построят стълба, или пък каквото измислят там, защото аз желая да отседна горе.
— Господарю — осмели се да възрази най-старият съветник, — там живее нашата Златоока повелителка на желанията, когато е при нас.
— Правете, каквото ви казвам! — сгълча ги Бастиан.
Сановниците пребледняха и се отдръпнаха. Но го послушаха. Доведоха майстори, които започнаха да работят с големи чукове и длета, но колкото и да се стараеха, не успяха да отчупят от върха нито парченце. Длетата отскачаха от ръцете им и по гладката повърхност не оставаше дори и драскотина.
— Измислете нещо друго — каза Бастиан и се извърна ядосан назад, — защото аз трябва да се кача там. Но не забравяйте, че търпението ми може да се изчерпи.
След това той се върна и временно се настани с двора си, към който спадаха преди всичко Ксайде, тримата рицари Хисбалд, Хикрион и Хидорн, а също и Илуан, синият арабски дух, в другите помещения на двореца.
Още същата нощ той свика на събрание всички велможи, министри и съветници, които досега бяха служили на Месечка. То се проведе в същата онази голяма кръгла зала, където бяха заседавали лекарите. Оповести им, че Златооката повелителка е оставила нему, на Бастиан Балтазар Букс, цялата власт над безкрайното Фантазийско царство и отсега нататък той ще заема мястото й. Подкани ги да му се закълнат в пълно подчинение.
— Дори и тогава — добави той, — когато моите решения ви се струват непонятни. Защото аз не съм като вас.
После определи, че точно след седемдесет и седем дни ще се коронова за Детски цар на Фантазия. Тържествата по този повод трябвало да бъдат необикновено пищни, каквито дори и Фантазия не помни. Трябвало веднага да се пратят посланици до всички страни, защото желаел всеки народ от Фантазийското царство да изпрати представител за короноването.
С тези думи Бастиан се оттегли и остави безпомощните съветници и сановници насаме.
Те не знаеха какво да правят. Всичко, което бяха чули, прозвуча в ушите им толкова чудовищно, че останаха смълчани и оклюмали по местата си. Чак дълго след това започнаха да преговарят, заседаваха часове наред и решиха да изпълнят нарежданията на Бастиан, защото той носи знака на Детската царица, а това ги задължава да му се подчиняват… независимо дали вярват, че Месечка наистина е предоставила властта си на Бастиан, или тази работа отново е едно от непонятните й решения. Бяха изпратени вестоносци, изпълнено беше и всичко друго, което бе разпоредил Бастиан.
Самия него това изобщо не го интересуваше. Всички подробности около подготовката на коронацията той предостави на Ксайде. Тя умееше да намира работа на дворцовите служители в Кулата от слонова кост, и то толкова много, че едва ли някой от тях успяваше да се замисли.
Колкото до Бастиан, през следващите дни и седмици той почти не напусна покоите, които си бе избрал. Седеше неподвижно и гледаше втренчено пред себе си, без да прави нищо. Искаше му се да си пожелае нещо или да съчини някоя приказка, която да го забавлява, но нищо вече не му хрумваше. Той се чувстваше празен и кух. Накрая го обзе фикс идеята, че ако пожелае, Месечка ще дойде при него. Щом като сега той действително беше всемогъщ и всички негови желания се изпълняваха, то и тя трябваше да се подчини. По цели нощи той седеше и шепнеше:
— Месечке, ела! Трябва да дойдеш. Заповядвам ти да дойдеш.
И той си спомняше погледа й, съхранил го беше в сърцето си като нещо много съкровено и светло. Но тя не идваше. И колкото по-често се опитваше да я накара да дойде, толкова повече помръкваше тази светлина в сърцето му, докато накрая то изцяло потъна в тъма.
Той се утешаваше, че отново ще намери загубеното, когато се добере до павилиона с формата на магнолиев цвят. Непрекъснато ходеше при майсторите и ги подканваше или със заплахи, или с обещания, но всичко, което
те вършеха, се оказа напразно. Стълбите се чупеха, стоманените пирони се огъваха, длетата се разбиваха.
Рицарите Хикрион, Хисбалд и Хидорн, с които досега Бастиан обичаше да си говори и да играе различни игри, вече за нищо не ги биваше. Те бяха открили в дълбоките подземия на Кулата от слонова кост една винарна и седяха сега там ден и нощ, пиянстваха, играеха хазартни игри, крещяха глупави песни или се караха, като не рядко вадеха дори мечовете си един срещу друг. По някой път се клатушкаха по главната улица и задяваха феите, миловидните духове цветя, самодивите и другите женски създания в кулата.
— Какво искаш, господарю? — казваха те, когато Бастиан ги заставяше да отговарят за постъпките си. — Трябва да ни възложиш някаква работа.
Но на Бастиан нищо не му хрумваше и той само ги залъгваше, че ще имат работа след коронацията, макар и сам да съзнаваше, че с нея нищо няма да се промени.
Постепенно започна да се разваля и времето. Рядко залезът на слънцето обагряше хоризонта, сякаш се бе изляло течно злато. Небето най-често беше сиво и облачно, а въздухът — задушен. Не полъхваше никакъв ветрец.
Така постепенно приближаваше денят, определен за коронацията.
Изпратените вестоносци се върнаха. Много от тях доведоха представители от най-различни страни на Фантазия. Някои обаче дойдоха, без да са свършили работа, и съобщиха, че жителите, при които били изпратени, без много заобикалки отказали да участват в церемонията. Изобщо в много краища народът тайно или съвсем открито се бунтувал.
Бастиан гледаше безразлично.
— Когато станеш цар на Фантазия — рече му Ксайде, — трябва веднъж завинаги да се справиш с тези неща.
— Аз искам те да желаят това, което искам аз — каза Бастиан.
Но Ксайде вече си бе отишла, за да даде нови разпореждания.
И ето че дойде денят на коронацията, която така и не се състоя, а вместо това той влезе в историята на Фантазия като Деня на кървавата битка за Кулата от слонова кост.
Още от сутринта небето се покри с пелена от дебели оловносиви облаци, която не позволи на деня да настъпи истински. Всичко беше покрито с боязлив сумрак, въздухът не помръдваше и беше толкова тежък и потискащ, че не можеше да се диша.
Ксайде бе подготвила заедно с четиринайсетте церемониалмайстори на Кулата от слонова кост богата празнична програма, която трябваше да надхвърли с великолепието и разточителството си всичко, което Фантазия бе виждала някога.
Още от ранни зори всички улици и площади бяха огласени от музика, и то такава, която до този ден не бе чувана в Кулата от слонова кост — дива, крещяща и все пак монотонна. Краката на всеки, който я чуеше, започваха да се движат и той, иска не иска, захващаше да танцува и да подскача. Никой не познаваше музикантите, които носеха черни маски, и не знаеше откъде ги е довела Ксайде.
Всички сгради и фасади на къщите бяха украсени с ярки пъстри флагчета и знамена, които висяха обаче неподвижно, защото нямаше вятър. По продължението на главната улица и по високата стена на двореца бяха окачени безброй портрети, малки и огромни, които показваха едно и също лице — на Бастиан.
Тъй като все още не се бяха добрали до Магнолиевия павилион, Ксайде бе предвидила друго място за коронацията — там, където спираловидната главна улица завършваше пред вратата на двореца. Тронът щеше да се постави на широк постамент от слонова кост. Тук димяха хиляди златни кадилници, а пушекът им, упойващ и едновременно с това възбуждащ, се спускаше бавно по стъпалата, по площада, по главната улица и проникваше във всички странични улички, ъгълчета и помещения.
Навред стояха на пост черни великани с брони на бръмбари. Никой освен самата Ксайде не знаеше как от петимата оцелели те бяха станали петстотин. Но не само това — около петдесет от тях сега бяха възседнали огромни коне. Те също бяха целите от черен метал и се движеха по един и същи начин.
По време на триумфалното шествие по главната улица тези конници ескортираха трона. Никой не знаеше откъде е взет той. Беше голям колкото църковна врата и направен изцяло от огледала с най- различна форма и размери. Само седалката беше от коприна с цвят на стара мед. Най-странното беше, че тази лъскава грамада се плъзгаше бавно нагоре по спиралата на улицата, без някой да я бута или дърпа, сякаш беше живо същество.
Когато шествието спря пред голямата врата от слонова кост, Бастиан излезе от двореца и седна на
