занимаваше, дали със случайните пътници, които се бяха отбили за топъл обяд, или с оплакванията на Нида, че в миялната имало мишки, мислите за Джон Карлтън се промъкваха потайно покрай стражите на съзнанието й и я жегваха тогава, когато тя най-малко очакваше.
Дали пък не беше прав? Дали тя наистина не се страхува да вземе това, което иска? Дали съзнателно се прави на глупачка и бяга от миналото, вместо да посегне и да сграбчи бъдещето?
Объркващите въпроси не й даваха мира през цялата сутрин и целия следобед, докато най-накрая тя с облекчение дочу един от помощниците на коняря да казва, че Ламбер и неколцина от хората му тъкмо слизат от конете си в двора на хана. Поне лейтенантът щеше малко да я разсее и както лесно успяваше да я изкара извън кожата й, имаше прекрасни изгледи да не мисли за нежелания си гост най-малко десет минути, може би дори цял четвърт час, ако има късмет.
Лизи чу Ламбер да влиза в салона и надменно заповядва на Хълдспет да потърси господарката си, но някакво извратено желание да го ядоса я накара да остане при Берта в килера и заедно с нея да прави оглед на запасите.
— По-добре да идеш — каза Берта, която във всеки случай доста неохотно се бе заела с този оглед. — Няма нужда да му даваш повод пак да обръща всичко с главата надолу.
— Нека да го видя как ще се опита.
Лизи хлопна дървения капак на една каца с брашно, вдигайки облак бял прах.
— Със сигурност ще го видиш — изфуча Берта, гледайки с неодобрение как белият прах се сляга по чисто измитите плочи на пода й. — А ако лейтенантът не го направи, аз ще се изкуша. Цялата сутрин се мотаеш насам-натам, но да вземеш да ми цапаш килера, това вече е върхът на всичко, така да знаеш! Излизай! Излез ми от килера и ме остави на мира!
Лизи изтупа брашното от ръцете си, отвърза престилката и излезе.
Хълдспет предвидливо беше поднесла на лейтенанта халба с бира, но той я бе бутнал настрана и се разхождаше неспокойно напред-назад пред голямото огнище. Вече почти не накуцваше, а от ожулванията по лицето не бе останала почти никаква следа. Жалко. Според Лизи възвръщането на обичайния му изглед го бе направил дори по-отблъскващ.
— Искали сте да ме видите?
— Да. — И като че ли, за да смекчи краткостта на отговора си, той дръпна един стол и й го предложи с широк, подканваш жест. — Моля, седнете.
Лизи замръзна на място.
— По-добре да остана права, благодаря. Имам още много работа, така че предпочитам този разговор да бъде възможно най-кратък.
За миг й се стори, че той ще възрази. Но вместо това лейтенантът само кимна.
— Много добре. Наистина, във всеки случай няма да ви отнемам много време.
Той извади от джоба на аленочервената си куртка един сгънат лист дебела кремава хартия.
— Мисля, че би трябвало да прочетете това.
Лизи погледна подозрително хартията, но не посегна да я вземе от ръцете му.
— Какво е това?
— Публично известие, че лорд Малоран е обявил награда за залавянето на някой си Джон Гидиън, който с непочтена цел се е опитал да се представя за Джон Карлтън. Прочетете го!
Тя обаче сложи ръце зад гърба си.
— Награда! Но… защо?
— Защото е заплашвал негова светлост. Защото се е представял за човек, какъвто не съществува, с цел да изнудва за пари и да представя претенции за нещо, което не му принадлежи по право. — Ламбер разгъна хартията, и пак й я подаде. — Трябва да го прочетете. Тук има и предупреждение за всеки, който бъде хванат, че приютява този беглец.
Тъй като тя все още отказваше да вземе хартията, Ламбер я сгъна и я върна във вътрешния джоб на куртката си.
— Най-разумно ще постъпите, ако го предадете още сега, докато все още можете да претендирате за наградата. Двайсет фунта са голяма сума за един нищожен колонист.
— Наистина голяма сума — съгласи се Лизи със студен тон. — Човек може да се изкуши, ако, разбира се, знае къде е.
Очите на лейтенанта се присвиха и той започна да я изучава.
— Би трябвало да е повече от изкушаващо, госпожо Тинсдейл. Би трябвало да е достатъчна награда за риска, който поемате.
— За риска, който поемам ли? Че какъв трябва да е той? Щети за хана ми и оскърбление за мене, ако не пусна вас й хората ви да се разпореждате в заведението ми?
Тънките му устни се извиха в крайно неприятна усмивка и той пристъпи една крачка към нея.
— Не бих ви съветвал да ми пречите, скъпа моя. Мога да бъда… неприятен, когато ме предизвикат.
Лизи вдигна глава и нарочно оскърбително се втренчи в него.
— Само когато бъдете предизвикан?
Усмивката му замръзна в израз на ядовита заплаха.
— Доста бързо схващате. Това е приятно допълнение към вашата красота, предполагам, макар че бих ви посъветвал да не разчитате много нито на едното, нито на другото. Може да установите, че и двете могат да ви изневерят точно когато най-много се нуждаете от тях.
С огромно усилие на волята Лизи се въздържа да не свие ръце в юмруци.
— Ще се опитам да го запомня.
— Ще ви дам още един съвет. От чисто приятелство.
Той протегна ръка и леко докосна бузата й с върховете на пръстите си.
Лизи трепна и се насили да изтърпи допира му.
— Внимавайте какво правите, госпожо Тинсдейл — каза той много меко. Вдигна ръка, за да й покаже брашното, което бе полепнало по пръстите му. — Дори най-обикновените неща оставят следи с присъствието си, и то винаги когато най-малко го очаквате.
Лизи отстъпи назад и започна да трие брашното от лицето си.
Ламбер пристъпи към нея, но се блъсна в табуретката, която внезапно се бе изпречила на пътя му.
— Какво… По дяволите!
— По-добре внимавайте, лейтенанте — намеси се Лизи. — Може да ви се случват много странни неща, и то винаги когато най-малко ги очаквате.
И тя бързо отупа ръцете си, за да премахне и последните остатъци от брашното, обърна се рязко и изхвърча от салона.
Представата на Джон за добре прекаран ден със сигурност не се състоеше в съзерцаването на вездесъщия прах, четирите голи стени и леглото. Особено много не му се искаше да се заглежда в леглото. И докато часовете се нижеха бавно един след друг, той се люшкаше между незадоволената страст и почти паническото усещане, че е попаднал в капан, но във всеки случай това чувство никак не го интересуваше.
Понеже не можеше да направи нищо нито по въпроса с Рандал, нито с Ламбер, поне за момента виждаше само един изход от дилемата.
— Бес? Бес! Тук ли си?
Джон се почувства много глупаво, говорейки на празната стая, но нямаше никаква представа как човек може да се свърже с призрак.
— Става дума за Лизи — добави той и с облекчение видя как Бес се материализира пред очите му.
— Какво за Лизи? — запита Бес.
Полите й сякаш вдигнаха лек ветрец, като че ли и те бяха усетили напрежението у нея.
— Няма нищо страшно. Но имам нужда от помощта ти.
— Да? — Тя още се държеше недоверчиво, но явно имаше намерение да го изслуша.
— Аз… Ъ-ъ… — Джон затвори уста и се огледа наоколо. — Тук ли е Оливър?
— Отиде да поязди малко и няколко часа няма да го има, така че можем спокойно да говорим. — Тя литна, настани се на края на леглото и го подкани с жест да седне до нея. — Седни тук и ми разкажи
