последна сметка, онтологическата нереалност на Вселената, така и пътя за нашето освобождение. От гореказаното следва, че човек може да се спаси от връзките на Майа или чрез съзерцанието, отказвайки се от света и практикувайки аскетизма и съответните мистически техники, или чрез действието, като продължава да живее в своя свят, но вече без да се възползва „от плодовете на действията си“ (phalatrsnavairagya). Както в единия, така и в другия случай, важното е да не се вярва единствено на реалността на формите, които се раждат и изчезват безследно във Времето: не бива никога да се забравя, че тези форми са „истински“ само по отношение на самите себе си, но че в онтологически план, те са напълно лишени от субстанция. Както казахме по-горе, Времето може да се превърне в такова средство за познание, че да ни е достатъчно само да погледнем даден предмет или някое същество в перспективата на космическото Време, за да си дадем веднага сметка за тяхната недействителност. Гносеологическата и сотериологическа функция на подобна промяна на перспективата, получена чрез отварянето към основните ритми на времето, е великолепно осветлена от някои митове, свързани с Майа-та на Вишну.
Ето един от тези митове в неговия съвременен и популярен вариант, разказан от Шри Рамакришна.38 Благодарение на безкрайно суровия живот, който водел, един прочут аскет, на име Нарада, си спечелил благоволението на Вишну. Богът му се явил и обещал да изпълни всяко негово желание. „Покажи ми магическата сила на твоята Майа“, му поискал Нарада. Вишну се съгласил и го подканил със знак да го последва. След като вървели известно време по пуст и ожарен от слънцето път, те ожаднели и Вишну го помолил да отиде още стотина метра по-далеч, откъдето се виждало едно селце и да му донесе оттам малко вода. Нарада се затичал в оказаната посока и почукал на първата срещната врата. Отворила му много красива девойка. Аскетът дълго я съзерцавал и забравил защо е дошъл. Влязъл в къщата и родителите на девойката го посрещнали с цялото уважение, дължимо на един светец. Изтекло доста време. Накрая Нарада се оженил за девойката и познал както радостите на брака, така и тежестите на селяшкия живот. Изтекли дванайсет години: Нарада имал вече три деца и след смъртта на тъста си станал собственик на фермата му. Но през дванадесетата година от идването му в този дом поройни дъждове наводнили района. През една нощ стадата му се издавили, къщата рухнала. Поддържайки с една ръка жена си, Нарада стискал в другата двете си деца, а най-малкото бил качил на раменете си. Натоварен така, той трудно си проправял път през водната стихия. В един миг се подхлъзнал, детенцето се изхлузило от гърба му и паднало във водата. Нарада пуснал другите си две деца и се помъчил да го намери, но вече било много късно: пороят го бил отнесъл надалеч. Докато търсел отчаяно най-малкото, водите погълнали другите му рожби, а не след дълго и жена му. В един момент и самият Нарада паднал, загубил съзнание и буйният поток го понесъл като сух дънер. Когато дошъл на себе си, изхвърлен на една скала, той си спомнил за преживяното и горко се разридал. Но изведнъж чул познат глас: „Дете мое, къде е водата, която трябваше да ми донесеш? Чакам те повече от половин час!“ Нарада се огледал и вместо поройните води, които били унищожили всичко, видял само пустите, блеснали под слънцето полета. „Разбра ли сега тайната на моята майа?“, запитал го богът.
Очевидно Нарада не е могъл да потвърди, че е разбрал всичко; но поне научил нещо съществено: вече знаел, че космическата Майа на Вишну се проявява чрез Времето.
„Терорът на времето“
Митът за цикличното Време, тоест за космическите цикли, които се повтарят до безкрая, не е някакво нововъведение на индийското умозрение. Както посочихме в друг наш труд39, традиционните общества (чиито изображения и представи за Времето са много трудно разбираеми именно поради факта, че са изразени със символи и ритуали) си представят временното съществуване на човека не само като повторение ad infinitum на някои първообрази и на примерни жестове, но и като вечно възобновление. И наистина, символично и ритуално, светът е периодически пресътворяван. Поне веднъж годишно се повтаря космогонията, а космогоническият мит служи също за модел на многобройни действия, като например бракосъчетанието или изцеленията.
Какъв е смисълът на всички тези митове и ритуали? Да докажат, че светът се ражда, разпада, загива и отново се ражда с много бързо темпо. Хаосът и космогоническият акт, който слага край на хаоса чрез ново сътворение, са периодически осъвременявани. Годината, или онова, което се схваща под този термин, е равнозначна на сътворението, на времетраенето и на погибелта на един свят, на един Космос. Макар че е било затвърдено от гледката на редуващите се смърт и възкресение на растителността, твърде е вероятно това схващане за периодическото сътворение да не е рожба на земеделските общества. То е изразено още в митовете на предземеделските общества и затова е напълно възможно да е изградено въз основа на лунните цикли. Луната действително отмерва най-точно различните периоди и именно отнасящите се до нея термини са послужили първи за определяне на мярката на времето. Лунните ритми неизменно отбелязват „сътворение“ (новолунието), последвано от растеж (пълнолунието), от спад и накрая „смърт“ (трите нощи на безлуние). Най-вероятно, точно образът на това вечно раждане и смърт на луната е помогнал в съзнанието на първите хора да изкристализира усещането за периодичността на Живота и Смъртта и, впоследствие, за създаването на мита за периодичното сътворение и унищожение на света. Произходът и структурата на най-древните митове за потопа определено са свързани с луната. След всеки потоп, някой митичен Праотец слага началото на ново човечество. Впрочем, най-често този Праотец е изобразяван като лунно животно. (В етнологията така са наричани животните, в чието съществуване се забелязва известно редуване и, на първо място, периодични появи и изчезвания.)
Следователно, за „първобитния“ човек, Времето е циклично, светът периодически е сътворяван и унищожаван и лунната символика за „раждане-смърт-ново раждане“ се открива в множество митове и ритуали. Въз основа на това наследство, от памтивека е било разработено и паниндийското учение за земните ери и за космическите цикли. Естествено, индийската мисъл е променила чувствително първообразите на вечното раждане, смърт и лунно възкресение. Що се отнася до астрономическия аспект на yuga, той навярно е бил повлиян от космологическите и астрологически умозрения на вавилонците. Тук обаче няма да се спираме върху евентуалните исторически влияния на Месопотамия върху Индия. За нас сега е важно да изясним следния факт: увеличавайки все по-дръзко продължителността и броя на космическите цикли, индиецът несъмнено е преследвал сотериологическа цел. Изглежда, че ужасен от безбройните раждания и нови появи на Вселените, придружени от също толкова неизброими човешки раждания и прераждания, подчинени на закона за кармата, индиецът се е видял принуден да търси изход от това космическо колело и от тези безкрайни преселения. Ученията и мистическите техники, целящи избавлението на човека от болката и от пъкления цикъл „живот-смърт-ново раждане“ си присвояват митичните образи на космическите цикли, разширяват ги и ги използват за своите прозелитични цели — привличане на все нови и нови привърженици. За индийците от пост-ведическата епоха, тоест за тези, които са открили „страданието от съществуването“, вечното завръщане е равнозначно на безкрайния цикъл на преселения, подчинен на кармата. Нашият свят, илюзорен и преходен, света на samsara, на болката и невежеството, е този, който се развива под знака на Времето. Избавлението от земния свят и постигането на Спасението са равни на освобождаване от космическото Време.
Индийска символика на унищожение на Времето
На санскритски, терминът kala е използван както в смисъла на периоди от време, на безкрайни продължителности, така и на даден момент — какъвто впрочем е и случая с европейските езици (например „What time is now?“) B най-древните текстове се подчертава временния характер на всички вселени и на всички възможни съществувания: „Времето породи всичко, което е било и което ще бъде“ (Atharva Veda, XIX, 54, 3). В Упанишадите, Брахманът — Космическия Дух, Абсолютното Същество се схваща като трансцендентен, тоест излизащ извън пределите на опита, съзнанието и познанието на Времето, но заедно с това и като източник и основа на всичко, което се проявява във Времето: „Господар на това, което е било и което ще бъде, той е едновременно днес и утре“ (Kena Up. IV, 13). А когато се появява като космически бог пред Арджуна, Кришна заявява: „Аз съм Времето, което с напредването си унищожава света“ (Bhagavad- Gita, XI, 32).
Както е известно, Упанишадите различават два вида Брахман, Всемирното Същество: „тленен и нетленен, смъртен и безсмъртен, неподвижен (sthita) и подвижен и т.н.“ (Brhadaranyaka-Upanisad, II, 3, 1).
