Атрею поклати глава.
— Не искам да се превръщам в лъжа — измънка той.
— Това обаче ще стане, независимо дали искаш или не — отвърна Гморк почти развеселен.
— А ти? — попита Атрею. — Защо си тук?
— Трябваше да, изпълня една задача — отговори Гморк с нежелание.
— И ти ли? — Атрею изгледа върколака внимателно и почти със съчувствие. — А изпълни ли я?
— Не — изръмжа Гморк, — иначе положително нямаше да съм вързан с този синджир. При това нещата не вървяха зле в началото, докато дойдох в този град. Принцесата на мрака, която управляваше тук, ме посрещна с всички почести, покани ме в двореца си и ме нагости предоволно. Говореше и се държеше така, сякаш ми беше съюзник. Е, жителите на страната От кол й въже ми бяха естествено доста симпатични и аз се чувствах, така да се каже, като у дома си. Пък и Принцесата на мрака беше по своему много красива жена — поне според мен. Тя ме галеше и ме чешеше и аз го приемах, защото ми беше приятно. Никой през живота ми не ме бе галил и чесал така. С една дума, загубих си ума и се раздрънках, а тя се преструваше, че кой знае колко ми се възхищава, докато накрая й разказах за задачата си. Трябва да ме е приспала, защото обикновено спя леко, когато се Събудих, бях вързан на тая верига. А Принцесата на мрака стоеше пред мен и каза: „Гморк, ти забрави, че и аз спадам към творенията на Фантазия. Щом като се бориш срещу Фантазия, ти се бориш и срещу мен. И така, ти си ми враг и аз те измамих. Тази верига мога да отворя само аз, но сега отивам със слугите и прислужниците си при Нищото и няма никога вече да се върна.“ И тя се обърна и си тръгна. Не всички обаче последваха примера й. Едва когато Нищото дойде още по-близо, то започна да привлича жителите на града толкова силно, че те не можеха да му устоят. А ако не се лъжа, точно днес се предадоха и последните. Да, аз влязох в капана, момчето ми, твърде дълго слушах тази жена, но ти, драги, попадна в същия капан — и ти ме слуша твърде дълго. Защото в този момент Нищото обкръжи града отвсякъде, ти си пленен и вече не можеш да избягаш.
— Така ще умрем заедно — каза Атрею.
— Вярно е — отвърна Гморк, — но по различен начин, глупчо. Защото аз ще умра, преди Нищото да е тук, а ти ще бъдеш погълнат от него. Разликата не е малка. Понеже, който умре преди да настъпи този момент, неговата приказка ще свърши, а твоята ще продължи без край като лъжа.
— Защо си толкова зъл? — попита Атрею.
— Вие си имахте свят — отвърна Гморк мрачно, — а аз нямах.
— А каква беше задачата ти?
Гморк, който досега стоеше изправен на предните си лапи, се търкулна на земята. Силите му видимо го напускаха. Дрезгавият му глас се задъхваше.
— Онези, на които служа и които решиха да унищожат Фантазия, съзряха опасност за своя план… Те бяха научили, че Детската царица е изпроводила пратеник, голям юнак… И по всичко личеше, че той ще успее да доведе във Фантазия представител на човешкия род… Трябваше на всяка цена да бъде убит преди това… Изпратиха мен, защото съм обикалял много из Фантазия… И аз веднага надуших следите му… Следвах го ден и нощ… започнах да го догонвам през страната на засафранийците… храма в джунглите на Муамат… Чуруликащата гора… Блатата на скръбта… Мъртвите планини… но после при дълбоката пропаст с мрежата на Играмул… загубих дирите му… сякаш потъна вдън земя… И аз продължих да търся, все някъде трябваше да е… но повече не открих следите му… Тъй попаднах накрая тук… Не успях… но той също не е успял, защото Фантазия загива! Името му между другото беше Атрею.
Гморк надигна глава. Момчето бе отстъпило крачка назад и се бе изправило в целия си ръст:
— Това съм аз. Аз съм Атрею.
Измършавялото тяло на върколака се разтърси. Това се повтори и той изпадна в страшни гърчове. После гърлото му започна да издава някакви звуци, които напомняха задушаваща кашлица, ставаха все по- силни и хриптящи и се превърнаха в рев, който като ехо се върна от стените на всички къщи. Върколакът се смееше!
Това беше най-ужасният смях, който Атрею бе чувал до този момент, а и никога повече не чу нещо подобно.
После ревът внезапно секна.
Гморк беше мъртъв.
Атрею дълго стоя неподвижно. Накрая, без сам да знае защо, се приближи до мъртвия върколак, наведе се над главата му и докосна с ръка сплъстената черна козина. И в същия миг устата на Гморк се отвори и изпреварвайки и най-бързата мисъл, захапа крака на Атрею. Дори и след смъртта злото не го бе напуснало.
Атрею отчаяно се опита да разтвори челюстите му. Усилията останаха напразни. Огромните зъби се бяха впили в месото като стоманени пирони. Атрею се свлече на мръсната земя до трупа на върколака.
А през високата черна стена, опасваща града, Нищото настъпваше неудържимо и безшумно от всички страни.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Полетът към Кулата от слонова кост
Когато Атрею пристъпи мрачните порти на Града на призраците и започна странстването си из криволичещите улички, завършило така фатално в онзи мръсен заден двор, Фухур, Драконът на щастието, направи много необичайно откритие. Продължавайки неуморно да търси малкия си господар и приятел, той се бе издигнал високо в небето, чак до облаците, и се оглеждаше. Надлъж и шир се простираше море. То бавно се успокояваше след страхотната буря, разлюляла го чак до дъното. И Фухур ненадейно видя в далечината нещо, което не можеше да си обясни — един златист лъч светлина ту проблясваше, ту изгасваше през равни интервали от време. Струваше му се, че е насочен точно към него, Фухур.
Той се приближи колкото можеше по-бързо към това място и когато накрая започна да кръжи над него, установи, че този сигнал идва може би от самите глъбини на морето.
Драконите на щастието, това беше казано и по-рано, са творения на въздуха и огъня. За тях мокренето е не само непривично, а дори и опасно. Във водата те могат направо да изгаснат като пламък, ако преди това не се задушат, защото дишат непрестанно през стотиците хиляди седефени люспи на цялото си тяло. Те се хранят не с друго, а с въздух и топлина едновременно, така че без тях могат да живеят съвсем кратко време.
Фухур не знаеше какво да прави. Той дори не знаеше какво е това странно святкане там долу, в глъбините на морето, и дали изобщо има нещо общо с Атрею.
Без да мисли много, се стрелна високо във въздуха, после се обърна с главата надолу, прилепил лапите си плътно към тялото, се изпъна като върлина и се хвърли в бездната. Със страшно пляскане, което накара водата да изригне като огромен гейзер, той се гмурна в морето. Най-напред едва не загуби съзнание от удара, но после се съвзе и отвори рубиненочервените си очи. Сега видя мигащата светлина пред себе си — деляха ги само няколко негови дължини. Водата обливаше тялото му и започна да образува въздушни мехурчета, също както в съд, преди да заври. Едновременно с това той усети как изстива и силите му постепенно го напускат. С последно усилие се наложи да се гмурне още по-надълбоко и ето че видя източника на светлината толкова близо, че можеше да го хване. Това беше Златин, Сиянието! За щастие верижката на амулета се бе закачила за едно коралово разклонение, което се подаваше от отвесната стена на скалист овраг — иначе Съкровището е щяло да потъне в бездънните глъбини.
Фухур посегна към него, откачи го и надяна верижката на врата си, за да не го загуби — усещаше, че всеки момент ще изпадне в безсъзнание.
Когато дойде отново на себе си, най-напред не можа да разбере какво става, защото за свое голямо учудване сега отново летеше в небето, а морето бе останало под него. Носеше се с бясна скорост в една определена посока, много по-бързо, отколкото позволяваха изчерпаните му сили. Опита се да лети по- бавно, но скоро разбра, че тялото му не го слуша. Друга, много по-силна воля бе завладяла плътта му и я водеше сега. Тази воля идваше от Златин, който Носеше на врата си.
Денят преваляше и наближаваше вечерта, когато Фухур най-сетне съзря в далечината морски бряг. От сушата под него не се виждаше особено много, изглежда, беше скрита в мъгла. Когато се приближи, той откри, че големи части от нея са погълнати от същото онова Нищо, от което те заболяват очите, защото се
