— Онези, които ме вързаха.
— И къде отидоха?
Гморк не отговори. Дебнеше Атрею с притворени очи. След една по-продължителна пауза той попита:
— Ти не си оттук, малки чужденецо, нито от този град, нито от тези земи. Какво търсиш тъдява?
Атрею сведе глава.
— Не знам как попаднах тук. Как се казва този град?
— Той е столицата на най-прочутата страна в цяла Фантазия — каза Гморк. — Няма друга страна или град, за които да се разказват толкова много приказки. Ти сигурно също си чувал за Града на призраците в страната От кол и въже, нали?
Атрею бавно кимна.
Гморк не сваляше очи от момчето. Учудваше го, че този зеленокож юноша го гледа с големите си черни очи, без да мигне дори, и не проявява никакъв страх.
— А ти кой си? — попита той.
Атрею помисли малко, преди да отговори.
— Аз съм Никой.
— Какво ще рече това?
— Ще рече, че на времето имах име, но то не трябва вече да се споменава и затова съм Никой.
Върколакът отвори леко ъглите на устата си и показа зловещите си зъби, което може би означаваше, че се усмихва. Той добре познаваше всички разновидности на злото и някак си усещаше, че пред себе си има равностоен противник.
— Щом като е така — каза той с дрезгав глас, — тогава никой не ме е чувал, никой не е идвал и никой не е говорил с мен в последния ми час.
Атрею пак кимна. После попита:
— Нима Никой не може да те освободи от веригата?
Зелените пламъчета в очите на върколака засвяткаха. Той започна да пъхти и да се облизва.
— Наистина ли си готов да направиш това? — промълви той. — Би ли пуснал на свобода един гладен върколак? Не знаеш ли какво означава това? Никой няма да има покой!
— Че защо не? — отвърна Атрею. — Може да съм Никой, но не се страхувам от теб!
Той понечи да се приближи към Гморк, но от неговата уста отново изригна онзи дрезгав, ужасен рев. Момчето се дръпна назад.
— Не искаш ли да те освободя? — попита то.
Силите на върколака сякаш изведнъж го напуснаха.
— Не можеш да сториш това. А приближиш ли се, ще те сграбча и ще те разкъсам на парчета, момчето ми! Това само би отложило малко края ми с час или два. Затова стой надалече и ме остави спокойно да умра.
Атрею се замисли.
— Може би ще ти намеря нещо за ядене — каза той накрая. — Бих могъл да потърся из града.
Гморк отново отвори очи и изгледа юношата. Зеленият пламък в зениците му бе помръкнал.
— Върви по дяволите, глупчо! Нима искаш да удължиш живота ми, докато дойде Нищото?
— Помислих си само — промълви бавно Атрею, — че ако ти донеса храна и ти утолиш глада си, ще мога може би да се приближа до теб и да сваля веригата от врата ти…
Гморк изскърца със зъби.
— Мислиш ли, че ако това, с което съм вързан, беше обикновен синджир, аз и сам не бих го разкъсал със зъби?
Сякаш за да докаже, той налапа веригата и зловещите му зъби я загризаха с трясък. Дълго я дърпа и после я пусна.
— Това е омагьосана верига, която може да бъде отключена само от онзи, който ме е вързал, но той никога вече няма да се върне.
— И кой те върза с нея?
Гморк започна да скимти като пребито куче. Едва след известно време се успокои дотолкова, че да може да отговори:
— Гая, Принцесата на мрака, го направи.
— А къде е тя?
— Тя се хвърли в Нищото, както и всички други от този град.
Атрею си спомни за безумните танцьори, които бе видял в мъглата извън града.
— Защо? — промърмори той. — Защо не избягаха?
— Вече нямаха ни капка надежда. Това ви прави слаби. Нищото ви притегля със страшна сила и никой от вас няма вече да му устои за дълго.
Докато казваше тези думи, Гморк се изсмя гърлено и злобно.
— А ти? — продължи да пита Атрею. — Ти говориш така, сякаш не спадаш към нас.
Гморк отново го изгледа с дебнещ поглед.
— Аз не спадам към вас.
— Откъде идваш тогава?
— Не знаеш ли какво е върколак?
Атрею поклати безмълвно глава.
— Ти познаваш Само Фантазия — каза Гморк, — но има и други светове. Например този на хората. А има и същества, които нямат свой собствен свят. Но те пък могат да кръстосват различните светове. Към тях спадам и аз. В света на хората се явявам като човек, макар да не съм такъв, а във Фантазия приемам фантазийски образ, но не съм и от вас.
Атрею приседна бавно на земята и погледна умиращия върколак с големите си тъмни очи.
— Ти си бил значи в света на хората?
— Аз често прескачам в техния и във вашия свят.
— Гморк — промълви едва-едва Атрею, като не можа да преодолее треперенето на устните си. — Можеш ли да ми разкриеш тайната как се стига в света на хората?
В очите на Гморк блесна зелена искрица, сякаш вътрешно се смееше.
— За теб и всеки друг от Фантазия е много просто да отиде там. Имате само един проблем. Никога не можете да се върнете. Трябва да останете там завинаги. Ти би ли желал?
— Какво трябва да направя? — попита Атрею решително.
— Онова, което вече сториха всички тук преди теб, момчето ми. Нужно е само да се хвърлиш в Нищото. Но няма защо да бързаш, рано или късно то и бездруго ще стане, когато изчезнат и последните късчета от Фантазия.
Атрею се изправи.
Гморк забеляза, че момчето цялото трепери. Тъй като не знаеше причината, той го утеши.
— Няма защо да се страхуваш, не боли.
— Мен не ме е страх — отвърна Атрею, — никога не съм мислил, че именно тук и с твоя помощ ще си върна вярата в живота.
Очите на Гморк пламнаха като два тесни зелени полумесеца.
— Няма причина да се надяваш, момчето ми, независимо какво смяташ да правиш. Ако се появиш в света на хората, няма да бъдеш това, което си тук. Точно тук се крие тайната, която не знае никой във Фантазия.
Атрею стоеше с отпуснати ръце.
— Какво ще бъда там? — попита той. — Разкрий ми тайната!
Гморк мълча дълго, без да помръдне. Атрею вече се страхуваше, че няма да получи никакъв отговор, но накрая вълколакът пое тежко въздух, гърдите му се издуха и той заговори с дрезгав глас:
— За какъв ме смяташ, момчето ми? За свой приятел ли? Внимавай! С теб аз само гледам да ми мине по-бързо времето. Ти сега дори не можеш да си отидеш. Твоята надежда ми позволява да те държа. Но докато говоря, Нищото ще заобиколи от всички страни Града на призраците и скоро вече няма да има изход. Тогава си загубен. Ако останеш да чуеш какво ще ти кажа, ти вече ще си направил избора си. Все още
