си челюсти, размишлявайки над скитническите наклонности на местното население. — Ето например тоя господин Рандал. Той май много обича да скитори. Дойде, поседи един месец в оная голяма къща и какво? Пак дим да го няма! Тая сутрин отпраши покрай мене с каретата си, ами да. И един наперен… Свалям шапка, той кима и вика добър ден, все едно е ходил да пие чай с викария!
— То негова светлост го гони него — намеси се друг. — Рандал и Малоран не си говорят още открай време, откак се обеси майката на Рандал. Само ако се наложи. Всички го знаят!
— Ъхъ — потвърди старият Томас. — Знае се за какво не се понасят. Негова светлост си мисли, че имотите на господин Рандал трябвало по право да бъдат негови, заради това са неприятностите през всичките тия години.
— Жалко, че господин Рандал няма да остане много — каза трети със съжаление. — Добър човек, така си е. Сякаш не му се ще много да си стои тук и да се занимава с хубави работи за себе си, вместо да се разкарва насам-натам из селата и да върши добрини за хора, дето някой път и не знаят как му е името.
— Да — рече Томас Гейнс и всички кимнаха утвърдително. За облекчение на Лизи никой от тях не погледна към нея, за да види дали тя внимава в най-новите клюки. Ако я бяха погледнали, тя със сигурност не би могла да прикрие внезапното трепване на ръцете си.
Къде е? Дяволите да го вземат! Тази вечер закъснява.
Той нямаше часовник, но му се стори, че е късно, много по-късно, отколкото обикновено идваше Лизи.
Какво прави? Да не би да дава бал и вечеря в кръчмата?
Ако можеше, просто щеше да слезе долу, да я извлече оттам и да я домъкне тук. Неособено романтично желание, но Лизи така и така нямаше да му даде шанс да го направи.
Бес имаше право… Единственото решение беше да се промъкне до нея, така да се каже, и да я превземе с изненада.
Джон погледна към леглото. Никоя добра домакиня нямаше да понесе дълго време да гледа такава неразбория. И тъй като Лизи беше съдържателка на хан, навярно нейните инстинкти бяха още по- изострени.
Надяваше се да е така.
Но къде, по дяволите, беше Лизи?
— Къде е тя? — запита раздразнено Лизи.
— Нида знае, че вечерта трябва да бъде тук, за да почисти и да измие. Къде може да се е запиляла?
— Измъкнала се да се види с оная нейна червена куртка, няма съмнение — каза неодобрително Берта. — Казвах ти много пъти, само неприятности ще ти създава. Само че ти хич не слушаш! Разбира се, че няма да слушаш! Само една минута и толкоз, а виж докъде сме я докарали…
Лизи се опита да насочи мислите на Берта към по-практически въпроси.
— Цяла камара халби за миене и няма кой да ги измие… само ние двете.
— Аз ли? Аз съм готвачка, не съм миячка. И ако не можеш да намериш Нида, имаш Моли и Хълдспет, те могат да ти свършат работата. Аз пък ще си легна.
Берта взе увитото в кърпа среднощно ядене, което си беше приготвила, и сърдито се заклатушка към вратата.
Лизи изруга, грабна свещта и се запъти към стълбите, които водеха към стаите на прислужничките.
Намери обаче само едната. Моли се събуди стресната, когато Лизи нахлу в стаята й.
— Къде е Хълдспет?
Моли я зяпна сънена.
— Хълдспет ли?
— Къде е тя?
— Тя… ами… — Моли придърпа завивките до брадичката си. — Самюел дойде да я вземе. Докато вие бяхте в кръчмата. Каза, че искал да поговори с нея.
Лизи изпъшка, приседна на леглото на Хълдспет и притвори очи, мъчейки се да пропъди главоболието, което заплашваше да се върне с предишната си острота.
Може би Джон има право. Може би трябва в края на краищата да избяга от всичко.
Лейтенант Рандолф Айвс Ламбер тъкмо довършваше самотната си вечеря, когато прислужницата му съобщи, че неговите хора са отвън с някаква жена, която настоявала да говори с него.
— Някаква повлекана! — изсъска жената. — Сигурна съм, че на господин Дрейтън няма да му хареса тая да влезе тука, затова им казах да я заведат в кухнята. Ама и на готвачката няма да й хареса, така си е!
Ламбер изруга мълком неприятностите, наложени от квартируването у местни хора, и с нежелание последва възмутената прислужница до кухнята. Готвачката, двете слугини, лакеят и малкият кухненски помощник изхвърчаха от помещението след две негови резки думи, колкото и да не бяха доволни, че ги пъдят от тяхната, така да се каже, законна територия.
Създанието, което му бяха довели неговите хора, беше слаба, лукава на вид девойка с хитри малки очички, дълбоко хлътнали насред отблъскващото й лице. Още от първия поглед Ламбер не я хареса. Сержантът я избута напред.
— Тя е миячка в „Крал Джордж“, господине. Казва, че името й е Нида и че имала нещо да ви казва за оня колонист, обаче иска да говори само с вас и с никой друг.
Ламбер се обърна към нея:
— Вярно ли е?
— Аха — каза Нида, поглеждайки разтревожено нагоре към него изпод рошавата си сплъстена коса. Тя се приближи още към лейтенанта, жадна да получи одобрението му. — Видях го завчера в кухненския двор. И тя беше с него. Като стари приятели, така се държаха, никой нямаше наоколо, само аз, а те не знаеха, че съм там.
Ламбер повдигна неодобрително горната си устна, отвратен от усърдието й.
— Сигурна ли си, че е бил той? Как можеш да го разпознаеш в тъмното? Видя ли го в лице? Чу ли го да говори?
Тя отвори уста, но като улови предупредителния му поглед, я затвори и само поклати глава.
— Не го видях много добре, но мога да се закълна, че беше той. Трябва да е бил той. Висок е. По-висок от вас. Виждала съм го преди в хана, така че знам. Няма друг мъж в хана, който да е толкова висок, нито пък в селото. А пък мис Лизи няма никакви любовници, даже никой не я и ухажва. С кого да е била тогава там, в тъмното и на студа, ако не е бил той?
Злонамереният тон и подигравателните намеци за Лизи и нейните любовници породиха у Ламбер желание да изхвърли от къщата това отблъскващо човешко създание. Възпираше го само мисълта, как ще побеснее лорд Малоран, ако той не намери онзи колонист, но дори при тези обстоятелства той едва сдържаше гнева в гласа си.
— Ако приемем, че действително си видяла колониста и ако той все още е някъде в околностите на „Крал Джордж“, къде се крие тогава?
Този въпрос накара Нида да изпадне в доста неудобно положение.
— Може да е в избата?
— Хората ми претърсиха там. Не намериха никаква следа от него, нито пък стана ясно къде се е крил.
— Ами… — Тя смачка мръсната си престилка с ръце, после я пусна, явно притеснена от въпроса. — Ами в конюшнята…
— Не и там.
— Ами онази стая, дето стои заключена от години.
Ламбер замря на място.
— Казаха ми, че стаята е стояла заключена двайсет и пет години.
Тя направи нервна гримаса.
— Да, така е било, ама кой казва, че сега някой не я е отворил, а?
