— Виждала ли си го след онази нощ в двора?
— Ами…
— Предупреждавам те, не съм милостив с лъжците.
— Не съм го виждала точно него — съгласи се тя нерешително. — Обаче Берта…
— Коя е Берта?
— Готвачката. Дебела като свиня и още по-грозна.
— Не ме интересува готвачката, дебела или не. Интересува ме мъжът. Говори по същество!
За миг му се стори, че тя ще започне да спори с него, но предупредителното смушкване на сержанта я накара да премисли.
— Ами, Берта, нали разбирате, тя винаги си отмъква храна за през нощта. Мисли, че никой не забелязва, ама аз съм я виждала и знам, че отделя много повече, отколкото по-рано. Мисля си, че е за оня, дето го търсите. Дори и тя не може да изяде толкова много.
— Това ли е? Само това ли имаше да ми казваш?
— Ще науча повече. Обещавам.
— Как?
Нида се ухили с лукав израз.
— Такъв голям стар хан като „Джордж“… — Тя вдигна рамене. — Хич не се кахърете. Аз си знам работата.
Устата на Ламбер се изпъна на тънка черта. Общуването с това същество го караше да се чувства… омърсен. Малоран му беше длъжник заради тази работа. Наистина много му дължеше, много.
Той отпрати миячката с махване на ръка.
— Много добре. Виж какво можеш да научиш. Ако си струва, ще получиш някой и друг шилинг. Факти, запомни добре, не клюки или предположения.
— Не, господине. Няма такова нещо. — Лицето й се изпъна. — Ами наградата от двайсет фунта?
— И това ще получиш. — Лицето му стана сурово. — Ако го хванем благодарение на сведенията, които си ни дала.
Дори Нида да бе дочула заплахата в гласа му, тя не се издаде. Лицето й внезапно грейна от алчната жажда, която я правеше сляпа за всичко останало.
— Ще ги имате. Вярвайте ми, ще ви ги дам.
15
Когато прецени, че ханът е достатъчно утихнал, за да се реши да излезе от стаята си и да иде при Джон Карлтън, Лизи вече се бе овладяла. Когато му разказа най-пресните новини, в гласа й не се долавяше дори и капчица вълнение.
— Лорд Малоран предлага награда от двайсет фунта за залавянето ти — каза тя още с влизането си.
— Добре, добър вечер и на тебе! — Джон пое от ръцете й кошницата с храна и затвори вратата зад нея.
— Не ме ли чу? Казах…
— Чух те — Джон сложи кошницата на масата, после небрежно отметна полите на дрехата си и седна. — Каза, че скъпият ми чичо е определил награда за главата ми. Хм. А аз мислех, че е лишен от семейно чувство.
— Това не те ли тревожи? Толкова много пари…
— Двайсет фунта? Не ме тревожи, обижда ме! Аз съм оскърбен! Бих се заклел, че струвам най-малкото петдесет фунта.
— Радвам се, че
Усмивката му бе неоспоримо убедителна, но без сянка от съжаление.
— Обзалагам се, че на тебе не ти е!
— Ни най-малко.
Усмивката му се стопи. Той се наведе през масата към нея, но тя си дръпна ръката.
— Не рискувам нищо, Лизи, нито пък ти. Никой не знае, че съм тук. Освен тебе.
— И Берта.
Той кимна.
— И Берта. Но не мисля, че ще вземе да ме предаде за някакви си двайсет фунта. Не и ако това ще ти навлече куп неприятности.
Лизи се отпусна в насрещния стол. Цял следобед се беше безпокоила заради Ламбер, но новината за завръщането на Рандал най-много я бе смутила, макар че не искаше да си го признае.
— Това не е всичко — каза тя неуверено. — Рандал се е върнал. Томас Гейнс спомена тази сутрин.
Джон не го очакваше.
— Рандал се е върнал?
Лизи кимна. Не й се искаше да го повтаря още веднъж.
— Разбирам.
Лизи започна да си играе разсеяно с картата, която той бе оставил свита на руло на масата.
— Трябва скоро да се срещнеш с него. Той обикновено не си стои много у дома, често пътува.
— Да. Да, трябва да говоря с него.
Не изглеждаше толкова радостен, колкото бе предполагала, че трябва да е. Фактически беше почти ядосан, сякаш завръщането на Рандал по някакъв начин го бе притеснило.
Мисълта я развесели малко. Съвсем малко.
— Трябва обаче да се пазиш. Като се разчу за тази награда, хората ще те търсят. Няма да ти е лесно да стигнеш до Рандал, както беше преди няколко дни.
Джон поклати замислено глава.
— Когато си свършиш работата с него, каквато и да е, ще трябва да си тръгнеш. Изобщо да се махнеш оттук.
— Да. — Той я изгледа право в очите. — Но няма да си тръгна сам.
— Разбира се, че ще си тръгнеш сам! Нали не смяташ, че трябва да ме въвличаш в твоите неприятности?
— Ти вече си въвлечена. — Джон стисна зъби. — По моя вина, знам, но си.
Лизи започна да си играе с ръба на картата.
— Би било по-лесно, ако знаех какво възнамеряваш да правиш.
Той отмести картата и този път успя да хване ръката й.
— Щях да ти кажа, ако можех. Но не мога. Това е свързано с обещанието, което дадох на баща си, а докато не съм говорил с Рандал… — Той отпусна китката й. — Няма да избягам веднага щом се видя с него, Лизи.
— Не, ти не бягаш, а си тръгваш. — Тя издърпа ръката си и се изправи. — Не искам да слушам нищо повече. Днес беше ужасен ден, уморена съм и главата ме боли, не искам да слушам нищо повече!
— Лизи… съжалявам!
Джон също стана и тръгна към нея, но Лизи сърдито го отблъсна.
— Съжалявал! Много голяма ми е ползата от това твое съжаление!
— Може би мога да направя нещо…
— Ха!
Тя притисна пръсти до слепоочията си, борейки се срещу главоболието, което заплашваше да се върне. Каква полза да му разправя за своите проблеми? Нито Джон Карлтън, нито някой друг можеше да направи нещо, за да й помогне.
Освен това тя нямаше нужда от ничия помощ. Можеше да се справи и сама, благодаря ви много!
Сама. С всичко.
Лизи затвори очи и силно примижа при тази мисъл, после отново се отпусна бавно на стола си.
— Самюел се върна — каза тя. — Дойде и направо изтърси, че братовчедът му оставил добри пари и той щял да ме напусне и да си направи собствен хан. Не ми стигаше това, ами вместо да дойде в кръчмата
