съберат тук. А черните бронирани великани да доведат Фухур.
Арабският дух издаде пронизителен вик на орел и побягна. Навсякъде, откъдето минаваше, настъпваше раздвижване — в малките и големи палатки и в другите места за нощуване.
— Изобщо не се съпротивлява — измърмори Хикрион и кимна към Атрею, който стоеше с наведена глава и без да помръдне. Бастиан отвърна лице и седна на един камък.
Когато четиримата черни великани доведоха Фухур, около прекрасната шатра вече се бе събрала голяма тълпа. Щом тежките метални стъпки на маршируващите чудовища започнаха да се чуват съвсем наблизо, зяпачите се разпръснаха и направиха място да минат. Фухур не беше вързан, а и бронираните великани не го държаха. Те вървяха от двете му страни с извадени мечове.
— Изобщо не се съпротивлява, господарю на нашата господарка — каза един от тенекиените гласове на Бастиан, когато колоната спря.
Фухур легна на земята пред Атрею и затвори очи.
Настъпи продължителна тишина. Бързо се стичаха и последните закъснели обитатели на лагера. Те протягаха вратове, за да видят какво става. Нямаше я единствено Ксайде. Постепенно шепотът и шушненето утихнаха. Погледите се насочваха ту към Атрею, ту към Бастиан. В сивия сумрак неподвижните им тела бяха застинали сякаш завинаги в картина, лишена от багри.
Най-сетне Бастиан се надигна.
— Атрею — каза той, — ти искаше да откраднеш знака на Детската царица, за да го присвоиш. А ти, Фухур, знаеше за това и взе участие в замислянето на коварния план. Вие двамата осквернихте не само нашето приятелство, но и извършихте най-тежкото престъпление срещу волята на Месечка, която ми даде Съкровището. Признавате ли се за виновни?
Атрею изгледа продължително Бастиан и после кимна.
Гласът на Бастиан секна и той трябваше два пъти да започва, за да продължи по-нататък.
— Атрею, не съм забравил, че ти беше онзи, който ме доведе при Детската царица. Помня също песента на Фухур в Амаргант. Затова ще пощадя живота ви, живота на един крадец и на съучастника му. Правете каквото искате, само ми се махайте от главата. И да не сте посмели да ми се мернете пред очите. Прогонвам ви завинаги. Все едно, че никога не съм ви познавал!
Той направи на Хикрион знак да махне белезниците на Атрею, после извърна глава и седна отново.
Атрею стоя дълго, без да помръдне, накрая погледна към Бастиан. Искаше да каже нещо, но после се отказа. Наведе се над Фухур и му прошепна нещо. Драконът на щастието отвори очи и се изправи. Атрею скочи на гърба му и Фухур се издигна в небесата. Той полетя право към разпукващата се зора и въпреки че движенията му бяха тежки и измъчени, след няколко мига изчезна в далечината.
Бастиан стана и влезе в шатрата. Хвърли се на постелята си.
— Сега вече достигна истинското си величие — каза тихо един кротък и сподавен глас, — вече всичко зависи само от теб, никой не може да ти попречи.
Бастиан седна. Тези думи бяха на Ксайде. Тя седеше в най-тъмния ъгъл на шатрата.
— Ти? — попита Бастиан. — Как попадна тук?
Ксайде се усмихна.
— За мен, господарю и учителю мой, няма стражи, които да ме спрат. Това може да стори само твоята заповед. Пъдиш ли ме?
Бастиан се отпусна назад и отново затвори очи. След известно време промърмори:
— Вече ми е все едно. Ако искаш, остани, ако искаш, си върви!
Тя дълго го разглежда с притворени очи. След това се осведоми:
— За какво мислиш, господарю и учителю мой?
Бастиан се обърна на другата страна и не отговори.
На Ксайде й беше ясно, че в никакъв случай не трябва да го оставя сам. Сега той лесно можеше да й се изплъзне. Трябваше да го утешава и да го ободрява… по своя си начин. Трябваше да го накара да продължи пътя, който тя бе избрала за него… и за самата себе си. Сега нямаше да мине само с някой вълшебен подарък или обикновена хитрост. Трябваше да използва по-силни средства. Дори най-силното, с което разполагаше — тайните желания на Бастиан. Тя седна до него и започна да шушне в ухото му:
— Кога най-сетне ще отидеш в Кулата от слонова кост, господарю и учителю мой?
— Не зная — каза Бастиан, заровил глава във възглавниците. — Какво ще
диря там, щом като Месечка я няма? Вече съвсем не зная какво да правя.
— Ти можеш да отидеш там и да изчакаш Детската царица. Бастиан погледна Ксайде.
— Нима мислиш, че тя ще се върне?
Той трябваше още веднъж настойчиво да повтори въпроса си, преди Ксайде да отговори уклончиво:
— Не вярвам. Мисля, че тя е напуснала Фантазия, и ти, господарю и учителю мой, си нейният приемник.
Бастиан бавно се надигна. Той се взираше в двуцветните очи на Ксайде. Трябваше да мине доста време, за да разбере какво му бе казала.
— Аз? — възкликна той. По бузите му избиха червени петна.
— Толкова много ли те плаши тази мисъл? — прошепна Ксайде. — Тя ти даде знака на своята власт. Предостави ти царството си. Сега ти, господарю и учителю мой, ще станеш Детски цар. И това е твое пълно право. Нима ти не спаси Фантазия, като дойде и я създаде отново! Всички ние — дори и аз самата — сме твои творения! Ти си големият учен, защо сега се плашиш да поемеш в ръцете си цялата власт, която ти се полага след всичко сторено?
И докато очите на Бастиан заблестяваха все по-силно и по-силно, обхванати от треска, Ксайде му разказваше за една нова Фантазия, за един свят, създаден изцяло по негово желание, който той ще изгражда или руши по собствена воля и никой няма да може да изправя препятствия или условности пред него, където всяко творение — добро или лошо, красиво или грозно, глупаво или мъдро — ще бъде плод на неговото въображение, а той, величествен и загадъчен, ще властва над всичко и ще ръководи вечната игра на съдбините.
— Едва тогава — заключи тя, — ти наистина ще бъдеш свободен, свободен от всичко, което те притеснява, ще бъдеш свободен да правиш каквото пожелаеш. Не искаше ли да откриеш истинската си воля? Е, това е тя!
Още същата сутрин те вдигнаха стана и многохилядната колона, водена от Бастиан и Ксайде в кораловата носилка, тръгна към Кулата от слонова кост. Една безкрайна върволица преминаваше през лъкатушещите пътища на Лабиринта. И когато привечер предните й редици бяха вече достигнали Кулата от слонова кост, последните едва влизаха в голямата цветна градина.
На Бастиан му беше устроено такова тържествено посрещане, за каквото надали би могъл и да мечтае. Целият двор на Детската царица беше на крак. На всички бойници и покриви стояха духове стражи с лъскави фанфари и свиреха с пълни гърди, фокусници правеха номера, астролози вещаеха на Бастиан щастие и величие, сладкари правеха торти като планини, министри и велможи, строени в шпалир около кораловата носилка, я съпроводиха през блъсканицата на тълпата, изкачиха се по постепенно стесняващата се спирала на главната улица, опасваща конусовидната Кула от слонова кост, и накрая достигнаха голямата врата към самия дворец. Последван от Ксайде и другите сановници, Бастиан се изкачи по снежнобелите стъпала на широката стълба, премина през всички зали, коридори, през втората врата, продължи по-нагоре през градините с животни, цветя и дървета от слонова кост, по витите мостове и накрая прекрачи последната врата. Искаше да попадне в онзи павилион, който образува върха на огромната кула и има формата на магнолиев цвят. Оказа се обаче, че цветът е затворен и последната част от пътя, който водеше нагоре, е толкова гладка и стръмна, че никой не може да се изкачи.
Бастиан си спомни, че на времето и тежко раненият Атрею не бе успял да се добере със собствени сили догоре… защото никой, който е бил там, не знае как е стигнал. Тази част от пътя всеки минаваше даром.
Но Бастиан не бе Атрею. Ако някой отсега нататък щеше да благоволява да подарява тази последна част от пътя, това можеше да бъде само той. А и нямаше никакво намерение да позволява някому да го спира насред пътя.
— Извикайте майстори! — заповяда той. — Нека издълбаят стъпала в гладката повърхност или да
