слонова кост. Тя беше обхваната вече от бушуващите пламъци и приличаше на огромна факла. Бастиан продължаваше обаче да върви през съскащите и бумтящи огньове, които едва усещаше, докато накрая стигна в подножието на кулата. Там намери остатъците от войската си, която го чакаше сред опустошения Лабиринт, приличащ сега на безкрайно бойно поле, осеяно с избити фантазийци. Там бяха и Хикрион, Хисбалд и Хидорн, последните двама тежко ранени. Илуан, синият арабски дух, бе загинал в боя. Държейки колана Гемал в ръка, Ксайде стоеше до трупа му.
— Той спаси това за теб, господарю и учителю мой — каза тя.
Бастиан взе колана, стисна го в юмрук и го пъхна в джоба си.
Бавно огледа заобиколилите го спътници и бойни другари. Бяха останали само няколкостотин. Изглеждаха изтощени и съсипани. На трептящата светлина на пожара те приличаха на призраци.
Всички бяха обърнали лица към Кулата от слонова кост, която догаряше като клада. Магнолиевият павилион на върха й беше обхванат от пламъци, листенцата на цвета му се отвориха широко и всички видяха, че е празен. После пламъците погълнаха и него.
Бастиан насочи меча си към купчината жарава и развалини и каза с дрезгав глас:
— Това е дело на Атрею. И затова ще го преследвам до края на света!
Той се хвърли на един от великанските коне от черен метал и извика:
— След мен!
Конят се изправи на задните си крака, но Бастиан му наложи волята си и той със стремителен бяг потъна в нощта.
ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Градът на бившите царе
Чак след като Бастиан бе напреднал с коня си много напред, изминавайки доста километри в непрогледната нощ, неговите оцелели бойни другари успяха да тръгнат на път. Много от тях бяха ранени, всички бяха изморени до смърт, а и никой не притежаваше дори отчасти неизмеримите сили и издръжливост на Бастиан. Даже и черните бронирани великани се придвижваха едва-едва с металните си коне, а онези, които ходеха пеш, все още не можеха да влязат в крак. Следователно и волята на Ксайде, която ги Направляваше, бе стигнала границите на възможностите си. Нейната коралова носилка бе изгоряла в пламъците на Кулата от слонова кост. Сега от разни дъски на каруци, счупени оръжия и почернели остатъци от кулата й сковаха нова носилка, която приличаше наистина повече на мизерна колиба. Останалата част от войската се влачеше отзад, накуцвайки и едва тътрейки крака. Хикрион, Хисбалд и Хидорн, които бяха загубили конете си, трябваше да се подпират един друг. Никой не отронваше дума, всички знаеха, че е невъзможно някога да настигнат Бастиан.
Той продължаваше да препуска в тъмнината, черната мантия плющеше диво на гърба му, металните крака на огромния кон скърцаха и стенеха при всяко движение, а огромните копита трополяха по земята.
— Дий — крещеше Бастиан, — дий, коньо, дий!
Все му се струваше, че не препуска достатъчно бързо.
Искаше Да настигне Атрею и Фухур, и то на всяка цена, дори и да трябваше да погуби това метално чудовище с образ на кон!
Искаше да си отмъсти! Отдавна щеше да е постигнал желанието си, но Атрею го осуети. Бастиан не стана цар на Фантазия. Атрею трябваше скъпо да плати за това!
Бастиан продължаваше дапришпорва металното животно, без каквото и да било състрадание към него. Ставите му тракаха и скърцаха все по-силно, но то се подчиняваше на волята на ездача и препускаше все по-бързо и по-бързо.
: Тази гонитба трая много часове, а нощното небе така и не започна да се прояснява, Бастиан продължаваше да вижда пред себе си горящата Кула от слонова кост и непрекъснато си спомняше онзи миг, когато Атрею опря меча си в гърдите му… И най-сетне за пръв път си зададе въпроса: „Какво възпря Атрею? Защо след всичко, което се случи, не се реши да го прободе, за да вземе насила Златин?“ И той изведнъж се сети за раната, която бе причинил на Атрею, и как той го погледна в момента, когато се олюля и падна.
Бастиан, който размахваше досега Сиканда, го пъхна обратно в ръждивата ножница.
Утрото просветна и той полека-лека успя да види къде се намира. Металният му кон се носеше като вихър по едно поле. Тъмните контури на хвойновите храсти приличаха на грамадни монаси с качулки или вълшебници с островръхи шапки, сгушили се един до друг. Между тях бяха пръснати скали.
И ето, както препускаше лудо, металният кон внезапно се разпадна на съставните си части.
Бастиан остана да лежи, зашеметен от удара. Когато най-сетне се съвзе и се надигна, търкайки натъртените части на тялото си, разбра, че се намира сред малък хвойнов храсталак. Изпълзя и видя, че остатъците от коня са пръснати като черупки по цялото поле, сякаш е бил взривен някакъв паметник на конник.
Бастиан стана, метна черната мантия на раменете си и тръгна без цел към хоризонта на проясняващото се утринно небе.
В хвойновите храсти остана да блести един предмет, който той загуби там — коланът Гемал. Бастиан не забеляза, че го няма, а и по-късно изобщо не се сети за него. Напразно Илуан бе спасил колана от пламъците.
Няколко дни по-късно го намери една сврака, но тя не можеше и да подозира какво представлява този лъскав предмет. Занесе го в гнездото си, но така започва друга приказка, която ще бъде разказана друг път.
Към обяд Бастиан стигна до един висок земен насип, който пресичаше полето. Покатери се по него. Оттам се откриваше широка котловина, надолу тя се стесняваше и наподобяваше малък кратер. Цялата долина беше изпълнена с един град, поне количеството на сградите навеждаше на тази мисъл, въпреки че това беше най-странният град, който Бастиан някога бе виждал. Сградите бяха нахвърляни без какъвто и да е план и замисъл, сякаш някой ги бе изсипал ей така от огромен чувал. Нямаше нито улици, нито площади, да не говорим за някакъв ред.
Но и отделните сгради имаха налудничав вид, входната врата беше на покрива, стълбите — там, където няма какво да търсиш. Имаше и такива, по които трябваше да ходиш с главата надолу, а други завършваха във въздуха. Кулите стърчаха напреки, балконите висяха отвесно на стените, вместо врати имаше прозорци, а вместо стени — под. Имаше мостове, чиито сводове внезапно прекъсваха по средата, сякаш онзи, който ги е строил, бе забравил по време на работата какво ще прави. Имаше кули, криви като банани, пирамиди, изправени на върха си. С две думи, целият град правеше умопомрачително впечатление.
След това Бастиан видя жителите. Мъже, жени и деца. По външен вид приличаха на нормални хора, но ако се съди по дрехите им, те до един бяха луди, защото не можеха да различат какво е за обличане и какво — за други цели. На главите си носеха абажури, кофички за пясък, купи за супа, кошчета за хартия, пликове или кутии. Телата им бяха увити в покривки за маса, килими, големи парчета станиол.
Мнозина теглеха или бутаха каручки, на които бяха струпани какви ли не боклуци — счупени лампи, дюшеци, чинии, парцали и финтифлюшки. Други пък влачеха същите вехтории в големи вързопи на гърба си.
Колкото повече навлизаше в града, толкова по-голяма ставаше навалицата. Но никой от хората май не знаеше накъде е тръгнал. Бастиан често ставаше свидетел как някой, който с мъка бе изтеглил количката си по една стръмнина, след кратко време я дърпаше точно в обратната посока, а малко по-късно тръгваше на другаде. Но никой не спираше нито за минута.
Бастиан реши да заговори някого от тях.
— Как се казва този град?
Човекът, когото заговори, пусна каручката си, изправи се, почеса се по челото, сякаш се напрягаше да се сети, после тръгна нанякъде и заряза количката. Изглежда, бе я забравил. Но не минаха няколко минути и една жена обсеби превозното му средство и го задърпа отчаяно Господ знае накъде. Бастиан я попита дали вехториите са нейни. Известно време жената стоя потънала в дълбок размисъл, сетне си тръгна. Бастиан се опита още няколко пъти да поведе разговор, но не получи отговор на нито един от въпросите си.
— Няма смисъл да ги питаш — чу той внезапно едно кикотещо се гласче, — те нищо не могат да ти кажат. Би трябвало да се наричат нищонеказващите.
