Което означава, че както Вселената в своите изявени и неизявени аспекти, както и Духът в обусловените си и необусловени начини на проявяване почиват върху Единственото, така и Брахманът съвместява всички противоположности и двуполюсността. Впрочем, като уточнява тази двуполюсност на Всемирното Същество на фона на Времето, Maitri Upanisad (VII, 11,8) различава „двете форми“ (dve rape) на Брахман (тоест аспектите на „двете естества“ (dvaitibhava) на една-единствена същност (lad ekam) като „Време и Безвремие“ (kalac-cakalac-ca). C други думи, Времето и Вечността са двата аспекта на все същия Принцип: при Брахман nunc fluens и nunc stans съвпадат. Maitri Upanisad допълва: „Това, което предшества Слънцето е Безвремие (akala) и е неделимо (akala); но това, което започва със Слънцето е Времето, което има части (sakala) и неговата форма е Годината…“
Изразът „това, което предшества Слънцето“ би могъл да се разтълкува в космологически план като период, отнасящ се до епохата преди Сътворението, тъй като в интервалите между mahayuga или kalpa през Големите Космически Нощи, понятия като продължителност, времетраене изобщо не съществуват — но той се използва най-вече в метафизически и сотериологически план, тоест изразът определя необикновеното положение на този, който получава озарението, който става jivanmukla, човек, „освободен в живота“ и, благодарение на този факт, изпреварва даже Времето, тоест не участва повече във времетраенето. В Chandogya-Upanisad (III, 11) действително се твърди, че за Мъдреца, за озарения човек, Слънцето е неподвижно. Но след като веднъж се е издигнало до зенита си, то (Слънцето) няма повече нито да изгрява, нито да залязва. Ще си стои само в Центъра (ekala eva madhyhe sthala). Което се потвърждава и от следния стих: „Никога там (тоест в трансцеденталния свят на brahman) то не е залязвало, никога не е изгрявало…“ Не изгрява и не залязва; веднъж завинаги (sakrl) то е на небето за този, който познава учението на brahman.
В случая, разбира се, става дума за сетивен образ на трансцендентността: в зенита, тоест на върха на небесния свод, в „Центъра на Света“, там, където са възможни прекъсванията на нивата и връзката между трите космически зони, Слънцето (=Времето) остава неподвижно за „този, който знае“; по странен начин nunc fluens се превръща в nunc stans. Озарението, прозрението позволяват да се осъществи чудото на излаза от Времето. Във ведическите текстове и в Упанишадите невероятният миг на озарение е сравнен със светкавицата. Брахман се схваща отведнъж, като проблясък на светкавица (Kena Up., IV, 4, 4). „В светкавицата е Истината“ (Kausitaki Up., IV, 2. Известно е, че същият образ: светкавица-духовно озарение се среща в гръцката метафизика и в християнската мистика).
Да се поспрем за малко на този митически образ: зенита, който е едновременно Върхът на Света и същинският „Център“, безкрайно малката точка, през която минава Космическата Ос (Axis Mundi). В предишната глава изтъкнахме значението на тази символика за древната мисъл. Един „Център“ представлява идеална точка, принадлежаща не на светското, геометрическото, а на свещеното пространство, в което може да се осъществи връзката с Небето или Ада; с други думи, един „център“ е идеалното място за прекъсване на нивата, точката, при която осезаемият свят може да бъде трансцендентиран, да стане недостъпен за сетивата. Но след като се трансцендентира Вселената, тоест сътворения свят, значи се трансцендентира и времето, продължителността и се постига стазиса, вечното безвременно настояще.
Взаимообвързаността между акта на трансцендентиране на пространството и този на трансцендентиране на потока на времето е много добре изяснена в един мит, свързан с рождеството на Буда. В Majjhima-Nikaya (III, стр. 123) се разказва, че „веднага след раждането си, Бодхисатва стъпил направо на земята и, като се обърнал на север, направил седем крачки под прикритието на бял слънчобран. Огледал целия район около себе си и рекъл с бичия си глас: «Аз съм най-високия на света, аз съм най-добрия на света, аз съм най- стария на света; това е последното ми раждане; отсега нататък за мен няма да има ново съществуване.»“ Този митичен елемент от рождеството на Буда е подхванат отново, с известни изменения, в по-късната литература на Никайа-Агама, на Винайа и в биографиите на Буда.40 Sapta padani, седемте крачки, с които Буда стига до върха на света са били изобразени дори в будисткото изкуство и иконография. Символиката на „Седемте Крачки“ е доста прозрачна.41 Изразът „аз съм най-високия на света“ (aggo’ham asmi lokassa) означава космическата трансцендентност на Буда. Действително, той е достигнал „върха на света“ (lokkagge), преминавайки през седемте космически етажа, които отговарят, както е известно, на седемте планетарни небета. Но с това свое действие той преминава също и през времето, тъй като в индийската космогония точката, от която е започнало сътворението е върха, а следователно и „най-старото“ място. Ето защо Буда се провиква: „Аз съм най-стария на Света“ (jettho’ham asmi lokassa). Понеже, като достига до космическия връх, Буда става съвременник на началото на света. По магически начин той е премахнал времето и сътворението и се е озовал във временен миг, предшестващ космогонията. Невъзвратимостта на космическото време, ужасен закон за всички живеещи в илюзорния свят, не важи за Буда. За него времето е обратимо и дори може да бъде опознато чрез изпреварването му: тъй като Буда знае всичко не само за миналото, но и за бъдещето. За нас е важно да отбележим, че Буда е способен както да премахне, да унищожи времето, така и да премине през него в обратна посока (patiloman, skr, pratiloman, „срещу косъма“), а това ще бъде валидно и за будистките монаси и за йогите, които преди да постигнат Нирвана или своята samadhi, пристъпват към „връщане назад“, което им позволява да опознаят предишните си съществувания.
„Счупеното яйце“
Освен този образ на трансцендентно прекосяване на пространството и времето чрез преминаване през седемте космически нива, което изхвърля Буда в „Центъра“ на света и същевременно го реинтегрира в безвременния момент, предшестващ сътворението, съществува и друг образ, който особено сполучливо обединява символиката на пространството с тази на времето. В едно свое забележително изложение, Пол Мюс привлече вниманието на читателите и специалистите върху следния текст от Suttavi-bhanga42: „Когато една кокошка е снесла яйца, казва Буда, били те осем, десет или дванайсет, и после е легнала върху тях, за да ги топли и ги е мътила достатъчно, когато значи едно от пиленцата, първото, с върха на нокътя или с човката си счупи черупката и излезе щастливо от яйцето, как ще се нарече това пиле — старшото или младшото? — Ще се нарече старшото, дълбоко уважаеми Гаутама, защото то е най-възрастното измежду тях. — Измежду съществата, които живеят в невежество и са като затворени и затворници в едно яйце, аз пръв счупих черупката на незнанието, о брахмане, и единствен на света получих блаженото, всемирното достойнство да бъда Буда. Ето така, о, брахмане, аз станах и съм старшия, най-благородния сред съществата.“
Това е, както се изразява Пол Мюс, „образност на лъжлива скромност“. За да бъде схваната тя добре, трябва да си припомним, че посвещението в брахман е било смятано за повторно раждане. Най-често използваното име, с което назовавали посветените било dvija: „дважди роден, twice-born“. Впрочем, птиците, змиите и прочее също били наричани така, понеже са родени от яйце. Снасянето му било отъждествявано с „първото раждане“, тоест естественото раждане на човека. Излюпването пък отговаряло на свръхестественото раждане при посвещението. Между другото, брахманските правила не пропускат да утвърдят „принципа за социалното върховенство на посветения, неговото старшинство по отношение на непосветения, каквито и да са родствените им отношения или възрастова разлика“43.
Но той добавя и нещо друго: „Как би могло да бъде описано, даже метафизически, раждането на Буда, приравнявайки го с разчупването на яйцето, където е затворен като могъщество «Първородния син» (jyeshta) на Вселената, без слушателите съвсем естествено да го свържат в мислите си с «космическото яйце» от брахманските предания, от което излиза, в зората на всички времена, първичният Бог на сътворението, назоваван с най-различни имена: Златния Ембрион (Hiranyagarbha), Отеца или Господаря на Сътворителите (Prajapati), Агни (Бог на огъня и ритуален Огън) или брахман (обоготворен, освещаващ принцип, «молитва», текст на химните) и т.н.?“ (Мюс, стр 14). При това знаем, че „космическото яйце“, пак според Мюс, „непременно е било отъждествявано с Годината, символичния израз на космическото време: samsara, друг образ на цикличното, сведено до своите причини времетраене, който е съответствал напълно на митичното яйце“ (същия труд, стр. 14, бележка 1).
И така, действието, позволяващо да се трансцендентира (да се озоваваш над или отвъд времето) е формулирано със символика, която е едновременно космологическа и космическа. Да се разчупи черупката
