Бастиан се обърна по посока на гласа и видя, че една малка маймунка седи на издатина в стената (това беше долната страна на един обърнат еркер). Животното беше с черна шапка с пискюл, като на професор, и най-настоятелно броеше нещо на пръстите на краката си. После то се усмихна на Бастиан и каза:
— Извинете, трябваше набързо да пресметна нещо.
— Кой си ти? — попита Бастиан.
— Казвам се Аргакс, приятно ми е! — отговори маймунката и повдигна професорската си шапка. — С кого имам честта?
— Аз съм Бастиан Балтазар Букс.
— Ето на! — каза маймунката, видимо доволна.
— Кой е този град? — осведоми се Бастиан.
— Всъщност той няма име — поясни Аргакс, — но би могъл да се казва, да речем, Градът на бившите царе.
— Градът на бившите царе? — повтори Бастиан обезпокоен. — Защо? Не виждам никой, който да има вид на бивш цар.
— Нима? — закиска се маймунката. — Всички, които виждаш тук, са били на времето царе на Фантазия или най-малкото са искали да станат.
Бастиан се уплаши.
— Откъде знаеш това, Аргакс?
Маймуната вдигна отново професорската си шапка и се ухили.
— Ами аз съм, да речем, надзирател на града.
Бастиан се огледа. Съвсем наблизо един старец бе изкопал яма. Сега той постави в нея запалена свещ и отново започна да я засипва.
Маймунката се закиска.
— Ще пожелае ли господинът да разгледа града? Да речем, първо запознанство с мястото, където ще живее занапред?
— Не, какви ги дрънкаш? — каза Бастиан.
Маймунката скочи на рамото му.
— Хайде, ела! — прошепна тя. — Няма нищо да ти струва. Вече си платил каквото трябва, за да влезеш тук.
Бастиан тръгна напред, въпреки че му се щеше да побегне. Стана му неловко и това чувство растеше с всяка крачка. Той наблюдаваше хората и му направи впечатление, че не говорят един с друг. Те изобщо не се интересуваха от околните, дори май не ги и забелязваха.
— Какво им е? — осведоми се Бастиан. — Защо се държат така странно?
— Няма нищо странно — закикоти се Аргакс в ухото му, — те са, да речем, като теб, или по-точно казано, били са такива на времето.
— Какво имаш предвид? — Бастиан спря. — Искаш да кажеш, че са хора ли? От смях Аргакс заподскача по гърба на Бастиан:
— Точно така! Точно така!
Бастиан видя на пътя си седнала жена, която се опитваше да набоде с игла граховите зърна в една чиния.
— Как са попаднали тук? Какво правят? — попита Бастиан.
— О, открай време е имало хора, които не могат да намерят пътя към своя свят — обясни Аргакс. — Първоначално самите те не искат, а сега, да речем, вече не могат.
Бастиан проследи с поглед едно малко момиченце, което с голямо усилие буташе количка за кукла, чиито колела бяха четвъртити.
— Защо да не могат вече? — попита той.
— Те трябва да го пожелаят. Но вече не желаят нищо. Изразходвали са последното си желание за кой знае какво.
— Последното си желание ли? — устните на Бастиан бяха пребледнели. — Та не можеш ли да си пожелаваш разни неща, докато искаш?
Аргакс отново се закиска. Опита се да свали тюрбана на Бастиан, за да го попощи.
— Престани! — извика Бастиан. Понечи да се отърве от маймуната, но тя се бе вкопчила здраво в него и квичеше от удоволствие.
— Ама, разбира се, че не! Разбира се, че не! — изписка тя. — Можеш да си пожелаеш нещо само докато си спомняш за твоя свят. Тези тук са изразходвали всичките си спомени. Онзи, който няма минало, няма и бъдеще. Затова и не остаряват. На, виж ги! Ще повярваш ли, че някои от тях са вече на хиляда години и дори повече? Но си остават такива, каквито са. За тях нищо вече не може да се промени, защото и те самите не могат да се променят.
Бастиан наблюдаваше някакъв мъж, който насапуниса едно огледало и после започна да го бръсне. Онова, което в началото все още му се струваше смешно, сега го караше да настръхва.
Той продължи бързо нататък и чак сега осъзна, че навлиза все по-навътре в града. Искаше да се върне обратно, но нещо го привличаше като магнит. Започна да тича и се опита да се отърве от досадната сива маймуна, но тя не помръдваше и дори започна да го подканва:
— По-бързо! Хайде! Давай!
Бастиан разбра, че нищо няма да постигне с това, и спря.
— И всички тези тук — попита той, като едвам си поемаше дъх, — са били някога царе на Фантазия или са искали да станат?
— Разбира се — рече Аргакс, — всеки, който не намери пътя към къщи, рано или късно пожелава да стане цар. Не всеки успява, но всички са го искали. Затова тук има два вида луди. Крайният резултат обаче е, да речем, един и същи.
— Какви два вида? Обясни ми! Трябва да знам, Аргакс!
— По-спокойно! Не бързай толкова! — закикоти се маймуната и хвана Бастиан още по-здраво за врата. — Едните малко по малко прахосвали спомените си. Когато забравели всичко, Златин вече не можел да им изпълни никакво желание. След това попадали тук, тъй да се каже, от само себе си. Другите се обявявали за царе и загубвали паметта си изведнъж. Златин не можел да изпълни и на тях нито едно желание, защото нямали желания. Както виждаш, няма никаква разлика. Те също са тук и за нищо на света не могат да си отидат.
— Това означава ли, че всички те са притежавали някога Златин?
— Естествено! — отговори Аргакс. — Но отдавна са го забравили. Пък и с какво ли би помогнал той на бедните глупаци.
— А на тях… — Бастиан се поколеба дали да продължи, — на тях взели ли са им го?
— Не — рече Аргакс, — когато някой се обяви за цар, той автоматично го загубва. Та това е ясно като бял ден, не може, така да се каже, да използваш властта на Детската царица, за да й отнемеш тази власт.
Бастиан се почувства толкова зле, че ужасно му се прииска да поседне, но малката сива маймуна не му позволи.
— Не, разглеждането на града все още не е свършило — крещеше тя, — тепърва идва най-важното! Продължавай да вървиш! Продължавай!
Бастиан видя едно момче, което с голям чук забиваше пирони в някакви чорапи, които лежаха на земята пред него. Дебел мъж се опитваше да залепи пощенски марки върху сапунени мехури, които, естествено, винаги се пукаха. Но той не преставаше да прави нови.
— Виж! — чу Бастиан кискащия се глас на Аргакс и усети как маймунската ръчица завърта главата му в определена посока. — Погледни натам! Не е ли смешно?
Там, накъдето сочеше, имаше група хора, мъже и жени, млади и стари, които бяха облечени с много странни облекла и не говореха. Всеки се бе затворил в себе си. На земята имаше безброй големи зарове и на всяка от шестте им страни бяха написани букви. Хората непрекъснато разместваха заровете и след това дълго ги гледаха.
— Какво правят тези там? — прошепна Бастиан. — Каква е тази игра? Как се нарича?
— Това е играта „Както ви се хареса“ — отвърна Аргакс. Той махна на хората с ръка и извика: — Браво,
