отстъпваше му най-удобното място и сядаше в краката му. Умееше да подхване някоя интересна тема за разговор и избягваше да го пита за миналото му в света на хората, след като забеляза, че му е неприятно да говори за това. Тя пушеше почти непрекъснато наргиле, което се намираше до нея. Маркучът му наподобяваше смарагденозелена отровна змия и в края завършваше със змийска глава, която тя държеше с дългите си, бели като мрамор пръсти. Когато всмукваше, сякаш я целуваше. Облачетата дим, които изпускаше с наслада от устата и носа, променяха всеки път цвета си — ту бяха сини, ту жълти, ту розово- червени, ту зелени или лилави.
— Отдавна искам да те попитам нещо, Ксайде — каза Бастиан при едно от тези посещения, гледайки замислено към огромните чудовища с черни брони като на бръмбари, които носеха каляската й, движейки се в крак.
— Твоята робиня те слуша — отвърна Ксайде.
— Когато се биех с твоите бронирани великани — продължи Бастиан, — се оказа, че те представляват само броня, а отвътре са кухи. Как се движат тогава?
— По моя воля — отвърна, усмихвайки се, Ксайде. — Точно защото са кухи, те се подчиняват на волята ми. Тя може да управлява всичко, което е кухо.
Ксайде изгледа Бастиан с разноцветните си очи.
Този поглед предизвика смътно безпокойство у Бастиан, но преди той да усети, тя отново сведе очи.
— Мога ли да ги управлявам и с моята воля? — попита той.
— Разбира се, господарю и учителю мой — отговори тя, — при това сто пъти по-добре от мен, защото в сравнение с теб аз съм нищо. Искаш ли да опиташ?
— Засега не — отвърна Бастиан, който се почувства неловко, — може би друг път.
— Наистина ли мислиш, че е по-хубаво — продължи Ксайде — да яздиш старо муле, отколкото да те носят създания, впрегнати във волята ти?
— Иха ме носи с удоволствие — каза Бастиан малко намръщен, — тя се радва, че може да ме носи.
— Тогава го правиш заради нея?
— Защо не? — отвърна Бастиан. — Какво лошо има в това?
Ксайде изпусна от устата си зелен пушек.
— О, не, господарю. Как би могло да е лошо нещо, което правиш ти.
— Какво искаш да кажеш, Ксайде?
Тя наведе глава и огненочервената й коса падна напред.
— Твърде много мислиш за другите, господарю и учителю мой — промълви тя. — Никой не заслужава да отклоняваш вниманието си от своето тъй важно развитие. Дано не те разгневи, о, господарю, но ще се осмеля да ти дам един съвет — мисли повече за своето съвършенство!
— Какво общо има това със старата Иха?
— Не много, господарю, дори почти нищо. Само че тя не заслужава честта да бъде яздена от теб. За мен е обида ти да яздиш на гърба на едно толкова… обикновено животно. Всички твои спътници се чудят. Само ти, господарю и учителю мой, единствен не знаеш какво ти се полага.
Бастиан не каза нищо, но думите на Ксайде му направиха впечатление.
Когато на следващия ден войската начело с Бастиан и Иха премина през една прекрасна тучна долина, пресечена тук-там от малки горички ухаещ люляк, той използва обедната почивка, за да изпълни предложението на Ксайде.
— Слушай, Иха — каза той и погали врата на мулето, — дошло е време да се разделим.
Иха въздъхна тъжно.
— Защо, господарю? — попита жално тя. — Толкова ли лошо изпълнявах службата си?
От ъглите на тъмните й очи бликнаха сълзи.
— О, не — побърза да я утеши Бастиан, — точно обратното, ти така удобно ме носеше през целия дълъг път и беше така търпелива и добра, че искам да те възнаградя.
— Аз не искам никаква друга отплата — отвърна Иха, — освен да продължа да те нося. Какво повече бих могла да желая?
— Не ми ли каза — продължи Бастиан, — че ти е мъчно, дето не можеш да имаш деца?
— Да — рече Иха натъжена, — ще ми се, когато остарея, да има на кого да разкажа за тези дни.
— Добре — каза Бастиан, — тогава аз ще ти разкажа сега една приказка, която ще се сбъдне. Ще я разправя само на теб, защото тя е твоя.
Тогава той хвана дългото ухо на Иха и зашепна в него:
— Недалече оттук, в една малка люлякова горичка, е бащата на твоя син. Той е един бял жребец с лебедови крила. Гривата и опашката му са толкова дълги, че стигат до земята. Той ни следва вече дни наред, защото е безумно влюбен в теб.
— В мен? — извика едва ли не уплашена Иха. — Но аз съм най-обикновено муле, при това не съм вече и млада!
— За него ти си най-красивото създание във Фантазия точно защото си това, което си — каза тихо Бастиан. — А може би и защото си ме носила. Но той е много плах и не смее да се приближи до теб сред толкова много животни. Ти трябва да отидеш при него, иначе ще умре от любов по теб.
— Господи Боже мой! — Иха не знаеше какво да прави. — Чак толкова ли е зле?
— Да — прошепна Бастиан в ухото й. — А сега сбогом, Иха! Тичай да го намериш!
Иха направи няколко крачки, после се обърна още веднъж към Бастиан.
— Честно казано, малко ме е страх — призна тя.
— Бъди смела — каза Бастиан, усмихвайки се, — и не забравяй да разкажеш на децата и внуците си за мен.
— Благодаря, господарю! — отвърна Иха простичко, както тя си знаеше, и тръгна.
Бастиан дълго гледа след нея как се отдалечава бавно и не беше особено радостен, че я отпрати. Влезе в прекрасната си шатра, легна на меките възглавници и се втренчи в тавана. Повтаряше си, че е изпълнил най-голямото желание на Иха. Но това не прогони мрачното му настроение. Така е, никак не е без значение, кога и защо правиш услуга някому.
Но това се отнасяше само за Бастиан, защото Иха действително намери снежнобелия крилат жребец и се омъжи за него. По-късно роди син, едно бяло муле с крила, което нарекоха Патаплан. То стана много прочуто във Фантазия, но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.
Отсега нататък Бастиан пътуваше в носилката на Ксайде. Тя дори му предложи да слезе и да върви пеша отстрани, за да може всеки момент да му се притичва на помощ. Но Бастиан не прие.
Тъй че отсега нататък те седяха заедно в обширната носилка от корали, която застана начело на военната колона.
Бастиан продължаваше да се сърди малко и на Ксайде, понеже го бе посъветвала да се раздели с мулето. И тя скоро разбра това. Неговите едносрични отговори не позволяваха да се завърже истински разговор.
За да го разведри, тя подхвърли весело:
— Искам да ти направя един подарък, господарю и учителю мой, ако имаш милостта да го приемеш.
Тя извади изпод седалката една изящно украсена кутийка. Бастиан се надигна, изпълнен с очакване. Ксайде я отвори и извади тесен колан. Представляваше нещо като верига, защото брънките се движеха свободно. Те и катарамата бяха от прозрачно стъкло.
— Какво е това? — поинтересува се Бастиан.
Коланът звънтеше леко в ръката на Ксайде.
— Това е колан, който те прави невидим, но ти, господарю, трябва да му дадеш име, за да стане твой.
Бастиан го разгледа. После каза:
— Гемал.
Ксайде кимна с усмивка.
— Сега той ти принадлежи.
Бастиан взе колана и започна да го прехвърля от ръка в ръка, без да знае какво да прави с него.
— Не искаш ли да го изпробваш — попита Ксайде, — за да се убедиш в силата му?
