който го лъхна оттам. За щастие пазачите тук явно бяха избягали до един нагоре, за да хванат мнимия Бастиан Балтазар Букс. Във всеки случай нямаше никого от тях. Факлите по стените горяха и осветяваха пътя му. Слизаше все по-надолу и по-надолу. Стори му се, че под земята има толкова етажи, колкото и над нея. Най-сетне достигна най-долния и ето че видя пред себе си тъмницата, в която гниеха Хикрион, Хисбалд и Хидорн. Гледката беше печална.
Те висяха във въздуха, хванати с дебели железни вериги за китките, а под тях зееше черна бездънна яма. Оковите преминаваха през закрепени на тавана ролки и достигаха до една макара, но тя бе заключена с голям стоманен катинар и не можеше да се помръдне. Бастиан стоеше и не знаеше какво да прави. Тримата пленници бяха със затворени очи, сякаш бяха изпаднали в несвяст, но ето че Хидорн Жилавият отвори лявото си око, а след това промълви с пресъхнали устни:
— Ей, приятели, вижте кой е дошъл!
Другите двама също с мъка отвориха очи и когато видяха Бастиан, по устните им се прокрадна усмивка.
— Знаехме, че няма да ни изоставите, господарю — изстена Хикрион.
— Как мога да ви освободя? — попита Бастиан. — Макарата е заключена.
— Вземете меча — изпъшка Хисбалд — и просто разсечете веригата.
— За да пропаднем в ямата ли? — попита Хикрион. — Това не е особено добро предложение.
— Не мога да го изтегля — рече Бастиан. — Сиканда трябва сам да скочи в ръката ми.
— Хм — промърмори Хидорн, — това им е лошото на вълшебните мечове. Опъват се точно когато са ти нужни.
— Хей — прошепна изведнъж Хисбалд, — нали имаше един ключ за макарата. Къде ли обаче го пъхнаха?
— Една от плочите може да се вдигне — рече Хикрион. — Видях много добре, когато ме качиха тук горе.
Бастиан започна да се взира и не след дълго откри, че една от каменните плочи на пода е малко надигната. Внимателно я отмести и ключът действително беше там. Успя да отвори катинара на макарата и да го свали. После започна бавно да я върти, макарата скърцаше и тракаше толкова силно, че със сигурност се чуваше и на горните етажи от подземието. Ако бронираните великани не бяха съвсем глухи, вече щяха да са чули. Но нямаше как да спре. Бастиан продължи да върти и тримата рицари увиснаха близо до дъното на голямата дупка. След това започнаха да се люлеят напред-назад, докато опряха крака в пода. В този момент Бастиан ги спусна долу и те се сгромолясаха напълно изтощени. Останаха да лежат както бяха паднали. Дебелите вериги все още висяха на китките им.
Бастиан нямаше много време за мислене, защото чу как по каменните стъпала на подземието отекват тежки метални стъпки — в началото единични, после все повече и повече. Идваха пазачите. Снаряжението им блестеше на светлината на факлите като брони на огромни бръмбари. Те изтеглиха едновременно мечове и тръгнаха към Бастиан, който стоеше пред тесния вход на тъмницата.
И най-сетне Сиканда изскочи от ръждивата си ножница и полетя към ръката му.
Като светкавица се нахвърли яркият сноп лъчи върху първия от бронираните великани и преди Бастиан да разбере какво става, го насече на парчета. Чак сега се видя какво представляват тези дяволи. Те бяха кухи брони, които се движеха сами. В тях нямаше нищо, само въздух.
Бастиан бе заел добра позиция, защото през тясната врата на тъмницата пазачите можеха да се приближават към него само един по един, а това позволяваше на Сиканда да ги прави един след друг на пух и прах. На пода скоро се образува цяла купчина от черни черупки, които като че ли бяха изпочупени яйца на някаква грамадна птица. След като бяха насечени двайсетина, останалите май избраха нова тактика. Оттеглиха се, явно за да издебнат Бастиан на по-удобно за тях място.
Бастиан се възползва от случая, за да освободи с острието на Сиканда китките на тримата рицари от оковите. Хикрион и Хидорн бавно се надигнаха и се опитаха да извадят мечовете си, които, странно защо, не им бяха отнети. Искаха да помогнат на Бастиан, но от дългото висене ръцете им бяха изтръпнали, безпомощно отпуснати надолу. Хисбалд, най-нежният от тримата, дори не беше в състояние сам да се изправи.
Двамата му другари трябваше да го подпират.
— Не се безпокойте — каза Бастиан, — Сиканда няма нужда от помощ. Стойте зад мен и не ми създавайте допълнителни трудности, като се опитвате да се намесите в боя.
Те напуснаха тъмницата, бавно се изкачиха по стълбата и стигнаха до голямо помещение, подобно на зала… И ето че изведнъж всички факли угаснаха, но Сиканда ярко светеше. Отново се чу металният тропот на приближаващите се бронирани великани.
— Бързо! — каза Бастиан. — Върнете се на стълбата! Аз ще се отбранявам тук.
Той не можа и да види дали тримата изпълниха заповедта му, не му остана време да се убеди в това, защото мечът Сиканда започна вече да играе в ръката му. И от ярката бяла светлина, която излъчваше, в залата стана светло като ден. Въпреки че нападателите го избутаха към началото на стълбата, а там можеха да го атакуват от всички страни, нито един от страхотните им удари не докосна Бастиан. Сиканда се въртеше с такава бързина, сякаш се състоеше от стотици мечове, които трудно можеха да се различат един от друг. Накрая цялата зала беше осеяна с останки от насечени черни брони. Нищо не помръдваше.
— Елате! — извика Бастиан на другарите си.
Тримата рицари се подадоха от стълбището и опулиха очи.
— Брей! — мустаците на Хикрион потрепериха. — Кълна се, че не бях виждал такова нещо.
— Ще разказвам и на внуците си за това — промълви Хисбалд.
— Те за съжаление няма да ни вярват — прибави Хидорн с прискърбие.
Бастиан стоеше нерешително с меча в ръка, когато внезапно той се върна в ножницата си.
— Опасността, изглежда, е преминала — каза момчето.
— Поне тази, която можеш да надвиеш с меч — отбеляза Хидорн. — Какво ще правим сега?
— Сега — отвърна Бастиан — искам лично да се запозная с Ксайде. Ще си поговоря с нея.
Четиримата се качиха по стълбището, което извеждаше от подземието, и стигнаха приземния етаж. Там ги очакваха Атрею и Фухур в нещо като обширно преддверие.
— Добре го направихте, приятели! — каза Бастиан и потупа Атрею по рамото.
— Какви бяха тия бронирани великани? — поинтересува се Атрею.
— Кухи орехи — отвърна Бастиан, без много да мисли. — Къде е Ксайде?
— Горе, във вълшебната зала — отвърна Атрею.
— Елате с мен! — Бастиан си наметна сърмената мантия, която Атрею държеше. После всички заедно се отправиха по широкото каменно стълбище към горните етажи. Дори и Фухур отиде с тях.
Когато Бастиан, последван от хората си, влезе в голямата вълшебна зала, Ксайде стана от своя трон, направен от червени корали. Тя беше доста по-висока от Бастиан и много красива. Беше с дълга дреха от виолетова коприна, косите й бяха червени като огън и сплетени на малки и големи плитки, образуваха твърде своеобразна вдигната нагоре фризура. Лицето и грациозните й ръце бяха бледи като мрамор. Погледът й беше странен и объркващ. След известно време Бастиан разбра каква е причината. Тя имаше две различни по цвят очи — едното зелено, а другото червено. Изглежда, че се страхуваше от Бастиан, защото трепереше. Бастиан издържа погледа й и тя сведе дългите си мигли.
Помещението беше изпълнено с различни причудливи предмети, чието предназначение трудно можеше да се разгадае. Имаше големи глобуси, изрисувани с картини, звездни часовници и махала, които висяха от тавана. Между тях се виждаха изящни кадилници, от които се надигаха кълбета разноцветен дим и се стелеха като мъгла по пода.
До този момент Бастиан не бе казал нито дума и това, изглежда, съвсем обърка Ксайде, защото тя внезапно изтича до него и се хвърли на пода. После взе единия му крак и го постави на тила си.
— Господарю и учителю мой — рече тя, а гласът й бе плътен, кадифен и звучеше по някакъв странен начин, сподавено, — на тебе не може да устои никой във Фантазия. Ти си по-могъщ от всички могъщи и по- опасен от всички демони. Ако искаш да ми отмъстиш, задето бях достатъчно глупава да не позная твоето величие, можеш да ме стъпчеш с крака си. Аз заслужих гнева ти. Но ако притежаваш онова великодушие, с което се славиш, и го проявиш и към мен, недостойната, позволи ми да стана твоя послушна робиня и да се закълна, че ще ти служа с цялото си същество, с всичко, което имам и мога. Научи ме на каквото желаеш,
