Времето е важно да припомним накратко близките отношения, съществуващи между Мита като такъв, като оригинална форма на проявление на ума и духа на човека, и Времето. Както е прието да се смята днес, един мит разказва за събития, станали in principio, тоест „в началото“, в един първичен и извън времето момент, в промеждутък от свещеното време. Това митологично или свещено време е качествено различно от светското, от непрекъснатото и необратимо времетраене, в което се вписва нашето всекидневие и несвещено съществуване. Когато се разказва един мит, по някакъв начин сякаш отново се актуализира онова свещено време, през което са се развили споменатите в повествованието събития. (Тази е впрочем и причината, поради която в традиционните общества митовете не могат да се разказват кога да е и как да е: това може да става само през свещените сезони (дни), сред гъстите храсталаци и нощем или пък около огъня преди или след ритуалите и т.н.). Накратко, прието е да се смята, че митът се развива, ако ни позволите да се изразим така, в безвременно време, в един продължаващ до безкрая момент, както впрочем някои мистици и философи си представят вечността.
Тази констатация е важна, понеже от нея следва изводът, че разказването на митовете не е без последици както за повествователя, така и за слушателите му. С простия факт, че се разказва даден мит, светското време, поне символично, престава да съществува, то е премахнато, отменено: разказвач и слушатели се озовават в едно свещено и митично време. В друг наш труд31 се опитахме да докажем, че унищожаването на светското време чрез имитацията на примерните модели и реактуализацията на митичните събития е специфичен белег на всяко традиционно общество и че дори само този белег е достатъчен, за да отличи древния свят от съвременните общества. Традиционните общества са се мъчели, съзнателно и нарочно, да унищожат времето, да изтрият миналото и да възродят Времето чрез поредица от ритуали, които по някакъв начин осъвременяват космогонията. Не е нужно да навлизаме тук в подробности, които биха ни отдалечили прекалено много от разглежданата тема. Ще се задоволим само да припомним, че един мит изтръгва човека от неговото, индивидуалното, хронологичното, „историческото“ време и го прехвърля, поне символично, в Голямото Време, в един парадоксален момент, който не може да бъде измерен, защото няма продължителност. А това означава, че митът всъщност представлява скъсване с Времето и с окръжаващия свят; той отваря душите и сърцата на хората към Голямото, свещеното Време.
Чрез простия факт, че слуша мит, човекът забравя светското си състояние или, както е прието да се казва днес, своето „историческо положение“. Не е абсолютно необходимо някой човек да е част от дадена историческа цивилизация, за да може да се каже за него, че се намира в „историческо положение“. И хранещият се с насекоми и корени австралиец е също в „историческо положение“, тоест в такова състояние, което е с добре очертани граници, изразено е от някаква идеология и е подкрепено от някакъв вид социална и икономическа организация; в дадения случай е твърде вероятно съществуването на нашия австралиец да представлява вариант на историческото състояние на човека от палеолита. Това е така, защото изразът „историческо положение“ не съдържа непременно в себе си „историята“ в най-широкия смисъл на този термин: той включва само човешкото състояние като такова, тоест състояние, подчинено на някаква система на поведение. Впрочем, изглежда че като слушат един мит, както австралиецът, така и принадлежащият към много по-развита цивилизация индивид, например китаец, индус или фермер от някоя европейска страна, по някакъв начин забравят собственото си състояние и се пренасят в друг свят, във Вселена, която вече няма нищо общо с тяхното жалко, дребнаво ежедневие.
Тук му е мястото да припомним, че за всеки от тези индивиди — както за австралиеца, така и за китаеца, за индуса и за европейския селянин — митовете са истински, защото са свещени, защото в тях се говори за свещени Същества и събития. Следователно, като разказва или като слуша мит, човекът установява отново контакт със свещеното и с действителността, а правейки това, надхвърля светското си, „историческо“ състояние. С други думи, той се издига над временното си състояние и тъпото задоволство, превърнали се в неизменна участ на всяко човешко същество поради простия факт, че това същество е „невежо“, тоест човекът се отъждествява и отъждествява Реалното със своето лично положение и състояние. Защото невежеството на първо място е лъжовно отъждествяване на Реалното с това, което всеки от нас изглежда, че е или изглежда, че притежава. Политикът вярва, че политическата мощ е единствената и истинска реалност, милионерът е убеден, че само богатството е реално, докато ученият мисли същото нещо за своите изследвания, за книгите и лабораториите си и т.н. Идентична тенденция се наблюдава и при по-нецивилизованите народи, при „първобитните хора“ и „диваците“. С тази разлика, че при тях митовете са още живи и следователно им пречат да се отъждествяват напълно и постоянно с недействителността. Периодичното разказване на митовете разбива стените, издигнати от илюзиите на светското, невежественото съществуване. Митът осъвременява отново и отново Голямото Време и по този начин поставя онези, които го слушат на една свръхчовешка и свръхисторическа плоскост, която, между другото, им позволява да се доближат до Действителност, недостижима на плоскостта на индивидуалното светско съществуване.
Индийски митове за времето
Някои индийски митове илюстрират по особено сполучлив начин главната си функция, а именно да „разрушават“ индивидуалното и историческото време и да осъвременяват Голямото митично Време. Ще дадем един прочут пример, почерпен от Brahmavaivarta Purana, който бе резюмиран и коментиран от покойния Хайнрих Цимер в книгата му Myths and Symbols in Indian Art and Civilization.32 Заслугата на този текст е, че въвежда отведнъж Голямото Време като инструмент на познание, а оттам и на избавление от веригите на Майа.
След победата си над дракона Вритра, Индра решава да възстанови и да разкраси седалището на боговете. Вишвакарман, божественият строител, успява след година упорит труд да изгради великолепен дворец. Но Индра е недоволен, той иска да уголеми още повече постройката, да я направи толкова величествена, че да няма равна на себе си в целия свят. Изтощен до крайност от непосилната работа, Вишвакарман се оплаква на Брахма, Бога създател. Той обещава да му помогне и се застъпва за него пред Вишну, Върховното Същество, на когото самият Брахма е само обикновен служител. Вишну поема задължението да върне Индра към действителността.
Един хубав ден, пред разположилия се в двореца си Индра се явява дрипав малчуган. Самият Вишну приел този образ, за да унижи Царя на Боговете. Без да му разкрива веднага самоличността си, той го нарича „дете мое“ и започва да му говори за безбройните Индра, населявали до този момент неизброимите вселени. „Животът и царстването на един Индра — му казва той, — продължават 71 еона (един цикъл, един mahayuga, обхваща 12 000 божествени години, тоест 4 320 000 години); един ден и една нощ на Брахма са равни на 28 съществувания на Индра. Но животът на един Брахма, измерен в дните и нощите на Брахма, трае само 108 години. След един Брахма идва друг; докато единият си ляга, другият става. Никой не би могъл да ги изброи. Безчет са тези Брахма, а да не говорим за Индра!…
Но кой ще изчисли броя на Вселените, щом като всяка от тях си има свои Брахма и Индра? Отвъд най- отдалечената обозрима точка, отвъд всяко въображаемо пространство безспирно възникват и изчезват Вселени. Като леки кораби, те плават по чистите и бездънни води, които образуват тялото на Вишну. Всеки миг от всяка негова пора се ражда по една Вселена. Би ли ви хрумнало да ги броите, въпреки високото си самомнение? Как мислите, ще можете ли да изчислите броя на боговете на всички тези Вселени — настоящи и минали?…“
Докато младежът говорел, в голямата зала на двореца навлязло шествие от мравки. Подредени в широка цели два метра колона, те важно крачели по пода, като на парад. Момъкът ги забелязал, замълчал почудено, сетне избухнал в смях. „Защо се смееш?“, запитал го Индра. „Видях мравките, о Индра, и дългото им парадно шествие. Всяка от тях някога е била един Индра. Също като вас, благодарение на своето благочестие, всяка от тях в миналото е била въздигната в ранг на Цар на Боговете. Но сега, след многобройни преселения, те до една са се превърнали отново в мравки. Тази мравешка армия е съставена от бивши Индра…“
След това откровение, Индра разбира колко безполезни са тщеславието и амбициите му. Затова извиква превъзходния архитект Вишвакарман, възнаграждава го царски и завинаги се отказва да разширява и въздига по-нависоко двореца на боговете.
Замисълът на този мит е повече от прозрачен. Самото изумително припомняне на неизброимите
