Бастиан препаса колана и разбра, че му приляга така, сякаш е правен за него. Но той само усещаше това, защото сам не можеше вече да види нито тялото, нито краката, нито ръцете си. Обзе го твърде неприятно чувство и се опита веднага да отвори катарамата. Но не успя, тъй като не можеше да види нито ръцете си, нито колана.
— Помощ! — извика той със сподавен глас. Внезапно се изплаши, че никога вече няма да може да свали колана Гемал и завинаги ще остане невидим.
— Най-напред трябва да се научиш да си служиш с него — каза Ксайде, — и с мен беше така, господарю и повелителю. Позволи ми да ти помогна!
Тя протегна ръка и веднага отвори колана Гемал, а Бастиан отново се видя. Той въздъхна с облекчение. После се засмя. Ксайде също се усмихна и дръпна от наргилето си през накрайника с форма на змийска глава.
Във всеки случай тя отклони разговора в друга посока.
— Сега вече нищо не може да ти се случи — рече тя кротко, — не мога да ти кажа колко се безпокоях досега, господарю.
— Да ми се случи? — осведоми се Бастиан, все още малко объркан. — Че какво може да ми се случи?
— О, никой не може да се изправи срещу теб — прошепна Ксайде, — ако си мъдър, никой няма да те надвие. Опасността се крие в самия теб, затова е трудно да те предпази човек от нея.
— Какво искаш да кажеш с това… в самия мен? — попита Бастиан.
— Най-мъдрото е да стоиш над нещата, да не мразиш и да не обичаш никого. Но ти, господарю, все още държиш на дружбата. Сърцето ти не е студено и безучастно като леден планински връх… и така някой може да ти навреди.
— И кой е той?
— Онзи, когото ти въпреки цялата му дързост все още обичаш, господарю.
— Говори по-ясно!
— Нахалният и непочтителен малък дивак от племето на Зелените кожи, господарю.
— Атрею?
— Да, а с него и безсрамният Фухур.
— И те двамата щели да ми навредят? — Бастиан едва не се разсмя.
Ксайде седеше със сведена глава.
— Не мога да повярвам за нищо на света — продължи Бастиан, — не искам повече да чувам подобни неща.
Ксайде мълчеше и наведе главата си още по-ниско.
След дълго мълчание Бастиан попита:
— И какво ще ми направи Атрею?
— Господарю — прошепна Ксайде, — по-добре нищо да не бях казвала.
— Я кажи всичко! — извика Бастиан. — Престани с тези намеци! Какво знаеш?
— Треперя пред гнева ти, господарю — промълви Ксайде и тялото й наистина се разтресе, — но дори това да е краят ми, все пак ще ти кажа: Атрею иска тайно или със сила да ти отнеме знака на Детската царица.
За момент Бастиан не можа да си поеме въздух.
— Как ще ми го докажеш? — попита той с дрезгав глас.
Ксайде поклати глава и промълви:
— Моите знания, господарю, не са от тези, които могат да се доказват.
— Тогава ги запази за себе си! — каза Бастиан и кръвта нахлу в лицето му. — И не клевети най- честното и храбро момче в цяла Фантазия!
Като каза това, той скочи от носилката и си отиде.
Пръстите на замислената Ксайде си играеха със змийската глава, а зелено-червените й очи проблясваха. След малко тя отново се усмихна и изпускайки виолетов дим от устата си, прошепна:
— Само ще си покаже, господарю и учителю мой. Коланът Гемал ще ти го докаже.
Когато разпънаха палатките за нощуване, Бастиан отиде в шатрата си. Той заповяда на Илуан, синия арабски дух, да не пуска никого, и особено Ксайде. Искаше да остане сам и да размисли.
Хич и не го интересуваше какво бе казала магьосницата за Атрею. Нещо друго занимаваше мислите му — няколкото думи, които тя подхвърли за мъдростта.
Преживял беше немалко — страхове и радости, тъга и победи, едно след друго се изпълняваха желанията му, а все не можеше да се укроти. Нито едно от тези неща не му донесе покой и удовлетворение. Но да си мъдър, означава да не обръщаш внимание нито на радостта, нито на страданията, на страха и на състраданието, на амбициите и на обидите. Да си мъдър, означава да се издигнеш над всичко, да не мразиш и да не обичаш нищо и никого, да приемаш напълно равнодушно враждебното отношение и симпатиите на другите. Онзи, който наистина е мъдър, нищо не го засяга. Той е недостижим и никой не може да му стори нещо. Да, наистина би било хубаво да бъдеш такъв! Бастиан беше убеден, че така е стигнал до последното си желание, онова последно желание, което ще се превърне в негова истинска воля, както каза Граограман. Убеден беше, че е разбрал какво има предвид той. Искаше да е голям мъдрец, най-мъдрият сред мъдреците в цяла Фантазия!
Малко по-късно той излезе от палатката си.
Месечината осветяваше местността, на която той преди това почти не бе обърнал внимание. Станът беше разположен в една котловина, обградена отдалече с причудливи по форма планини. Цареше пълна тишина. В долината все още имаше малки горички и храсталаци, но нагоре по планинските склонове растителността намаляваше, а още по-нависоко тя съвсем изчезваше. Извисяващите се групи от скали образуваха най-различни фигури. Те сякаш бяха издялани от ръката на някой скулптор великан. Не полъхваше ветрец, по небето нямаше нито едно облаче. Всички звезди блестяха и на човек му се струваше, че са по-близо, отколкото друг път.
Съвсем горе, на един от най-високите планински върхове, Бастиан откри нещо, което наподобяваше постройка с купол.
Явно, че някой живееше вътре, защото оттам проникваше бледа светлина.
— И аз я забелязах, господарю — каза Илуан с грачещия си глас. Той беше на поста си до входа на шатрата. — Какво ли е това?
Той не бе свършил още да говори, когато от далечината се разнесе странен крясък. Прозвуча като провлеченото буху-буху на бухала, но много по-дебело и мощно. След това крясъкът се чу втори и трети път, но вече многогласно.
Това наистина бяха бухали, шест на брой, както скоро можа да установи Бастиан. Идваха откъм планинския връх, на който се намираше сградата с купола. Хвърчаха почти без да махат с криле.
И колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно се виждаше колко са грамадни. Те летяха с невероятна скорост. Очите им светеха ярко, на главите им стърчаха уши с кичури перушина. Летяха, без да издават никакъв шум. Дори когато кацнаха пред шатрата на Бастиан, почти не се чу пляскане на крила.
И така, те стъпиха на земята, всеки от тях по-голям от момчето, и ококорили големи кръгли очи, започнаха да въртят глави във всички посоки. Бастиан се приближи до тях.
— Кои сте вие и кого търсите?
— Праща ни Ушту, Майката на предчувствието — отвърна един от шестте бухала, — ние сме летящите пратеници на Звездния манастир Гигам.
— Що за манастир е това? — попита Бастиан.
— Това е царството на мъдростта — отвърна друг бухал, — там живеят монасите на познанието.
— А коя е Ушту? — продължи да се интересува Бастиан.
— Тя е един от тримата големи мислители, които ръководят манастира и обучават монасите на познанието — обясни трети бухал. — Ние сме пратеници на нощта и й принадлежим.
— Ако беше ден — добави четвъртият бухал, — щяха да дойдат пратениците на Ширкрие, Бащата на съзерцанието. Те са орли. А в часовете на здрача, между деня и нощта, Исипу, Синът на разума, изпраща своите лисици.
