Дъщерята на разбойника

Женитбата щеше да промени почти всичко в живота му — да ограничи свободата му, да сложи край на всички лекомислени приключения със случайни познати от женски пол, да му насади на врата цяла пасмина малки джеременца, които вероятно щяха да бъдат също така твърдоглави и праволинейни като майка си — нищо друго не желаеше повече от това.

Освен да се люби с Лизи, без значение дали са женени, или не.

Лизи прекара неспокойно нощта и се събуди объркана и ядосана — на себе си и, разбира се, на Джон Карлтън.

Отдавна бе открила, че най-доброто лекарство за лошото настроение е работата, затова отмъстително се гмурна в своята. Пресилваше се безмилостно, пращаше прислужничките да търчат насам-натам по най- различни задачи, които изведнъж бяха придобили невероятна сериозност и важност. Към обед Хълдспет вече се разплака, Нида се чумереше, а конярите се чудеха къде да се скрият от погледа й, за да не ги прати още дявол знае по каква работа свръх онази, която вече им бе струпала.

Когато Лизи затвори кръчмата — рано, за голямо неудоволствие на посетителите и за облекчение на всички останали, — всичко я болеше, беше страшно уморена и всяка крачка й струваше невероятни усилия… но това все още не бе достатъчно, за да изгони от мислите й Джон Карлтън и стряскащите му изявления. Тя се отправи уморено към кухнята, съзнавайки, че скоро пак ще го види, без да знае дали се страхува от срещата… или копнее за нея с цялото си сърце.

Берта я изгледа подозрително. После се изтърколи от кухнята и минута по-късно се върна с пълна халба бира.

— Изпий това — каза тя, като сложи чашата пред Лизи. — Сложила съм вътре прясно яйце и малко пелин, и от ония билки, дето вдовицата Грейсън се кълне, че и мъртвец ще изправят на крака. Така си капнала, както май не съм те виждала.

Лизи направи гримаса.

— Знаеш, че не обичам да съсипвам хубавата бира.

— Ако не го изпиеш, кълна се, ще извикам оня знахар от Туистълдийн Менър да дойде да ти пусне кръв. Само тия две лекарства знам за тая лудост, дето те е обзела. Ако продължаваш така, скоро ще заприличаш на собствения си призрак, предупреждавам те!

При думата призрак Лизи подскочи.

— Да не си посмяла да пращаш за тоя шарлатанин! По-скоро ще се оставя да ми прережат гърлото, отколкото да го пусна да припари до мене!

— Добре тогава! — каза Берта, сякаш слагайки край на спора.

Действително беше така. Берта щеше да направи това, което си бе наумила, независимо какво е, и Лизи го знаеше.

— Хубаво, де. Няма защо да ме изнудваш.

Лизи сгърчи лице и гаврътна една огромна глътка от гадното питие. Откъсна уста от халбата, останала без дъх, с изкривена от отвращение уста.

— Това, което е добро за нас, рядко идва в красива обвивка. А което идва в сладка и приятна обвивка — додаде мрачно Берта, — рядко е хубаво за някого, какво остава пък за тебе.

Лизи я изгледа намръщено. Берта също й се навъси насреща.

— Знаеш какво имам предвид — каза готвачката, кръстосвайки ръце на огромната си гръд с мрачен изглед. Не мръдна от Лизи, докато тя не изпи до дъно ужасната напитка, после взе празната чаша. — По- добре ще е за тебе да ме слушаш по-често, ама на! Кога изобщо си слушала някого, ако не си била длъжна, а?

Лизи въздъхна примирено.

— Сега пък какво има?

— Нида. Влезе ненадейно, когато приготвях нещичко за оня твой хубостник. Хитра е тя, много добре знае за кого приготвям това и кой може да иска да яде посред нощ, докато в хана няма пукнат гост вече дни наред. — Готвачката се намръщи, припомняйки си нещо. — Пратих я веднага да си гледа работата, само че сигурно не е престанала да се чуди… и не е спряла да си пъха носа навсякъде.

— Е, тя не е чак дотам умна…

— Няма нужда да си умен, ако си достатъчно хитър, а тая Нида е хитра до мозъка на костите. Казвам ти, по-добре да я махнеш, преди да ти е навлякла ядове!

— А тя… тя още ли се измъква нощем, за да се среща с оная червена куртка, дето казваше, че се били виждали? — запита Лизи, спомняйки си за сянката, която Джон бе помислил, че е зърнал.

— Да, а пък ти защо не си прекратила всичкото това, просто акълът ми не го побира! Макар че, ако питаш мене, ще ти кажа, че тоя колонист така ти е завъртял главата, че не знаеш на кой свят си!

Лизи дори не се опита да спори.

Пътят през хана, нагоре по стълбите и по коридора до стаята на Джон Карлтън беше най-дългият, който Лизи някога бе изминавала… и никак не би възразила, ако беше още по-дълъг.

Ще настоява ли тя да отговори на признанието му? Ще я грабне ли в прегръдките си, ще я обсипе ли с целувки? Ще иска ли да се люби с нея?

И какво ще направи тя, ако той поиска?

Тя пъхна нерешително ключа в ключалката и също така нерешително отвори вратата.

Джон дори не я погледна. Разглеждаше съсредоточено картата, която тя бе изоставила там предишната вечер, затиснал краищата й с купчинката книга, които му бе донесла.

— Ела — покани я той с махване на ръка, сякаш картата бе заела цялото му внимание. — Искам да ти покажа нещо.

Никакви бурни излияния. Никакви бурни целувки. Нито намек да се любят. Изведнъж Лизи се почувства така, сякаш някой е издърпал от нея целия въздух — отпусната и странно несръчна.

Без да каже нито дума, тя затвори вратата и отиде да види какво иска да й покаже той.

13

— Само го погледни, Бес! Това нахално копе…

— Оливър! Ти обеща!

— Обещания! — изфуча негодуващо Оливър. — Много се пристрасти ти към тия обещания в последните пет дни, няма що. „Оливър, обещай, че няма да му разливаш виното или да му гасиш свещта. Оливър, обещай, че няма да го държиш буден цяла нощ с виене и дрънкане на вериги. Оливър…“. Слушай, Бес, започвам да подозирам, че ти самата си се привързала към тоя мъж!

Бес изправи възмутено гръб, но не успя да остане дълго време сърдита. Като гледаше как нейният хубав Оливър седи прегърбен на стола на Джон Карлтън, кръстосал ръце на гърдите си в знак на неодобрение, и хока дъщеря си и нейния любим, я напуши смях.

— Какво очакваш да направя? — запита тя. — Да ти помогна да го прогониш, така ли?

— Точно това беше длъжна да сториш!

— Не и ако Лизи е влюбена в него. А тя е влюбена, повярвай ми, Оливър, независимо дали го признава, или не. Толкова влюбена, колкото аз бях в тебе!

— Добре — каза Оливър. Отпусна ръце, кръстоса крака и подръпна дантелената си яка. — Добре.

Бес се наведе и го целуна по бузата.

— Може би не толкова, колкото бях аз.

Той внезапно изхвърча от стола, когато Джон Карлтън неочаквано го обърна.

— Проклятие! — извика Оливър, когато Джон, отмятайки небрежно полите на дрехата си, се настани до Лизи. — Поне да беше предупредил!

Бес се изкикоти.

— Това е неговият стол, любов моя, а ти седеше на него!

— Да! Само че той е толкова дяволски бърз! Нали видя снощи, Бес. Седна точно върху мене! — изпъшка при този спомен Оливър.

— Много неприятно — отзова се успокоително Бес.