се страхувам, че е твърде далече за теб. Макар че ти този път ще успееш да се измъкнеш от Града на бившите царе.
— Благодаря ти, Аргакс! — каза Бастиан.
Малката сива маймунка се ухили.
— Довиждане, Бастиан Балтазар Букс!
И с един скок тя изчезна в една от странните къщи. Тюрбана обаче взе със себе си.
Бастиан стоя още известно време, без да помръдне. Онова, което научи, така го обърка и изуми, че не можеше да вземе никакво решение. Изведнъж всички негови досегашни цели и планове се сринаха. Струваше му се, че в душата му всичко се е обърнало с краката нагоре — като онази пирамида, чийто връх беше забит надолу, а основата стърчеше отгоре. Надеждите му го водеха към гибел, а онова, което ненавиждаше, беше неговото спасение.
Едно беше ясно — трябваше веднага да напусне този град лудница! А и не желаеше никога вече да се връща тук!
Той потегли през бъркотията от безсмислени сгради, но скоро разбра, че да влезеш тук е много по- лесно, отколкото да излезеш. Непрекъснато се улавяше, че е сбъркал посоката и отново бърза към центъра на града. Нужен му беше цял следобед, за да стигне до земния насип. Тогава побягна през полето и не престана да тича, докато нощта — също така мрачна като предишната — не го принуди да спре. Той падна изтощен под един хвойнов храст и потъна в дълбок сън. И докато спеше, забрави, че някога е измислял приказки.
Цялата нощ пред очите му беше само едно — Атрею стои неподвижен, с кървяща на гърдите рана и безмълвно го гледа. Образът му нито изчезваше, нито се променяше.
Бастиан подскочи, събуден от гръм. Навред беше пълен мрак. Насъбралите се от дни облаци бяха сякаш обезумели. Една след друга проблясваха светкавици. Така трещеше и гърмеше, та чак земята трепереше. Бурята виеше по полето и прегъваше хвойната чак До земята. Като сива стена се лееше поройният дъжд.
Бастиан се надигна. Изправи се, омотан в черната си мантия. Вода се стичаше по лицето му.
Една светкавица проблесна пред самия него и разцепи възлестия дънер на едно дърво. Клоните пламнаха тутакси; вятърът разнесе искрите из нощното поле. Но падащият като из ведро дъжд веднага ги угаси.
Ужасният трясък хвърли Бастиан на колене. Той започна с две ръце да дълбае земята. Когато се получи достатъчно дълбока дупка, свали меча Сиканда от пояса си и го сложи в нея.
— Сиканда — продума той тихо сред воя на бурята, — ще се разделя с теб. Не бива човек, който те е извадил срещу приятеля си, да причинява повече беди. Нека никой не те намери тук, преди да се забрави какво направих с теб.
Тогава той затрупа дупката, а най-отгоре постави мъх и клонки, така че никой да не я открие.
Мечът Сиканда лежи там и до днес. Защото едва след много, много време ще дойде някой, който ще го докосне, без да му се случи нещо, но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.
Бастиан тръгна в тъмнината.
Призори бурята отмина, вятърът спря, дъждът започна да се изцежда от дърветата и стана тихо.
От тази нощ за Бастиан започна дълго самотно странстване. Той вече нямаше желание да се върне при спътниците си и бойните си другари, при Ксайде. Искаше да намери път към човешкия свят, но не знаеше как и къде. Дали имаше някъде врата, брод иди граница, които да го отведат там?
Знаеше, че трябва да го пожелае. Но това не зависеше от него, Той се чувстваше като водолаз, който търси по дъното на морето потънал кораб, но то непрекъснато го изтласква нагоре, преди да е намерил нещо.
Знаеше също, че са му останали само няколко желания, затова се стараеше да не използва Златин. Малкото спомени, които все още му бяха останали, можеше да жертва само ако по този начин щеше да се доближи до своя свят или ако това на всяка цена се наложеше.
Но не можеш веднага щом ти се прииска да повикаш или да пропъдиш желанията. Те ни спохождат като всички намерения, независимо дали са добри или лоши, от най-дълбоките глъбини на душата. Идват, без да усетиш.
Без Бастиан да осъзнава, в него узряваше и постепенно добиваше ясни очертания ново желание. Самотата, в която бродеше вече много дни и нощи, го накара да поиска да е отново сред хора, да живее в някаква общност, но не като господар или победител или изобщо да има особено положение, а да бъде един от многото, може би даже най-малкият или най-незначителният, но човек, чието място е там и който е част от това общество.
И ето че един ден той стигна до някакъв бряг. Поне така мислеше в началото. Застана на стръмните скали, а пред очите му се бе ширнало море от бели замръзнали вълни. Едва по-късно забеляза, че в действителност те не бяха неподвижни, а помръдваха бавно и имаше течения и водовъртежи, които се въртяха незабележимо като стрелките на часовника. Това беше Морето на мъглите!
Бастиан продължи да върви по стръмния бряг. Въздухът беше горещ и малко влажен, не полъхваше никакъв ветрец. Все още беше ранно утро и слънцето огряваше снежнобялата мъгла, която се стелеше чак до хоризонта.
Бастиан вървя няколко часа и към обяд стигна до малък град, разположен на високи колове малко навътре в морето. Дълъг висящ мост без никакви подпори го свързваше с един нос на скалистия бряг. Когато момчето тръгна по моста, той започна леко да се поклаща.
Къщите бяха сравнително малки, вратите, прозорците, стълбите — всичко изглеждаше, сякаш беше правено за деца. И действително хората, които ходеха по улиците, не бяха по-големи от деца, макар да бяха възрастни мъже с бради и жени с вдигнати нагоре коси. Правеше впечатление, че толкова си приличаха, та човек почти не можеше да ги различи. Лицата им бяха тъмнокафяви като мокра пръст и изглеждаха младежки и кротки. Щом забележеха Бастиан, те му кимаха, но никой не го заговаряше. Изобщо бяха май много мълчаливи, по улиците и уличките рядко се чуваше дума или вик, макар там да цареше голямо оживление. Не можеше да се види и сам човек, те ходеха постоянно на малки или по-големи групи, хванати под ръка или за ръце.
Когато Бастиан разгледа по-подробно къщите, установи, че всичките са оплетени като кошници, някои — от по-дебели, а други — от по-тънки пръчки. Дори и улиците бяха направени по същия начин. Накрая той забеляза, че даже и облеклото на хората — панталони, поли, палта и шапки — беше от същата плетка, в случая обаче много ситно и изкусно изтъкана. Явно, че тук всичко се правеше от този материал.
Бастиан успя да хвърли тук-там по един поглед в работилниците на различните майстори. Всички те се занимаваха с плетене на разни предмети — обувки, стомни, лампи, чаши, чадъри и какво ли не още. Никога не работеха сами, защото да направят всичко това можеха само няколко души заедно. Удоволствие беше да гледаш как умело работеха ръцете им, помагайки си едни на други. При това те често пееха прости мелодии без думи.
Градът не беше особено голям и така Бастиан скоро достигна края му. Онова, което видя пред очите си, показваше, че тук живеят моряци. Имаше стотици кораби с различна форма и размери. И все пак беше твърде странен моряшки град, защото всички кораби бяха окачени на огромни въдици и висяха, леко поклащайки се, един до друг, над бездната долу, където се стелеше на талази бялата мъгла. Между другото и корабите, изглежда, бяха оплетени като кошници. Нямаха нито платна, нито мачти, ни гребла, ни кормило.
Бастиан се бе навел над парапета и гледаше надолу към Морето на мъглата. Колко високи са коловете, върху които беше строен градът, можеше да се види по сенките, които хвърляха върху бялата повърхност долу.
— Мъглата се покачва нощем до нивото на града — чу той да казва един глас до него. — Тогава можем да отплаваме. През деня слънцето я разпръсва и морето спада надолу. Нали това искаше да узнаеш, чужденецо?
На парапета до Бастиан се бяха облегнали трима мъже, които гледаха кротко и дружелюбно. Той се заговори с тях и разбра, че името на града е Искал или Градът на кошниците. Жителите му се наричаха искалнари. Думата означавала нещо от рода на задружните. Тримата бяха по професия моряци. Бастиан не
