на яйцето в притчата на Буда е равнозначно да се счупи samsara, колелото на съществуването, тоест да се трансцендентира както космическото пространство, така и цикличното време. И в този случай Буда използва образи, аналогични на тези, на които са ни свикнали Ведите и Упанишадите. Неподвижното слънце в зенита на Chandogya Upanisad е космически символ, отразяващ чудния акт на бягство от Космоса и излъчващ същата сила като будисткия образ на счупеното яйце. Ще имаме възможността да срещнем и други подобни древни образи, използвани за символизиране на трансцендентността, но при тях се открояват някои аспекти на йогистко-тантрическите практики.
Философията на Времето при будизма
Символиката на Седемте стъпки на Буда и на Космическото яйце съдържа в себе си възвратимостта на времето и ние ще се върнем отново към този невероятен, парадоксален процес. Но преди това се налага да представим в общи линии философията на времето, разработена от будизма и по-специално от махайаническия будизъм.44 И за будистите Времето е съставено от продължителен, непрекъснат поток (samtana), a поради факта, че то тече, всяка проявяваща се в него „форма“ е не само мимолетна, но и онтологически нереална. Философите на Махайана са провели много дискусии относно това, което би могло да се нарече мигновеност на времето, тоест на изтичането и, в крайна сметка, на нереалността на настоящия момент, който постоянно се превръща в минало, в несъществуващо. За будисткия философ, пише Щербатски, „съществуването и несъществуването не са различните външни прояви на едно нещо, а нещото в себе си“. Както казва Чанта-ракшита, „естеството на всичко съществуващо се състои в собствената му мигновеност (съставена от значителен брой) от стазиси и от унищожения“ (Tattvasangraha, стр. 137; Щербатски, Buddhist Logic, I, стр. 94 и сл.). Унищожението, за което загатва Чантаракшита не е емпирическо, като например глинен съд, който се разбива на парчета, ако падне на земята, а присъщото и непрестанно превръщане в нищо на всичко, свързано с Времето. Поради това Вазубандху пише: „Защото превръщането в нищо е мигновено и непрекъснато, не съществува (реално) движение“.45 Движението и следователно времето в себе си, тоест продължителността (времетраенето), е прагматически постулат, по подобие на индивидуалното Его, което за будизма също е прагматически постулат; като понятие обаче, движението не съответства на външна действителност, защото е „нещо“, създадено от самите нас. Поточността и мигновеността на осезаемия свят, постоянното му превръщане в нищо е идеалната махайаническа формула за определяне на недействителността на временния свят. Понякога махайаническото схващане за времето ни кара да заключим, че за философите на „Голямата колесница“ (или „широкия път“ на спасение) движението е прекъснато, непостоянно, че „движението се състои от поредица от неподвижности“ (Щербатски). Но както с право отбелязва Кумарасвами (цитираното произведение, стр.60), линията не е съставена от безкраен низ от точки, а изглежда като continuum (непрекъснатост). Вазубандху казва също: „полетът на миговете е непрекъсваем (nirantara-ksana-utpada)“. Терминът samtana, преведен от Щербатски като „поредица“, етимологически означава „continuum“.46
Всичко гореизложено не е някаква новост. Логиците и метафизиците на Голямата колесница само са тласнали до крайния им предел паниндийските предугаждания за онтологическата недействителност на всичко съществуващо във Времето. Поточността покрива, потопява нереалността. Единствената надежда и единственият път за спасение е Буда, който е разкрил Дхарма (абсолютната действителност) и е показал пътя за постигане на Нирвана. Когато говори, Буда непрестанно се връща към основната тема на посланието си: всичко, което е зависещо, обусловено от времето и състоянието си е нереално; но никога не пропуска да добави: „това не съм аз“ (na me so alta). Защото той, Буда, е тъждествен на Дхама и следователно е „прост, несъставен“ (asamkhata) и „безвременен“ (akaliko, както е казано в Anguttara Nikaya, IV, 359–406). Много пъти Буда напомня, че „преминава през еоните“ (kappatilo… vipumatto), че не е „човек на еоните“ (akkapiyo), тоест, че не е действително обвързан с цикличния поток на времето, че е надминал космическото Време.47 За него, се казва в Samyutta Nikaya (I, 141), „не съществува нито миналото, нито бъдещето“ (na tassa paccha na purattham atthi). За Буда всички времена са настоящи (Visuddhi Magga, 411), което означава, че той е премахнал невъзвратимостта на времето.
Тоталното настояще, вечното настояще на мистиците е стазиса, непродължителността, невреметраенето. Преведено с термините на космическата символика, невреметраенето, вечното настояще е неподвижността. И наистина, за да посочи положението на не-състояние или на избавеност на Буда, будизмът — както впрочем и йогизмът — използва изрази, отнасящи се до неподвижността, до стазиса. „Този, чиято мисъл е трайна, стабилна“ (thila-citto; Digha Nikaya, II, 157), „този, чийто дух е траен“ (thit’ata; същото произведение, I, 57 и т.н.), „траен, стабилен, неподвижен“ и прочее. Да не забравяме, че първото и най-просто определение за Йога е това, което е дал самия Патанджали в началото на своите Yoga-Sutra (1,2): yogah cittavrttinirodhah, тоест „йога е премахване на съзнателните състояния“. Но премахването е само крайната цел. Последователят на йога започва със „спиране“, с „обездвижване“ на съзнателните си състояния, на своя психическо-умствен поток. (Впрочем, най-обикновеният смисъл на nirodha е „ограничаване, запушване“, това е самото действие на затваряне, заграждане и т.н.) Ще се върнем отново към последиците, които може да има това „спиране“, тази „неподвижност“ на съзнателните състояния, върху опитите на йогите с времето.
Този, „чиято мисъл е трайна“ и за когото времето вече не тече, живее във вечно настояще, в nunc stans. Мигът, настоящият момент, nunc-ът на санскритски се нарича ksana и на пали, езика-брат на санскритския — khana.48 Времето се измерва с ksana, c „момента“. Но този термин има също и значение на „благоприятен момент“, „opportunity“ и затова будистите смятат, че само с помощта на такъв „благоприятен момент“ може да се излезе от времето. Буда наистина съветва „да не се изпуска момента“, тъй като „ще ридаят тези, които ще пропуснат момента“ (khano vo patiladdho) и съжалява онези, „за които моментът е отминал“ (khanatita; Samyuta Nikaya, IV, 126). От тези негови думи се разбира, че след дългия път, пропътуван през космическото време, през неизброимите съществувания, просветлението настъпва мигновено (eka-ksana). „Мигновеното просветление“ (eka-ksanabhisambodhi), както го наричат авторите махайанисти, означава, че Действителността се схваща отведнъж, като светкавица, която пронизва съзнанието. Това напълно съвпада със словесната образност, основана на символиката на светкавицата, която вече сме срещали в текстовете на Упанишадите. Един произволен момент, някакъв ksana, може да стане „благоприятния момент“, странния миг, който спира времето и прехвърля будисткия монах в nunc stans, в едно вечно настояще. То обаче вече не е част от времето, от времетраенето и е качествено различно от светското ни, нетрайно „настояще“, което се прокрадва между две несъщности — миналото и бъдещето — и ще спре и изчезне със смъртта ни. „Благоприятният момент“ на просветлението е сравним с мистическия екстаз или с водещата до откровението светкавица, която също по парадоксален начин продължава извън времето.
Образи и парадокси
За отбелязване е, че всички образи, целящи да изразят парадоксалния акт на „излизането от времето“ са валидни и за изразяване на прехода от незнанието към просветлението (или, с други думи, от „смъртта“ към „живота“, от обусловеното състояние към не-състоянието и т.н.). Grosso modo, те могат да бъдат групирани в три категории: 1) образите, които показват премахването на времето и следователно просветлението чрез прекъсване на нивата („счупеното Яйце“, Светкавицата, Седемте крачки на Буда и т.н.); 2) тези, които изразяват неразбираемо положение (неподвижността на Слънцето в зенита му, устойчивостта на потока на съзнателните състояния, пълното спиране на дишането при йогийската практика и т.н.) и, накрая 3) противоречивия образ на „благоприятния момент“, временен фрагмент, преобразуван в „миг на просветлението“. Последните две категории образи също обхващат прекъсване на нивата, защото изясняват парадоксалния преход от едно състояние, смятано за „нормално“ от непросветените (движението на слънцето, мисловния процес и т.н.) към „парадоксалното“ състояние (неподвижността на слънцето и т.н.) или пък съдържат в себе си транссубстанциализирането, което се осъществява вътре в самия временен момент. (Знае се, че предизвиканият със съответен ритуал преход от светското към свещеното време се получава също чрез „прекъсване на нивата“: богослужебното време удължава не светското времетраене, в което се вмества, а парадоксално — времето на последния изпълнен ритуал. Виж нашия Трактат по История
