Дъщерята на разбойника

измъква оттук, отколкото през кухненския двор.

— Тогава миячката ви?

— Нида? — Лизи хвърли поглед към отдалечената част на двора, където сенките бяха най-плътни, но видя само неясните очертания на покрива на фона на нощното небе. — Винаги е било против правилата ми. Не бих допуснала… Но тогава Берта… Хъм… — Тя се намръщи здравата и дори в тъмното Джон можеше да види как бръчките се врязват в челото й. — Нида би могла да излезе оттук, ако реши да направи някоя пакост. А Берта се кълне, че се измъквала нощем, за да се вижда с някаква червена куртка, въпреки че самата тя отрича, когато я притисна. Предполагам, че ако много й се е искало…

— Или са й платили достатъчно добре?

— О, в никакъв случай! — Беше така възмутена, че почти се развика. — Не и в моя хан!

Тя се дръпна на една стъпка от него, после внезапно потрепери от студ и придърпа по-плътно шала около раменете си.

— Студено е. Ако нямате нищо против, предпочитам да си седна пред камината, а не да разисквам тук с вас морала на моите прислужнички.

— Това бих предпочел и аз.

— Какво?

— Да седя пред вашата камина. С вас.

Нямаше предвид да седи, но за начало и това бе достатъчно. Разговорът за измъкващите се потайно прислужнички му даваше идеи.

— Какво ще кажете? Бутилка вино и хубав огън. Доста е неудобно цял ден да седиш в студа и праха без никакъв огън, за да не замръзнеш. — Опитваше се да не прозвучи като малко момченце, което си проси захарна пръчка от готвачката, но не му беше лесно. — Само за малко, да си посгрея костите.

Ако ръцете му не бяха заети с нощното гърне и ведрото с вода, щеше да бъде доста по-убедителен. Щеше да я разбере, ако му се беше озъбила, но мълчанието й го изнервяше.

— Карлтън? — изрече Лизи най-накрая, когато почти бе престанал да очаква отговор от нея.

— Да?

— Благодарете се, че вие държите ведрото с водата.

Ако имаше как, би трябвало да му излее това ведро с вода на главата.

Или по-скоро би трябвало да я излее върху своята глава.

Докато водеше Джон Карлтън обратно към хана, само това би помогнало на Лизи да заглуши безумния рефрен, който не преставаше да звъни в главата й. Обичам те! Обичам те! Обичам те!

Само един порядъчен студен душ навярно би могъл да я върне към нормалното й състояние.

Може би в края на краищата нещо не е наред в бутилките вино, които бяха изпили заедно. Може би на нея й е трябвало малко повече време, за да я хване, отколкото на него.

Или може би лудостта му бе заразителна.

Не, трябва да е от виното. Тя беше разумна, практична жена, последният човек на света, комуто би хрумнало да се влюбва. И със сигурност нямаше да се влюби в някой красив негодник, който да й докара такива неприятности, каквито й бе навлякъл Джон Франсис Карлтън.

Въпреки волята си, въпреки най-добрите си намерения, в мига, когато отвори вратата на стаята на Джон Карлтън, Лизи хвърли поглед към леглото.

Беше се опитал да го оправи, призна Лизи, макар че небрежно бе захвърлил мръсните чаршафи на купчина в ъгъла.

Независимо от добрите му намерения обаче, резултатът бе повече от плачевен.

Това бе най-несръчно оправеното легло, което някога бе виждала. Ъглите на чаршафите не бяха подпъхнати и краищата висяха като пияни в най-различни посоки. Изглеждаше точно като легло, в което се е търкалял някакъв надменен, размъкнат мъжкар.

Изглеждаше като легло след любовна нощ.

Мисълта бе достатъчна, за да накара бузите й да пламнат и сърцето да заблъска в гърдите й.

Тя изруга едва чуто, после остави фенера и хладнокръвно се зае да навива старата карта. Едва-едва погледна към Джон.

Не биваше, в никакъв случай не биваше да мисли за… това.

Джон Франсис Карлтън може би се нуждаеше от един урок по оправяне на легло, но тя нямаше намерение да му го преподава. Имаше възможност да си запълва времето с много други, по-забавни, неща, а не да го губи с някакъв надут колонист като него. Та този мъж дори не й харесва, за Бога!

Но защо тогава пръстите й трепереха, докато несръчно се плъзгаха над странните ямки и пукнатини по картата?

И защо, о, Господи, защо така силно усещаше присъствието му и всяко негово движение, знаеше във всеки миг къде се намира той и какво прави, без дори да поглежда към него?

— Лизи?

Лизи се напрегна. Когато той сложи ръце на раменете й, тя подскочи… но не направи усилие да се отдръпне на безопасно разстояние от него. Дори да бе опитала, нямаше да успее.

— Не… — изрече тя. Думата заседна на гърлото й.

— Да не те докосвам? — Пръстите му леко се впиха в стегнатите мускули, прогонвайки болката. — Не мога да се въздържа да не го искам.

Той леко прокара ръце нагоре по раменете й, после отново ги спусна надолу. Горещият му допир я затопли като лятно слънце.

— Да не те обичам? — Той хвана по-здраво раменете й и притисна гърба й към гърдите си. — Проклет да съм, ако го разбирам, но и от това не мога да се въздържа.

Навярно така Оливър Хардуик е съблазнил майка й, мислеше зашеметена Лизи. С поглед, с докосване, с нежна дума. Със своето тяло, топло, силно и здраво, притиснато до нея.

Нещо дълбоко в Лизи, нещо сурово, неотложно и настоятелно й шептеше, че трябва да се предаде, че трябва да посрещне това, което той й предлага. Че трябва да го приеме свободно, защото животът е точно това.

Но тя не можеше. Никога не бе избирала лесния път. Никога не бе вярвала на инстинкти или емоции, или на настояванията на онзи далечен глас, който шептеше в мисълта й. Не се бе осмелявала.

Лизи се освободи от ръцете му и отстъпи назад, държейки навитата карта пред себе си като вълшебен меч, с който да прогонва демоните.

Той остана така за миг, втренчен в нея. После протегна ръка и изрече името й, тихо и нежно, както би го изрекъл само влюбен.

Без да каже дума, Лизи захвърли картата, обърна се и избяга.

Джон се строполи на стола, омекнал като парцалена кукла.

Беше влюбен в Лизи.

Въобще не възнамеряваше да го казва. Дори не беше сигурен дали наистина е влюбен, докато думите не избликнаха от устата му като че ли по своя собствена воля. Беше си помислил, че свежият нощен въздух ще му проясни главата, но нищо такова не бе станало, даже напротив, нощта само го бе накарала още повече да се размечтае за Лизи, камината и пухеното легло.

И после, щом я докосна…

Господи! Само бе сложил ръце на раменете й и това го бе накарало да почувства почти болезнено желание. Когато усети напрежението, струящо в нея, ужасно му се прииска да я прегърне и да прогони страховете й, да отпъди съмненията, изпита невероятно силно желание да се пребори с всички драгуни на Англия, ако това би осигурило безопасността й, ако би унищожило страха, който виждаше в очите й.

Нищо не можеше да направи и срещу това, че тя се страхува колкото от него, толкова и от себе си и от собствените си чувства.

Опита се да вдигне винената бутилка, която Лизи бе донесла от избата, но ръката му бе толкова потна, че я изпусна. Изтри ръце в панталоните си, и отново се опита. Вече бе пресушил доста бутилки от най- доброто вино на „Крал Джордж“, но сега нямаше време да се тревожи за приличието.

Той беше влюбен в Лизи.