всичко.
Джон изпълни желанието й с вътрешно напрежение. Само допреди минута му се струваше, че ще е съвършено разумно да повика Бес, но сега се чудеше дали малко не е прибързал.
И все пак, който не рискува, не печели…
Той преглътна, изтри внезапно овлажнелите си длани в полите на дрехата си и изтърси:
— Искам да ме научиш как мога да съблазня дъщеря ти… без Оливър да ми се пречка.
Вестта за обявената награда се разнесе с мълниеносна бързина.
— Двайсет фунта — рече Нида със страхопочитание в гласа. Тя се бе заела да лъска халбите за бира, за да ги приготви за вечерните посетители, но вниманието й бе привлечено от далеч по-интересни неща. — Това трябва да е голяма купчина сребро. Човек може да си купи къща с него, ако го има.
Лизи се бе оттеглила в кухнята, търсейки един от билковите чайове на Берта, за да прогони непоносимото си главоболие. Нервите й се късаха дори като си помислеше за тази награда.
— Все пак това са си кървави пари. Има хора, които
— Особено щом колониста го няма тук — намеси се намусено дебелата Берта, пробождайки овнешкия бут, който се печеше на шиша. — Хем никой няма да се притеснява за съвестта си. Нида, можеш да освободиш Скръф. Това месо е готово. Викни хората да вечерят. Не искам да стане на камък, докато някой реши да дойде да се наяде…
Бяха впрегнали Скръф към малък чекрък, закрепен от едната страна на огнището, и той послушно припкаше, въртейки, приспособлението, което обръщаше шиша с печеното месо.
Нида, която предпочиташе да се държи настрана от каквито и да било кучета, дори от кроткия Скръф, с готовност остави халбите и отиде да свърши възложената й работа. Берта не й беше дала нито минута отдих от следобедните задачи, затова и тя не бе успяла да види драгуните или да поговори с конярите, които винаги носеха най-добрите клюки за такива неща. Ако се съди по нетърпението й, миячката очакваше да дочуе от разговорите на слугите на вечеря възможно най-пресните и достоверни новини.
Скръф не обърна внимание на момичето, но уважително приклекна пред готвачката. Бе изплезил език от умора, но ушите му бяха наострени и в очите блестеше очакване, защото винаги му даваха парче от прясно опеченото месо като награда за положените усилия.
— Ето, ето ти — каза Берта, хвърляйки на кучето солиден къс месо, който бе отрязала от единия край на бута.
Скръф улови лакомството и го излапа на два бързи залъка. Когато разбра, че няма да получи друго парче, той почеса муцуната си отдолу и бързо се оттегли на любимото си място под кухненската маса.
— Безсловесните животни поне са благодарни за полученото — отбеляза Берта. — Вземат каквото им се пада и не тръгват да търсят нещо, дето не им се полага.
Лизи изобщо не беше сигурна дали предупреждението се отнася за Нида… или за нея.
Джон подръпна за последен път покривката на леглото, после отстъпи назад и се залюбува на постижението си.
Не беше кой знае какво. След цяла седмица упражнения все още не можеше да постила чаршафите дори горе-долу, какво остава пък да са изпънати и гладки, както се полага. Мислеше, че няма какво толкова да се учи. Но това нарочно зле застлано легло, което да накара Лизи да се заеме да го оправя…
Той изгледа с недоверие съмнителната постановка.
— Сигурна ли си, че това е добра идея?
Бес се отлепи от прозореца, където наблюдаваше кога ще се върне Оливър.
— Разбира се, че е добра идея! Идеята е моя, нали?
Тя се зарея във въздуха покрай него.
— Да, идеята е твоя, добре. Защо, смяташ, съм така ужасно нервен?
— Стига си се правил на дете. Мъже! Ама че работа!
Тя наведе глава настрани и заоглежда критично резултата от усилията му, после изсумтя пренебрежително.
— Моите поздравления. Наистина не мислех, че ще можеш така ужасно да го постелеш, но ти някак си успя. Май не съм виждала човек над шестгодишна възраст да показва такова неумение.
— Чудесно, много ти благодаря. — Имаше известни области на умение, които Джон би бил много щастлив да не познава, а оправянето на легло решително бе една от тях. — Но ти наистина ли смяташ, че Лизи толкова ще се вбеси, като види как не мога да си оправям леглото, та да вземе сама да го оправя?
— Само като види тая бъркотия, няма да се сдържи!
Джон вдигна ръце в жест на недоволство.
— И после какво? Трябва ли да я поздравя за това, че го прави толкова добре? Мислех, че жените обичат да ги ласкаят, да се посвещават стихотворения на красивите им очи и всеки ден на прага им да се оставят букети.
— По принцип е така. Но това е последното, с което ще направиш впечатление на моята практична Лизи. Тя ще плюе на букета ти… при положение че успееш да намериш в тоя късен сезон. Тя е прекарала по-голямата част от живота си в усилена работа, така че не е особено романтична. — Бес, хвърли поглед към горния край на чаршафа и поклати отчаяно глава. — А това означава, че трябва да действаме с наличните средства.
— Никак не е много.
— Стига си се оплаквал! Поне имаш легло!
— Ти така ли кацна в леглото на Оливър? Като се опитваше да изправиш ъглите на чаршафите?
Бес вирна нос и изсумтя възмутено.
— Не е твоя работа. Освен това беше през пролетта, Оливър не беше отседнал в хана и аз можех да се разхождам из тресавищата, колкото ми душа иска.
Това даваше отговор на въпроса му относно нейните любовни приключения… но изобщо не му помагаше.
Разговорите в кръчмата тази вечер се въртяха изключително около публичното известие на лорд Малоран и наградата — поне в началото. Всички хвърляха любопитни погледи към Лизи, когато предполагаха, че не гледа към тях, но тя не им обръщаше никакво внимание. Не смяташе изобщо да говори за това. Не искаше да мисли за неприятностите, които може би криеше тази награда.
Досега симпатията на местните хора клонеше към Джон Карлтън, но двадесет фунта си бяха цяло съкровище, много повече, отколкото хората бяха виждали накуп през живота си. Смайването, което Нида бе показала при вестта за наградата, само показваше какъв интерес е предизвикала. Не можеше да се каже докъде биха стигнали хората, за да спечелят подобна сума, ако имаха дори бегла представа къде може да се е скрил беглецът.
Лизи почувства облекчение, когато разговорите се насочиха към завръщането на Самюел. Но то не трая дълго.
— Чувах, че сестра му искала той да направи собствен хан и кръчма — обяви Томас Гейнс, когато Лизи беше достатъчно далеч, за да не може да му грабне халбата с бира. Той я изгледа с любопитство. — Ти нали не си му показала как си вариш бирата, а, Лизи? Няма да стане тая, той с твоите майстории да ти вземе собствените ти клиенти.
— Ще му платя да те вземе тебе, Томас Гейнс — върна му го Лизи. — Никога не съм срещала човек толкова зает да обсъжда чуждите работи, колкото си ти. Може би ще си спестя половината тревоги и една трета от излишните приказки, ако си намериш огнище, което да ти е по-удобно от това на „Крал Джордж“.
Томас се изкикоти със задоволство на тази похвала.
— Ти намирай работа на твоите хора, че много народ ходи насам-натам. — Той премлясна с беззъбите
