Дъщерята на разбойника

— Ужасно ме стресна, това е цялата истина! — избухна Оливър, пристягайки палтото си, очевидно разтърсен от инцидента. — Като че не ми стигаше тия дни само да го слушам как се фука с тая Америка и с плантациите си, и с тютюна, и Бог знае с още какви глупости. Но да стоя тук и да гледам Лизи, собствената ми дъщеря, да се смее с него и да го гледа така и…

Той млъкна, когато Лизи вдигна очи и видя как я гледа Джон Карлтън.

— Само я виж! Видя ли с какви очи го изгледа току-що? Достатъчно, за да влуди всеки мъж! Казвам ти, Бес…

— Казвал си ми много пъти, Оливър — възрази Бес, но вече по-остро. — И аз съм ти казвала, че тук е заложено щастието на нашата Лизи и ти ще се съобразяваш с това, няма значение дали ти харесва, или не!

— Но, Бес!

— Никакво „но“, Оливър! Баща ми не те одобряваше повече, отколкото ти одобряваш Джон Карлтън, но нито ти, нито аз му обръщахме внимание. Каквото и да си мислиш за него, Джон Карлтън е влюбен в нашата Лизи и тя в него, а се съмнявам дали някой от двамата ще обърне повече внимание на възраженията ти, отколкото ние някога сме се съобразявали с баща ми!

— Ха! — възкликна Оливър. — Той я ухажва, но да е влюбен в нея толкова, колкото аз бях в тебе… Хубаво, ще видим тая работа, нали? Само онзи Рандал да се върне и Карлтън да си изпълни задачата, за която е дошъл тук, тогава ще видим!

Пет дни!

Джон погледна към Лизи, седнала с наведена глава над своята стара захабена карта, как изучава маршрута, по който той бе плавал за пръв път около американското крайбрежие и сред Карибските острови. Само като я гледаше така, го обземаше лудо желание да я притежава.

Тя седеше толкова близо, че би могъл да я докосне, ако посмее; свещникът осветяваше фините очертания на челото, носа и брадичката, хвърляше отблясъци по кожата и палеше искрици в очите й. Изглеждаше му като привидение, изплувало от най-тайните негови мечти. Потребността да я докосне, страстното желание да се люби с нея бяха превърнали кръвта му в огън и това властно желание не му даваше покой нито през деня, нито през нощта.

Тези пет нощи с Лизи бяха изчерпали запасите му от търпение и самообладание. Не беше сигурен дали ще издържи до края на седмицата.

Ако не беше Бес, нямаше да му се наложи да изчаква. Ако бе постъпил посвоему, досега вече щеше да е убедил Лизи да се омъжи за него. Колкото и да бе упорита и независима, щеше най-накрая да отстъпи. Беше и предложил твърде много приключения, на които тя не можеше да устои, независимо че успяваше да устои на самия него.

За нещастие Бес се беше материализирала още първата вечер до леглото му, така намръщена, че би уплашила и самия дявол. Беше го сръчкала, за да го убеди, че не сънува, и цял час му се бе карала за неговата несръчност, беше му изнесла цяла беседа колко са глупави мъжете изобщо и влюбените мъже в частност.

Не се втурвай с главата надолу, бе казала Бес. Като започнеш да прибързваш, тя веднага ще се дръпне, и тогава какво ще стане, а?

Ще се омъжи за мене, бе казал той усмихнат.

Тогава Бес хвърли празната бутилка от вино по главата му.

За щастие той се сниши и я избягна, но когато продължи да спори с нея, тя вдигна облак прах и го накара да се разкиха, после издърпа всички чисти чаршафи от леглото — същите чаршафи, които той отчаяно се бе опитвал да подпъхва под дюшека преди това.

Прахът се утаи чак след много, много време, също както и кихавицата му, а оправянето на леглото му отне още повече.

Оттогава той се опитваше да си държи ръцете прибрани и езика зад зъбите въпреки многото изкушения. Много пъти едва не нарушаваше тази своя забрана, но Бес винаги беше там и му шепнеше предупредително на ухото, сякаш е ученик, забравил урока си.

Никак не му помагаше и това, че Лизи, увлечена по разказите му, съвсем бе забравила, че тя самата искаше да го държи настрана от себе си. Втората вечер се бе опитала да покаже ледено самообладание, поне в началото, но не издържа много. Гладът за приключения, дори за преживени чрез нечии думи, бе много по-силен от предпазливостта й.

Джон не беше сигурен дали тя се влюбва в него, но я забеляза как през последните пет вечери често поглежда към леглото му, а това навярно беше добър знак. Определено стъпка в правилната посока.

Твърде възможно беше Лизи да не оценява много високо умението му да оправя легло или изобщо да домакинства. Беше се опитал — Господ знае, че се бе опитал! — но тези проклети чаршафи…

Чаршафи.

Джон хвърли поглед към разхвърляното легло. Дори след толкова много време — дори след като Бес ги бе метнала на прашния под — би се заклел, че уханието на лавандула се е запазило. И всеки път, щом погледнеше към Лизи…

— Престани да ме зяпаш така и внимавай!

Безапелационната, заповед на Лизи пресече мислите на Джон, откъсвайки го от изкусителните тормозещи го представи за… Не, по-добре да не мисли за това.

— Прощавай. Не искам да те зяпам. И внимавах.

— Ха! — възкликна укорително Лизи. — Попитах дали е вярно, че всички вирджинци обичат да си просят пържено овнешко като тебе, а ти се усмихна и кимна, и каза: „Хъм“.

— О!

Тя сведе очи. Започна да си играе с оръфания край на старата карта, подгъваше го и след това внимателно го изправяше.

— Предполагам, че се питаш кога ще се върне старият Рандал.

— Да.

Той изрече кратката дума, съзнавайки затрудненията, които тя водеше със себе си.

Какво ще прави, по дяволите, ако Лизи не се съгласи да се омъжи за него, когато Рандал се върне? Не може да прекара остатъка от живота си в тази проклета прашна залостена стая и да я чака да промени мнението си. Не би издържал толкова дълго, ако не се страхуваше, че ще въвлече Лизи в още по-големи неприятности, отколкото досега и бе навлякъл, ако се осмели да излезе навън.

— Държа си ушите отворени, нали разбираш — продължи Лизи. — Веднага щом се върне, ще разбера.

Джон кимна.

— Знам.

Тя прегъна ъгъла, после още веднъж, бавно и хладнокръвно… без изобщо да го погледне.

Пет дни. Цели пет дни, а той нито веднъж не я бе помолил да се омъжи за него.

Не че тя щеше да приеме предложението му, но би било хубаво да я помоли още веднъж, просто да покаже, че първото му предложение не е било следствие от прекалено много вино и прекалено малко сън.

Цели пет дни той се показваше като съвършен джентълмен. Любезен, почтен, внимателен, забавен. И в никакъв случай надменен или склонен да се възползва от обстоятелствата. Почти не се бе докосвал до нея, нито се бе опитвал да я прегърне.

Дори не се бе опитвал и да я целуне. Нито веднъж.

Това според нея си беше направо оскърбително!

Лизи стисна плътно зъби, прокарвайки нокътя си по двойната гънка, която бе направила в единия ъгъл на картата.

— А след като говориш с Рандал? — запита тя, все още впила поглед в картата. — После какво?

Когато не чу отговор от него, тя се насили да вдигне очи и видя как той я гледа с настоятелен и обезпокояващ блясък в очите.

— Не мога да остана тук — изрече той бавно, сякаш претегляше всяка дума. — Ако не Ламбер, то чичо ми със сигурност ще ме подгони.