На следващата нощ — а тя бе също така ясна и звездна, както и предишните три — цялото братство, включително и тримата големи мислители, се събра в уречения час на покрива на манастира. Всички вдигнаха глави и впериха очи нагоре към нощното небе. Сред тях бяха и Атрею и Ксайде, които не знаеха какво смята да прави Бастиан.
Бастиан се покатери на най-високата точка на големия купол. Когато я достигна, той се огледа… и в този момент за пръв път видя далече на хоризонта, обляна в лунна светлина, приказно искряща, Кулата от слонова кост.
Извади от джоба си скъпоценния камък Ал Тсахир, който започна да хвърля мека светлина, и си припомни съдържанието на надписа върху вратата на Амаргантската библиотека:
Той вдигна високо скъпоценния камък и извика:
— Рихаст’ла!
В този момент ярка светкавица раздра звездното небе, то така просветна, че озари самия Космос. И тогава се видя таванът на училището с големите, потъмнели от старост греди. После всичко отмина, пръсна се светлината, която трябваше да свети сто години, а Ал Тсахир безследно изчезна.
Трябваше да мине известно време, докато очите на присъстващите, включително и на Бастиан, свикнат със слабата светлина на месечината и звездите.
Потресени от необикновената гледка, те мълчаливо се събраха в голямата аудитория. Последен влезе Бастиан. Монасите на познанието и тримата големи мислители се надигнаха от местата си и бавно направиха дълбок поклон.
— Няма думи, с които да ти благодаря за тази светкавица и за просветлението, велики премъдри господарю — каза Ширкрие. — Защото на онзи тайнствен таван аз зърнах създание като мен — орел.
— Грешиш, Ширкрие — възпротиви се Ушту и по бухалското й лице се плъзна лека усмивка, — аз видях много добре, това беше бухал.
— И двамата грешите — намеси се Исипу със светнали очи, — онова същество там беше моя роднина — лисица.
Ширкрие вдигна ръце, за да ги спре.
— Ето ни пак там, откъдето тръгнахме — рече той. — Само ти можеш да отговориш на този въпрос, велики премъдри господарю. Кой от нас тримата е прав?
Бастиан се усмихна хладно и каза:
— И тримата.
— Дай ни време да разберем отговора ти — помоли Ушту.
— Добре — отвърна Бастиан, — давам ви колкото искате време, защото сега ще ви напуснем.
По лицата на монасите на познанието и на тримата им върховни жреци се четеше голямо огорчение, но Бастиан отхвърли с равнодушие техните настоятелни молби да остане или още малко, или завинаги при тях.
Изпратиха него и двамата му ученици навън и летящите пратеници ги върнаха в стана.
Между другото тази нощ сложи начало на първото принципно разногласие между тримата големи мислители на Звездния манастир Гигам. След години то доведе до разцепление в братството, така че Ушту, Майката на предчувствието, Ширкрие, Бащата на съзерцанието, и Исипу, Синът на мъдростта, си основаха отделни манастири. Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.
Пак през тази нощ Бастиан загуби спомена, че е ходил на училище. От паметта му изчезна и таванът, дори откраднатата книга, която имаше копринена корица с цвят на стара мед. Той никога вече не се запита как изобщо е дошъл във Фантазия.
ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Битката за Кулата от слонова кост
Целта беше вече близо. Изпратените напред разузнавачи съобщиха, че до Кулата от слонова кост остават само два, най-много три дни бърз ход.
Бастиан, изглежда, не знаеше какво да прави. Често се разпореждаше да спрат за почивка, за да тръгнат после съвсем внезапно и прибързано. Никой от военната колона, която го следваше, не разбираше причините, но, естествено, не смееха да го попитат защо прави това. След големия успех в Звездния манастир той бе станал недостъпен дори и за Ксайде. Какви ли не предположения се чуваха във военния стан, но повечето му спътници се подчиняваха охотно на противоречивите му заповеди. Обикновените хора не могат да разберат един велик мъдрец, казваха си те. Поведението на Бастиан беше непонятно и за Атрею и Фухур. Те така и не можаха да проумеят онова, което се случи в Звездния манастир. Но това ги караше да се страхуват още повече за него.
У Бастиан се бореха две чувства и той не можеше да се освободи от нито едно от тях. Мечтаеше да се срещне с Месечка. Сега беше прочут в цяла Фантазия, всички му се възхищаваха и той можеше да се изправи насреща й като равен. Едновременно с това обаче се безпокоеше, че тя може да си поиска обратно Златин. Какво щеше да прави тогава? Ами ако се опиташе да го върне в света, за който той вече почти нищо не знаеше? Не искаше да се връща! Искаше да запази Съкровището!… После му дойде наум, че съвсем не е ясно дали тя ще си го поиска обратно. Може би щеше да му позволи да го носи дотогава, докато иска. Кой знае дали не му го беше подарила изобщо и то вече му принадлежеше за цял живот. В такива мигове нямаше търпение да дочака новата им среща. Той повеждаше колоната бързо напред, за да стигне колкото може по-скоро при нея. Ала отново го обземаха съмнения и заповядваше да спрат и да почиват, докато си изясни какво може да очаква.
Така след непрекъснато сменящи се бързи походи, на които тръгваха съвсем неочаквано, и бавене с часове те най-сетне стигнаха до края на прочутия Лабиринт, до онази широка равнина, представляваща грамадна градина с лъкатушещи пътечки и алеи. На хоризонта, на фона на блестящото златисто вечерно небе, приказно бяла, сияеше Кулата от слонова кост.
Всички фантазийци, а с тях и Бастиан, стояха мълчаливо, благоговееха и се наслаждаваха на тази неописуема красота. Дори и по лицето на Ксайде беше изписано учудване, каквото тя никога досега не бе показвала, но то, разбира се, скоро изчезна. Атрею и Фухур, които се намираха на края на колоната, си спомниха как бе изглеждал Лабиринтът, когато бяха тук последния път — разяден от смъртоносната болест на Нищото. Сега той цъфтеше, сияеше и излъчваше красота както никога по-рано.
Бастиан реши, че са ходили достатъчно за деня, и започнаха да разпъват стана си. Изпрати няколко вестоносци да предадат поздравите му на Месечка и да съобщят, че смята на другия ден да пристигне в Кулата от слонова кост. Тогава легна в шатрата си и се опита да заспи. Въртеше се на възглавниците, грижите не му даваха мира. Той не допускаше, че по съвсем други причини тази нощ ще бъде най-лошата от досегашното му пребиваване във Фантазия. Към полунощ току-що се бе унесъл в лек, неспокоен сън, когато се стресна от шумолене и шушнене пред входа на шатрата. Надигна се и излезе.
— Какво има? — попита той строго.
— Този пратеник — отвърна Илуан, синият арабски дух, — твърди, че ти носи много важна вест и не може да чака до утре.
Пратеникът, когото Илуан бе хванал за яката, беше един малък пъргавелко, същество, което донякъде приличаше на заек, само че вместо козина имаше пъстроцветна перушина. Пъргавелците са едни от най- бързите бегачи във Фантазия и изминават невероятни разстояния с такава скорост, че просто не можеш да ги видиш. Профучаването им се забелязва само по вдигналите се облачета прах. Този пъргавелко го бяха избрали за пратеник именно заради тази му способност. Той бе преминал разстоянието до Кулата от слонова
