горе-долу добре, — тримата рицари попитаха Бастиан дали не желае да разкаже нещо от многото си спомени за времето, преди да дойде във Фантазия. Бастиан се извини с това, че го боли гърлото. Тъй като бе мълчал през целия ден, рицарите приеха този предлог за истина. Дадоха му няколко съвета, какво да направи, за да се излекува, и легнаха да спят.
Само Атрею и Фухур предугаждаха какво става с Бастиан.
В ранни зори те тръгнаха отново на път, вървяха целия ден през гората и внимаваха да се движат в определена посока… но когато се свечери, отново се изправиха пред крепостните развалини.
— Да го вземат мътните! — започна да гълчи Хикрион.
— Ще полудея! — изстена Хисбалд.
— Приятели, трябва да се откажем от тази професия — обади се Хидорн с привидно безразличен глас. — Не ни бива за странстващи рицари.
Още първата вечер Бастиан бе намерил една ниша за Иха, защото мулето обичаше понякога да е само и да се отдаде на мислите си. Обществото на конете, които не говореха помежду си за нищо друго, освен за доброто си потекло и благородните си предци, го дразнеше. Когато тази вечер Бастиан отведе животното до мястото му, то каза:
— Господарю, аз зная защо не напредваме.
— Откъде знаеш, Иха?
— Защото те нося, господарю. Какво ли не чувства едно полумагаре!
— И каква е според теб причината?
— Господарю, ти нямаш желание, което да те води напред. Вече не искаш нищо.
Бастиан я погледна изненадано.
— Ти наистина си мъдро животно, Иха.
Мулето поклати смутено дългите си уши.
— Знаеш ли всъщност в каква посока се движехме досега?
