пожела да назове името си, за да не разберат кой е, и спомена, че се казва Един. Както тримата моряци обясниха, те изобщо нямали имена и според тях имената били излишни. Те всички заедно са искалнари и това им стигало.
Беше точно време за обяд и те поканиха Бастиан да тръгне с тях. Той прие с благодарност. Седнаха на една маса в близката гостилница и по време на обяда Бастиан научи всичко, което го интересуваше за града Искал и неговите жители.
Морето на мъглата, което те наричаха Скаидан, било огромен океан от бяла пара, който разделял Фантазия на две части. Все още никой не знаел колко е дълбок Скаидан и откъде се е взело това невероятно количество мъгла. Можело да се диша под повърхността на морето, а и да се навлезе до дъното му откъм брега, защото там мъглата била сравнително плитка. Но само ако си вързан с въже, с което после да те изтеглят. Мъглата те лишава за броени минути от способността да се ориентираш. Много смелчаци и лекомислени хора били загинали с течение на времето при опит да прекосят пеш Скаидан. Само малцина успели да оцелеят. Единственият начин да се стигне до другия край на Морето на мъглата бил този на искалнарите.
Материалът, от който били оплетени къщите на град Искал, всички предмети за потребление, дрехите, а и корабите, бил някаква тръстика, която растяла близо до брега по дъното на морето. Но от казаното дотук всекиму става ясно, че рязането й съвсем не е безопасна работа. Макар и извънредно гъвкава и дори провиснала на въздуха, тази тръстика, когато се намира сред мъглата, полека изплува нагоре и щръква. Затова, естествено, не потъват и корабите, които са построени от нея. Така че дрехите, които носели искалнарите, били и нещо като спасителни ризи, в случай че някой падне в мъглата.
Но не това беше истинската тайна на искалнарите и не в нея се криеше причината за присъщата им задружност, характерна за всички техни действия. Както Бастиан скоро забеляза, те май изобщо не познаваха думата „аз“, във всеки случай никога не я използваха, а казваха само „ние“. Едва по-късно той узна откъде идва това.
Като разбра от тримата моряци, че тази нощ ще отплават, той ги попита дали не биха го взели за помощник на кораба. Те му обясниха, че пътуването по Скаидан коренно се различава от всяко друго корабоплаване, защото
никога не знаеш колко дълго ще пътуваш и къде ще пристигнеш накрая. Бастиан им каза, че е съгласен с това, и моряците го качиха на техния кораб.
Когато нощта настъпи, мъглата, както се очакваше, започна да се издига и към полунощ достигна нивото на града кошница. Сега всички кораби, които преди това висяха във въздуха, плаваха по бялата повърхност. Гемията, на която се намираше Бастиан, беше ниска и дълга около трийсет метра. Освободиха въжетата от кея и бавно потеглиха по безкрайната нощна морска шир.
Още в първия момент Бастиан се попита какво ли движи този кораб, който няма нито платна, нито весла или перка.
Платната, както после научи, нямаше да са му от полза, тъй като в Скаидан цареше пълно безветрие, а с весла и перка изобщо не можеш да се придвижиш в мъглата. Силата, която движеше кораба, беше съвсем друга.
В средата на палубата се издигаше кръгла площадка. Бастиан я забеляза още в началото и смяташе, че е команден мостик или нещо подобно. И наистина, през цялото пътуване там, горе, стояха най-малко двама, а понякога трима, четирима или повече моряци (целият екипаж наброяваше четиринайсет души, естествено, без Бастиан). Когато се качваха на площадката, те слагаха ръце на раменете си и гледаха по посока на движението. Ако не обърне внимание, човек можеше да помисли, че стоят неподвижно. Чак когато се вгледаше по-внимателно, той забелязваше, че се полюшват бавно и сплотено в ритъма на някакъв танц. При това припяваха простичка, но много хубава и нежна мелодия.
Бастиан си помисли най-напред, че това странно поведение е някаква особена церемония или обичай, чийто смисъл не му е известен. Едва на третия ден от пътуването попита един от тримата си приятели, който седна до него. Той, изглежда, от своя страна се; учуди не по-малко на въпроса на Бастиан и му обясни, че мъжете движат кораба със силата на въображението си. Бастиан не можа да проумее първоначално това обяснение и попита дали не въртят някакви скрити колела.
— Не, та нали когато искаш да преместиш крака си, е достатъчно само да си го помислиш… или задвижваш крака си чрез зъбчати колела? — отвърна морякът.
Разликата между собственото тяло и кораба се състояла единствено в това, че най-малко двама искалнари трябвало да обединят въображението си, защото едва при това сливане се получавала силата, която може да премести кораба. А ако желаели да се движат по-бързо, трябвало Да се обединят повече хора. Обикновено работели на смени по двама. Останалите почивали, защото, макар да изглеждал лек и привлекателен, това бил тежък и напрегнат труд. Изисквала се голяма непрекъсната концентрация. Но това бил единственият начин да се преплава Скаидан.
И така, Бастиан се зае да изучи и усвои от моряците тайната на тяхната задружност — танца и песента без думи.
По време на дългото плаване той полека-лека стана един от тях. Когато участваше в танца, усещаше как силата на въображението му се слива с тази на другите и се образува сплав, обземаше го странно, неописуемо чувство на унес и хармония. С всичките си сетива долавяше, че го приемат като брат, че е сред свои… и едновременно с това в паметта му избледняваше споменът, че в света, от който бе дошъл и където искаше да се върне, има хора и всеки от тях има собствени представи и собствено мнение. Смътно си спомняше единствено за бащиния дом и за родителите си.
Но наред с желанието да не бъде сам таеше дълбоко в сърцето си и друга съкровена мечта. И тя започна да се обажда съвсем тихичко.
Усети го в деня, когато за пръв път забеляза, че задружността на искалнарите не се постига, като се слеят напълно различни по вид представи. Те бяха толкова еднакви, че не им беше нужно никакво усилие, за да се почувстват като общност. По-скоро обратното, при тях изобщо не можеше да има спорове и различни мнения, защото никой не се чувстваше отделна личност. Те не трябваше да преодоляват противоречия, за да намерят хармония помежду си, и точно тази леснина започна постепенно да омръзва на Бастиан. Тяхната кротост му се струваше скучна, а постоянно повтарящата се мелодия на песните им — монотонна. Той чувстваше, че нещо му липсва в цялата тази работа, че жадува това нещо, но още не можеше да каже какво точно е то.
Осъзна го едва доста по-късно, когато на небето се появи грамадна врана. Обзети от страх, всички искалнари се втурнаха колкото им държат краката и се скриха под палубата. Един обаче не можа да стигне навреме и чудовищната птица се спусна с крясък върху него, сграбчи нещастника и го отвлече, стискайки го в клюна си.
Когато опасността отмина, искалнарите излязоха и продължиха пътуването си с песни и танци, сякаш нищо не се бе случило. Хармонията помежду им не бе ни най-малко накърнена, те не тъжаха, не жалееха и не отрониха нито дума за случилото се.
— Не, на нас никой не ни липсва — каза един от тях, когато Бастиан го попита защо правят така. — За какво да жалим?
Отделният човек не означаваше нищо за тях. И понеже не се различаваха, никой не беше незаменим.
Бастиан обаче искаше да е самостоятелен човек, да бъде някой, а не като всички други. Щеше му се да го обичат, защото е такъв, какъвто е. В общността на искалнарите имаше хармония, но не и любов.
Той не искаше вече да е най-великият, най-силният и най-умният. За него това бе минало. Копнееше да бъде обичан такъв, какъвто е, добър или лош, красив или грозен, умен или глупав, с всичките му слабости… или даже точно заради тях.
Но какъв беше той всъщност?
Това вече не знаеше. Толкова много бе получил във Фантазия, че сега измежду всичките си дарби и сили не можеше да открие самия себе си.
От този момент той престана да участва в танца на моряците. Седеше отпред на носа и по цял ден, а понякога дори и нощем рееше поглед из Скаидан.
И когато най-сетне стигнаха до другия бряг и корабът хвърли котва, Бастиан благодари на искалнарите и слезе на сушата.
