Дъщерята на разбойника

— Да, не можеш да останеш тук.

Ако той трябваше да си мери думите, да ги изрича предпазливо една по една, нейните се плъзгаха като бръсначи, наранявайки плътта й.

Тя премига, сведе поглед към ръцете си и потисна един болезнен вик. Така силно бе натиснала прегънатия край на картата, че той се бе впил в крайчеца на пръста й и оттам бе бликнала кръв.

Лизи веднага дръпна ръка. Ситни капчици кръв се посипаха по картата като низ от рубинени островчета. Тя пъхна пръста в устата си, засмука го и погледна Джон Карлтън така свирепо, сякаш всичко това беше по негова вина. Той сви вежди.

— Не ме гледай така.

— Как? — запита тя, все още, без да извади пръста от устата си.

— Сякаш аз съм виновен, че не внимаваш.

Лизи престана да смуче пръста си и го изгледа навъсено. От почти невидимия разрез все още се процеждаше кръв.

— Не те обвинявам за това, че не внимавах.

— Тогава за всичките неприятности. — Той стисна ръката й. Тя се опита да се освободи, но Джон я държеше здраво. — Казах точно това, което исках да кажа, Лизи. Че те обичам. Че искам да се оженя за тебе.

Лизи замръзна на място. Не можеше дори да диша, без да полага съзнателни усилия. Какво оставаше пък да мисли нормално.

Погледът му се спря на пръста й, впи се в сълзящия прорез на върха му. Той грабва чистата бяла салфетка от кошницата, която тя бе донесла, и притисна края на плата към раната.

Понеже не можеше да издърпа ръката си, Лизи я отпусна в неговата… и колкото и странно да й се струваше, допирът му бе толкова… успокоителен. Никой не беше се грижил за нейните порязвания и ожулвания, откакто бе пораснала достатъчно, за да започне да работи в хана, а това бе толкова отдавна.

А той я бе помолил да се омъжи за него. Отново. Дори бе казал, че я обича.

Тя се почувства замаяна, несигурна. Почувства се… успокоена.

— Ако се омъжа за тебе, ще трябва да напусна хана, да напусна Англия — изрече тя.

— Да.

— Трябва да оставя приятелите си. Ще трябва да се разделя с Берта, която ме е отгледала от дете.

Той кимна и притисна по-здраво плата към пръста й.

— Да.

— Защо не можеш да останеш в Англия? Да изясниш това… това недоразумение с лорд Малоран и просто да живееш тук?

Но защо го питаше? Та тя нямаше намерение да напуска хана или Англия. Дори да си въобразяваше, че се е влюбила в мъж, когото познава едва от десетина дни. Мъж, който сега бягаше от кралското правосъдие, точно както баща и преди толкова години.

Джон вдигна очи и срещна въпросителния й смутен поглед.

— Не мога да остана, защото мястото ми не е тук. Аз съм американец, а не англичанин. Животът ми е там, а не тук.

— Ами аз? Ами моят живот?

Той се поколеба.

— Ти това ли искаш, Лизи? Да стоиш през цялото време тук, на това място, да поднасяш бира и варено овнешко на тукашните селяни, да се грижиш леглата да бъдат оправени и подовете изстъргани, та пътниците да могат да спят в тях или да ходят по тях, и накрая да си отиват? — С всяка дума гласът му ставаше все по-безстрастен, все по-самоуверен. — По този начин ли искаш да прекараш живота си, Лизи? Когато там вън има цял един свят, който чака да го откриеш?

Лизи се хвана здраво за ръба на масата. Чувстваше се така, сякаш е в морето и палубата се люлее несигурно под нея, а далеч отпред се простира неизследваният хоризонт. Стомахът й се сви при тази мисъл.

Не! Искаше да изкрещи. И Да! Защото тук съм родена, тук е родена майка ми и дядо ми и прадядо ми, и прапрадядо ми, и техните деди преди тях.

— Но ти един ден ще бъдеш лорд Малоран! — каза тя вместо това. — Когато Малоран умре, ти ще имаш всичко това! Защо да се отказваш от него?

— Защо да го искам? — запита той. — Дом, който никога не съм познавал, в страна, която не е моята? Защо да искам тези отговорности?

— Защо тогава искаш аз да изоставя моите отговорности?

Без да сваля очи от нейните, той привлече ръката й към себе си и леко целуна връхчетата на пръстите й, после долепи устни в една безкрайна целувка върху дланта й. Тя усещаше топлия му дъх по кожата си. Той бе също толкова смущаващ, колкото и аргументите му.

— Обичам те, Лизи Тинсдейл, и ти ме обичаш. Не можем да пренебрегваме това, не можем просто така да избягаме от него, както майка ти не е могла да избяга от баща ти.

Лизи издърпа ръката си.

— Те нямат нищо общо!

— Само помисли какво мога да ти дам, Лизи! Цял един нов свят, който само чака… — Той внезапно млъкна и замахна към ухото си, сякаш пъдеше досадна муха. — Помисли за всички неща, които можем да направим, ако…

Завъртя глава, като че ли нещо го беше ужилило.

Лизи се вгледа внимателно в него, за да разбере какво го притеснява. Не видя нищо, на което да може да припише необикновеното му поведение.

— Омъжи се за мене, Лизи. Кажи „да“! Знаеш, че го искаш!

Тя не можа да издържи погледа му и отмести очи. Зърна за миг червените точки, които трасираха върху картата пътя от Англия до Новия свят.

— Не! — Тя блъсна стола назад и скочи на крака. — Няма да захвърля всичко, за което съм работила, всичко, за което е работил дядо ми. Не и заради тебе. И заради никой мъж. Никога!

И избяга от стаята, без да се огледа.

В мига, когато Джон дочу далечното затръшване на вратата в стаята на Лизи на другия край на коридора, Бес се материализира до ръба на масата. Беше виждал бесни кучета с по-дружелюбен вид от нея.

— Надявам се, че си доволен от себе си.

Джон я изгледа навъсено и се сви на стола си.

— Сигурно си дошла да ми кажеш, че си била права.

— Разбира се, че бях права! Колко пъти ти казах да си държиш устата затворена? Не я пришпорвай, казах ти. Остави я да свикне с мисълта, че е влюбена. Само че ти изобщо послуша ли ме? Не, разбира се, как ще ме послушаш! Знаел по-добре! Ха!

Беше така сърдита, че се издигна на цял фут над пода. Това обаче не може да спре устрема й.

— Не е имало досега мъж с панталони, който да е мислил не с това, което му виси между краката, ами с това, дето му седи между ушите, поне когато става дума за жени. А ти с нищо не си по-добър от останалите. „Ти ме обичаш, Лизи“ — добави тя с подигравателен тон. — Брр!

Джон стана още по-мрачен.

— Щях по-добре да се справя, ако не ми беше бръмчала в ухото като някаква земна пчела.

— Иначе Оливър щеше да ти разлее тая бутилка с вино отпред. Кое от двете предпочиташ?

— Предпочитам вие двамата да си гледате вашите собствени работи и да ме оставите да си гледам моята! — избухна Джон и се огледа из стаята. — Чуваш ли ме, Хардуик?

— Той отиде с Лизи. И нека ти напомня, Лизи е наша работа!

— Тогава трябваше да си я гледаш, когато си имала възможност, вместо да си разваляте живота! Да се оставите някакви скапани червени куртки да ви убият. Голямо добро е видяла тя от това! И ти, впрочем!