кост и обратно и сега, когато арабският дух го изправи пред Бастиан, пъхтеше и не можеше да си поеме дъх.
— Извини ме, господарю — каза той задъхано и се поклони няколко пъти дълбоко, — извини ме, че се осмелих да наруша спокойствието ти, но щеше да си още по-недоволен, ако не го бях направил. Детската царица не е в Кулата от слонова кост, не е там от незапомнени времена и никой не знае къде се намира.
Ледена вълна обля Бастиан и изведнъж той почувства в себе си празнота.
— Сигурно бъркаш. Това не може да е вярно.
— Другите пратеници също ще го потвърдят, господарю.
Бастиан помълча известно време и после каза глухо:
— Добре тогава, благодаря.
Той се обърна и влезе в шатрата си.
Седна на постелята и зарови глава в ръцете си. Невъзможно беше Месечка да не знае, че той отдавна е на път към нея. Нима не искаше да го види? Или пък й се бе случило нещо? Не, не е възможно в собственото й царство да се случи нещо на нея, на Детската царица.
Но щом не е там, няма да му се наложи и да й връща Златин. От друга страна, той беше дълбоко разочарован, че няма отново да я види. Каквато и причина да имаше, за да постъпи така, той не можеше да я разбере, не, дори му беше обидно!
Тогава се сети за онова, което често повтаряха Атрею и Фухур — че всеки може да се срещне с Детската царица само веднъж.
Тъгата го накара внезапно да закопнее за Атрею и Фухур. Той искаше да поговори с някого, да сподели мъката си с приятели. Хрумна му да сложи колана Гемал и невидим да отиде при тях. Така можеше да е при тях и присъствието им да го утеши, без да се налага да отстъпва.
Той бързо отвори богато украсената кутийка, извади колана и го препаса. Както и първия път, отново го обзе неприятното чувство, че сам не може да се види. Почака малко, докато свикне с тази мисъл, и тръгна да се разхожда из стана, като търсеше Атрею и Фухур.
Навсякъде се чуваше възбуден шепот и шушнене, призрачни образи пробягваха между палатките, мнозина седяха тук-там и тихо обсъждаха положението. Междувременно се бяха върнали и другите пратеници. Вестта, че
Месечка не е в Кулата от слонова кост, бе преминала като светкавица през лагера. Бастиан се разхождаше между палатките, но все още не откриваше двамата, които търсеше.
Атрею и Фухур бяха седнали в самия край на стана под един изсъхнал храст розмарин. Атрею, подвил крака по турски, бе сплел ръце пред гърдите си и гледаше с неподвижно лице по посока на Кулата от слонова кост. До него лежеше Драконът на щастието, сложил голямата си глава на земята в краката му.
— Последната ми надежда беше, че тя ще направи изключение за него, за да си вземе обратно знака — каза Атрею, — но сега вече всичко е загубено.
— Тя знае какво прави — отвърна Фухур.
В този момент Бастиан откри двамата и се приближи до тях, без те да го забележат.
— Дали наистина знае? — промърмори Атрею. — Златин не бива повече да остава в него.
— Какво искаш да направиш? — попита Фухур. — Той доброволно няма да го даде.
— Аз трябва да му го взема — отвърна Атрею.
При тези думи на Бастиан му се стори, че земята под краката му се клати.
— Как ще направиш това? — чу той думите на Фухур. — Да, вземеш ли го веднъж, той не ще може вече да те накара да му го върнеш.
— О, не съм чак толкова сигурен — отвърна Атрею, — той все още ще притежава силата и вълшебния си меч.
— Но знакът ще те закриля — възрази Фухур, — дори и от него.
— Не, не вярвам — каза Атрею. — Не и от него. Това няма да стане.
— При това — продължи Фухур с тих, жлъчен смях — той сам ти го предложи в Амаргант вечерта след като се срещнахте. А ти отказа.
Атрею кимна.
— Тогава още не знаех какво ще се случи.
— Тогава какво друго ти остава? — попита Фухур. — Какво би могъл да направиш, за да му отнемеш знака?
— Да го открадна — отвърна Атрею.
Фухур вдигна бързо глава. Рубиненочервените му очи стрелнаха Атрею, който сведе поглед към земята и тихо повтори:
— Трябва да го открадна. Друга възможност няма.
Известно време те мълчаха загрижено, след това Фухур попита:
— И кога?
— Още тази нощ — отвърна Атрею, — утре вече може да е късно.
Бастиан просто не можеше повече да слуша. Бавно си тръгна. Не усещаше нищо друго, освен студена, безгранична пустота. Ето че вече всичко му беше безразлично… както бе казала Ксайде.
Той влезе в шатрата си и свали колана Гемал. После изпрати Илуан да извика тримата рицари Хисбалд, Хикрион и Хидорн. Докато чакаше и вървеше напред-назад, се сети, че Ксайде му бе предрекла това. Тогава не искаше да повярва, но ето че вече го знаеше. Сега виждаше, че Ксайде не го лъже. Тя единствена му бе останала вярна. Но все още не е казано, че Атрею ще изпълни плана си. Може би това беше само хрумване, от което после ще се срамува. В такъв случай Бастиан нямаше да каже нищо… въпреки че не държеше вече на това приятелство. Всичко беше свършено.
Когато рицарите пристигнаха, той им обясни, че очаква тази нощ в шатрата му да дойде крадец. Затова ги моли да стоят на стража вътре и да хванат крадеца, независимо кой е той. Хисбалд, Хидорн и Хикрион се съгласиха и се разположиха. Бастиан излезе.
Отиде в кораловата носилка на Ксайде. Тя спеше дълбоко и само петимата великани с черните си брони на бръмбари стояха около нея, без да помръдват. В тъмнината те приличаха на канари.
— Искам да ми се подчините — каза тихо Бастиан.
Петте чудовища веднага извърнаха към него черните си железни лица.
— Чакаме заповедите ти, господарю на нашата господарка — проговори с тенекиен глас едното от тях.
— Смятате ли, че ще се справите с Дракона на щастието Фухур? — попита Бастиан.
— Зависи от волята, която ни командва — отвърна тенекиеният глас.
— Това ще е моята воля — каза Бастиан.
— Тогава ще се справим — беше отговорът.
— Добре, в такъв случай идете близо до него! — Той показа с ръка посоката. — И веднага щом Атрею се раздели с него, го арестувайте! Но останете там, където сте. Аз ще ви повикам, когато трябва да го доведете.
— С удоволствие ще го направим, господарю на нашата господарка — отвърна тенекиеният глас.
Петте черни чудовища тръгнаха безшумно в крак. Ксайде се усмихна насън.
Бастиан се запъти обратно към шатрата си, но когато я видя пред очите си, не посмя да влезе. Ако Атрею действително се опиташе да открадне знака, не искаше да присъства на залавянето му.
Небето започна бавно да просветлява. Бастиан седна под едно дърво недалече от своята шатра и зачака, увит в сребърната си мантия. Времето течеше безкрайно бавно, настъпваше сива утрин, започна да става по-светло и Бастиан вече се надяваше, че Атрею се е отказал от намеренията си, когато изведнъж от вътрешността на разкошната шатра долетя шум и глъч. Не след дълго Хикрион изведе Атрею с вързани на гърба ръце. Другите двама рицари излязоха след тях.
Бастиан се надигна уморен и се облегна на дървото.
— И все пак го направи! — промърмори той под носа си.
После се отправи към шатрата си, не искаше да погледне Атрею, но и той бе навел глава.
— Илуан — рече Бастиан на синия арабски дух при входа на шатрата, събуди целия стан! Всички да се
