вечерта да помага, той накарал Хълдспет да се измъкне тайно, да се срещнел с нея. Това е вече прекалено. Тя ми обеща, че никога повече няма да прави така, само да не я изхвърля, и ето на, отишла! Нида се измъква и дори не се сеща да ми поиска разрешение. Берта твърди, че ходела да се среща с някаква червена куртка, а това значи, че ще попадне в същото небрано лозе като Хълдспет, а аз какво да правя тогава? Една бременна слугиня е достатъчно голяма грижа, ами две?
Тя поклати уморено глава.
— Берта все ме кара да изпъдя Нида, но сърце не ми дава да я изгоня, както и Хълдспет. Ламбер ме обижда и ме заплашва, ти ме тормозиш, уморена съм, боли ме сърцето и сега…
Лизи млъкна, смаяна, че така неочаквано е почнала да изповядва тревогите си и не знаеше как да продължи. Какво, за Бога, е станало с нея?
— А сега и това! — въздъхна тя и вдигна ръце в отчаян жест.
През годините Джон бе попадал на извънредно опасни пияници, на безброй потенциални престъпници, беше се сблъсквал с унищожителни пожари, нападения на индианци, епидемии от тиф, морски бури, бе преживял смъртта на родителите си и какви ли не премеждия. Но никога през цялото това време не се бе чувствал така безпомощен, както в този момент.
Лизи седеше отпусната на стола си и се взираше в стаята с безизразен поглед. Като съвсем замаяно от умора дете, което на всяка цена е решило да не се поддава на съня и да остане будно, колкото може по- дълго. Когато очите й се спряха на безобразно застланото му легло, тя въздъхна.
Джон настръхна вътрешно.
— Цяла седмица. — Тя поклати невярващо глава. — Цяла
Лизи се изправи, подобна на уморен войник, който се връща в битката.
Джон се хвана за появилата се възможност.
— Няма нищо. Наистина. Няма защо да мислиш за това. Какво толкова?
Той се опита да я отвлече, помъчи се да хване ръкава й и да я обърне към себе си. Тя не му обърна внимание.
— Не така! — Тя измъкна рязко смачкания на топка край на чаршафа и го изпъна. — Повдигни това. Дръпни там… Подвий го тука. Сега този край. Никога, никога не го смачквай така…
Джон хвана едната й ръка и с другата измъкна чаршафа от пръстите й. Тъканта беше толкова мека на пипане, толкова тежка и подканваща. Би се заклел, че чувства дъх на лавандула.
— Остави чаршафите, Лизи. Няма защо да се притесняваш за тях.
— Но…
— Никакво „но“. — Той бутна настрана чаршафа, раздърпвайки още повече и без това зле оправеното легло, и я привлече към себе си. — Трябва да се наспиш добре. Никога не съм си представял колко малко сън си позволяваш.
Тя се опита да се освободи, но той я държеше здраво.
— Хайде, Лизи — каза той този път по-меко. — Ще те заведа в стаята ти.
Лизи се втренчи в него, прехапа устни и метна поглед към леглото. И се обърна отново към него.
— По дяволите — каза тя. — Проклятие! По дяволите, по дяволите!
Хвърли се на гърдите му и се разплака.
Ламбер хвърли ръкавиците, камшика и наметалото си в ръцете на намусения слуга, който го посрещна на вратата на Малоран Хол, и реши, че когато се сдобие със собствена къща, никога няма да наеме портиер, който да разстройва храносмилането на хората само като го погледнат.
Той последва слугата до кабинета на негова светлост, но почака неприятната мутра да изчезне, чак след това затвори вратата зад себе си и накратко информира Малоран, че съобщенията за наградата са разпратени из цялата околност и хората вече говорят само за това.
— Ако още се навърта наоколо, ще го измъкнем от дупката му. Въпрос на време.
— Въпрос на време, така ли? — отзова се лордът, докато въртеше замислено между пръстите си едно гъше перо и следеше кръга, описван от края на перушината му. — Знаете ли, Ламбер, би било доста по- удобно, ако този… Гидиън бъде мъртъв вместо в затвора.
Ламбер изпита остра потребност да грабне перото от негова светлост.
— За кого по-удобно? Вие може да сте магистрат, но аз трябва да отговарям пред началниците си в Йорк. Те няма да погледнат с добро око на такава… удобна смърт.
Малоран го погледна навъсен изпод дебелите си сиви вежди.
— Йорк е доста далеч, докато аз…
— Но докога?
— Докогато реша! Това, че оня проклет знахар час по час се занимава със сърцето ми, не означава, че имам намерение да умирам!
Малоран сърдито захвърли перото.
— Простете, ваша светлост, но на вашата възраст може би не е възможно да бъдете толкова уверен.
— Възможно е толкова, колкото и за вас, нахалник такъв!
Ламбер си позволи да вдигне леко вежда, но едва успя да задържи езика си зад зъбите.
Като офицер на служба на негово величество той беше непосредствено отговорен само пред висшестоящите си началници, които до един заемаха добри места в Йорк или Лондон. Когато Малоран за пръв път се обърна към него, за да му предложи евентуална взаимна „подкрепа“, както благоволи да се изрази, той прие предложението.
Не беше зле човек да се сдружи с местния магистрат. Нещо повече, един безпаричен, но амбициозен млад офицер имаше повече шансове да се издигне в йерархията, ако зад гърба му стои някой, който да се изкаже в негова полза. Някой богат и титулуван, който се разбира с бюрократите в Лондон. Някой, както си бе помислил той навремето, като Фредерик Джеймс Карлтън, лорд Малоран.
За свое огромно съжаление той скоро разбра, че Малоран наистина притежава титла, но богатството му е до голяма степен преувеличено, а политическите му контакти с правителството — минимални. По това време обаче беше вече твърде късно. Той вече бе въвлечен в мрежата на Малоран и не би могъл да се измъкне, без да рискува да загуби поста си или да изпадне в немилост, което в края на краищата си беше едно и също.
— Имате ли някаква представа къде може да се е скрило копелето? — запита Малоран, само донякъде успокоен от мълчанието му.
— Мисля, че собственичката на хана „Крал Джордж“ го укрива, макар че не мога да го докажа.
— Претърсете мястото тогава! Нямате нужда от моето позволение!
— Направихме го — изфуча Ламбер, който вече губеше търпение. — Хората ми преобърнаха хана с главата надолу, на без никаква полза. Вече ви го съобщих.
Фактически той не бе споменал за прокълнатата стая, която толкова бе изнервила драгуните му, нито за вятъра, появил се незнайно откъде в затвореното преддверие, където със сигурност не би могъл да се зароди. Бе разбрал, че има неща, които е по-добре човек да забрави, а този неприятен инцидент решително беше едно от тях.
Малоран го изгледа неодобрително.
— Нали не се влачите подир оная кучка, ханджийката?
Ламбер усети как лицето му почервенява.
— Подобни неща ме отвращават.
— Ха! — излая с оскърбителен смях негова светлост. — Отвращавайте се колкото искате. Тя е хубавичко момиче, признавам си. И изкусително, също като майка си.
Изведнъж той гневно сви вежди.
— Ако се интересувате от нея, съветвам ви винаги да внимавате в ръцете й да не попада някой мускет. Макар че ако съдя по това, което съм чувал, по-скоро би го използвала срещу вас, а не срещу себе си.
Ламбер не се направи, че разбира казаното. Беше чувал разни истории. Мнозина от местните хора си шепнеха, че клетвата на Малоран да затрие разбойника се дължала повече на това, че Бес Тинсдейл отблъснала негова светлост, отколкото на каквито и да било неприятности, предизвикани от незаконните
