трона. Сред цялото това бляскаво и студено великолепие той изглеждаше безкрайно малък — като кукла. Тълпата зяпачи, задържана от шпалир черни бронирани великани, взе да ликува, но някак си необяснимо вяло и кресливо.
След това започна най-продължителната и изморителна част на празненството. Всички пратеници и представители на Фантазийското царство трябваше да се подредят един зад друг и тази опашка се проточи не само по цялата спираловидна главна улица на Кулата от слонова кост, а далече-далече навътре в Лабиринта, като все нови и нови хора заставаха на края й. Всеки от тях, когато му дойдеше редът, трябваше да падне пред трона, да докосне с чело три пъти земята, да целуне десния крак на Бастиан и да каже:
— От името на моя народ и моите братя моля теб, комуто ние всички благодарим за съществуването си, да се короноваш за Детски цар на Фантазия!
Вече бяха минали два или три часа, когато внезапно сред чакащите настъпи суматоха. Един млад фавн мина тичешком нагоре по улицата. Личеше, че тича със сетни сили, защото залиташе, от време на време се подхлъзваше и падаше, после отново се съвземаше и продължаваше да тича. Накрая той се хвърли пред Бастиан, без да може да си поеме дъх. Бастиан се наведе към него.
— Какво има, та се осмеляваш да нарушиш церемонията?
— Война, о, господарю! — възкликна фавнът. — Атрею е събрал всички бунтовници и пристига тук с три армии. Иска да предадеш Златин, а ако не го сториш доброволно, щели да те накарат насила.
Внезапно настъпи гробно мълчание. Развихрената музика и пронизителните викове на ликуващите секнаха. Бастиан се втренчи пред себе си. Беше пребледнял.
Сега дотичаха и тримата рицари Хисбалд, Хикрион и Хидорн. По всичко личеше, че са в много добро настроение. Те викаха един през друг:
— Най-сетне работа и за нас, господарю! Остави всичко на нас! Недей да си разваляш празненството! Ще съберем няколко надеждни хора и ще пресрещнем бунтовниците. Ще им дадем добър урок, та дълго да ни помнят.
Сред хилядите присъстващи фантазийци имаше доста, които изобщо не ги биваше да ходят на война. Но повечето умееха да си служат с оръжие — било с боздуган, с меч, лък, копие, прашка или чисто и просто със зъби и нокти. Всички се събраха около тримата рицари, които щяха да предвождат войската. Те тръгнаха, а Бастиан остана с не малкото на брой негодни да воюват, за да продължи церемонията. Но от този момент нататък той беше само телом там. Очите му непрекъснато се насочваха към хоризонта, който добре се виждаше от мястото му. Огромните облаци прах, които се вдигаха там, показваха с каква войска настъпва Атрею.
— Хич да не те е грижа — каза Ксайде, която се бе приближила до Бастиан. — Все още не са се намесили моите черни бронирани великани. Те ще отбраняват твоята Кула от слонова кост, а кой ще излезе насреща им… освен ти и твоят меч.
Няколко часа по-късно дойдоха и първите съобщения от бойното поле. На страната на Атрею воювал целият народ на Зелените кожи, а също Двеста кентавъра, петдесет и осем каменояди и много други същества. От въздуха участвали в борбата пет Дракона на щастието, водени от Фухур, и ято огромни бели орли, долетели от Планината на съдбата.
Макар по брой да бяха далече по-малко от войската, предвождана от рицарите Хикрион, Хисбалд и Хидорн, те се биеха с такава решимост, че Бастиановата армия отстъпваше все повече и повече към Кулата от слонова кост.
Бастиан искаше сам да тръгне, за да поеме ръководството на войската си в свои ръце, но Ксайде го посъветва, да не ходи.
— Помисли само, господарю и учителю мой — каза тя, — не подхожда на новото ти положение като цар на Фантазия да нападаш. Спокойно остави това на твоите приближени.
Битката продължи целия ден. Войската на Бастиан отбраняваше със зъби и нокти всяка педя от Лабиринта и той се превърна в изпотъпкано и окървавено бойно поле. Когато започна да се стъмва, първите бунтовници достигнаха подножието на Кулата от слонова кост.
Сега Ксайде изпрати черните си бронирани великани със и без коне, които започнаха да вилнеят сред приближените на Атрею.
Не може с думи да бъде описана тази битка за Кулата от слонова кост, затова не си и струва да се опитва. Във Фантазия и до днес има безброй песни и предания за нея. Та нали всеки, който е участвал в тази битка, е изживял нещо различно. Всичко това са приказки, които може би един ден ще бъдат разказани.
Някои говорят, че и на страната на Атрею имало един или дори няколко бели магьосници, чиито вълшебни сили по нищо не отстъпвали на тези на Ксайде. Не може да се каже със сигурност кое е вярно. Може би в това се крие обяснението, защо Атрею и хората му успяха да завладеят Кулата от слонова кост въпреки черните бронирани великани. Вероятно причината обаче е друга — Атрею се бори не за себе си, а за своя приятел, когото искаше да победи, за да спаси.
Нощта отдавна бе настъпила — една беззвездна нощ, изпълнена с пушек и пламъци. Падналите по земята факли, прекатурените кадилници и разбитите лампи бяха причинили много пожари по кулата. Бастиан обикаляше сред сражаващите се със запалена главня и на трепкащия й пламък телата им хвърляха призрачни сенки. Около него звънтяха оръжия и ехтяха войнствени викове.
— Атрею! — крещеше той с прегракнал глас. — Атрею, покажи се! Застани срещу мен с оръжие в ръка! Къде се криеш?
Но мечът Сиканда стоеше в ножницата си и не помръдваше.
Бастиан обиколи като светкавица всички помещения в двореца, после излезе на крепостната стена. Тук тя беше широка колкото улица. Точно понечи да тръгне към голямата външна врата, където, разпилян на хиляди парченца, се намираше огледалният трон, когато видя, че Атрею идва насреща му. Той беше с меч в ръка.
Те застанаха един срещу друг, очи в очи. Сиканда не помръдваше.
Атрею опря върха на меча си в гърдите на Бастиан.
— Дай ми знака — каза той, — за твое добро е.
— Предател! — изкрещя Бастиан. — Ти си мое създание! Всичко тук дължи живота си на мен! Ти също! Нима искаш да се опълчиш срещу мен?! Коленичи и ме помоли за прошка!
— Полудял ли си — отвърна Атрею, — ти нищо не си създавал. За всичко трябва да благодариш на Детската царица! Дай ми Златин!
— Вземи си го сам! — каза Бастиан. — Ако можеш.
Атрею се поколеба.
— Бастиан, защо ме караш да те побеждавам, за да те спася?
Бастиан започна да дърпа дръжката на меча си и само благодарение на огромната си сила успя да извади Сиканда от ножницата, без сам да е скочил в ръката му. В момента когато стана това, отекна някакъв звук, който беше толкова злокобен, че и сражаващите се долу на улицата пред вратата спряха за момент като вкаменени и погледнаха нагоре. Бастиан позна този звук. Това беше страшното скърцане, което бе чул, когато Граограман се превръщаше в камък. И светлината на Сиканда угасна. През главата му като мълния мина с какво го бе заплашил лъвът, ако изтегли оръжието по своя воля, но вече нито можеше, нито искаше да се връща назад.
Той замахна към Атрею, който се опита да се защити с меча си. Но Сиканда разсече неговото оръжие и докосна гърдите му. Зейна дълбока рана и бликна кръв. Атрею залитна назад и падна през една от бойниците на голямата врата. В този миг от талазите пушек изплува бял остър пламък, който проряза нощта, подхвана падащия Атрею и го отведе със себе си. Това беше Фухур, белият Дракон на щастието.
Бастиан изтри потта от челото си с мантията. Докато правеше това, той съзря, че мантията му е станала черна, черна като нощта. Все още с меча Сиканда в ръка слезе от стената на двореца и застана на площада.
С победата над Атрею ходът на боя се промени за секунди, щастието напусна едните и отиде на страната на другите. Войската на бунтовниците, чиято победа допреди малко изглеждаше сигурна, се обърна в бяг. Бастиан се чувстваше като в кошмарен сън, от който не можеше да се пробуди. Победата му горчеше като пелин, но въпреки това изпитваше и някакъв див възторг.
Увит в черната си мантия, с кървавия меч в ръка, той заслиза бавно по главната улица на Кулата от
