Дъщерята на разбойника

— Аз… Това не е важното!

Джон се наведе към нея.

— Не е ли?

— Не.

Гласът й звучеше не толкова уверено, както преди миг.

— Не знам как е станало и не ме интересува, но аз обичам Лизи и няма да оставя ти или Оливър, или някоя проклета червена куртка да ми попречат, кълна се. — Джон подчертаваше думите си със заканително размахване на пръст във въздуха. Това не правеше кой знае какво впечатление на Бес, но поне той се почувства по-добре. — Няма да оставя Лизи да опропасти щастието ни. Не и заради тая глупост, която си направила!

— Не съм…

— Си! Ако не беше, нямаше сега да ми се носиш из въздуха и нямаше да виждам през тебе!

— Ха! — изсмя се Бес. — Много знаеш! Ако те бях оставила да се оправяш сам, щеше да направиш още по-голяма глупост от тая, дето вече я направи.

— Ха! — отвърна Джон, несъгласен с казаното.

Но нямаше с кого да спори. Бес беше изчезнала.

Лизи се събуди с ужасно главоболие, една мъничка добра новина и няколко големи лоши новини.

Добрата новина беше самият Самюел Мартин, нейният келнер. Лизи тъкмо преглеждаше сметките, когато Хълдспет съобщи, че се е върнал.

— Той е в салона, господарке — каза сърдито прислужничката. — Вече изпи цял пайнт бира и сега се е разположил там, сякаш никога не е заминавал никъде.

Лизи внимателно затвори книгата със сметките.

— Ти говори ли с него?

— Не може да се каже, че съм говорила. Той се опита да ми каже нещо, но аз просто му рекох, че ще ви съобщя, че се е върнал и си излязох, и го оставих да се погрижи сам за себе си.

— Да, да — каза неуверено Лизи. — Той знае ли за бебето?

Хълдспет заби поглед в най-далечния ъгъл на стаята.

— Ако не знае, скоро ще разбере. Не може нищо да направи.

— Да, предполагам, че не може.

Трябваше да се справя и с този проблем, но щеше да мисли, когато му дойде времето.

В мига, когато Лизи влезе в салона, Самюел се изправи неуверено на крака и свали шапка.

— Самюел! — Лизи се запъти към него с протегната ръка. — Добре дошъл! Вече си мислех, че няма да се върнеш!

— Мъничко се позабавихме, съжалявам, господарке! — каза той, разтърсвайки енергично ръката й.

— Нищо, нищо. Сега си вече тук. Значи, братовчед ти е умрял, така ли?

Той кимна.

— Много дълго умираше, но вече си отиде. Какво да направи, така и така толкова време го чакахме, нали?

Лизи се удържаше да не се усмихне на разбиранията на своя келнер относно семейните отговорности.

— Няма значение. Просто се радвам, че се върна. В последно време, докато те нямаше, се съсипах от работа. Нали знаеш колко ожадняват някои хора?

— О, да — закима Самюел, внезапно изнервен. — Страшно ожадняват, така си е, да.

— Ще се радвам да те оставя да се оправяш с тях.

— Мм.

Самюел нервно пристъпи от крак на крак, после се прокашля, взря се в пода и изведнъж изтърси:

— Излезе, че братовчед ни бил оставил малко повече от това, дето сме мислили. И така стана, че оставил всичко на мене. Щях да падна, като го разбрах. И сестра ми много се изненада.

Като се има предвид неотклонното внимание на Сара Мартин към всеки шилинг и пени, които можеха да й се изпречат, това беше съвсем обяснимо.

— Радвам се за тебе.

— Да. — Самюел се прокашля. — Ами, ние мислим, Сара и аз, че ще е добре да вземем тия пари и да ги вложим в наша си кръчма. Една такава малка, нали… Ами…

Той усукваше шапката си така, както би изстисквал мокър парцал, но още не можеше да се насили да я погледне в очите.

— По-разумно е, отколкото ей така да ги похарчим, без да спечелим от тях някой и друг шилинг.

— Да не искаш да кажеш, че напускаш „Крал Джордж“? — запита изумена Лизи. — След всичките тези години? Просто така?

Самюел има милостта да се престори на слисан.

— Не просто така! Никога нямаше да ви причиня такова нещо! Вие го знаете! Трябва първо да намеря място, нали тъй, затова няма да напускам сега, веднага.

Лизи затвори очи, борейки се срещу главоболието, което се бе засилило още повече. Как ще се справи без него? След всичките тези години къде ще може да намери някой, който да го замести? Самюел беше непохватен, занесен и понякога немарлив, но беше извънредно почтен човек… и добър приятел. Как щеше да управлява „Крал Джордж“ без него?

Когато мълчанието стана непоносимо болезнено, Лизи отвори очи и видя как Самюел я гледа втренчено като застрелян бивол.

— Ще поговорим за това по-късно. Сега се радвам, че си тук. Довечера…

— Мога да дойда чак утре, госпожо Лизи. Сара казва, че…

— Добре — каза Лизи. — Добре. — Точно сега никак не й се щеше да узнае какво е казала Сара. — Тогава до утре, нали?

Самюел кимна енергично.

— Утре ще бъда пръв.

— Хубаво. Значи за утре със сигурност те чакам. — Тя се обърна да си върви, но Самюел не помръдваше. — Има ли нещо друго?

Той престана да върти шапката из ръцете си и вместо това започна да я мачка.

— Чудех се… Ами…

— Да?

Самюел си пое дълбоко дъх.

— Ами Хълдспет. — Не можеше да я погледне в очите. — Нида ми каза, че тя… била бременна.

Лизи замря. Бременността на Хълдспет беше последното, за което искаше да говори точно сега.

— Така е. Бременна е. Но не е казала, че ти си бащата, ако за това се тревожиш.

— Не е. Не точно това. — Той бухна яростно шапката, мъчейки се да вложи загриженост в гласа си. — Мислех да се оженя за нея; нали знаете.

— Кога? Щом Сара ти разреши?

Самюел се сви под укора в думите й.

— Знам, че е трудно да се оправяш с нея, така си е, обаче, Сара има добро сърце. Просто… Ами…

— Просто тя не иска да те дели с някоя съпруга. — Търпението на Лизи се изпари в миг. — Това е твоя работа, Самюел, а не моя. Ти самият трябва да решаваш дали да продължиш по тоя път, по който досега си вървял, или да се осмелиш да правиш това, което ти искаш, независимо от всичко.

В мига, когато произнесе тези думи, тя съжали, че ги е казала. Беше прекалено късно. Той нахлупи шапката на главата си и изпусна стаята, оставяйки я да се чуди дали е поучавала него… или себе си.

14

Главоболието на Лизи и неприятностите й продължиха чак до късния следобед. Без значение с какво се