което става на края на всяка kalpa при mahapralaya. Тук се налага да уточним, че mahapralaya включва упадъка на всички „форми“ и на всички начини на съществуване в първоначалната индиферентна prakrli. В митичен план, вече не съществува нищо извън първичния Океан, на чиято повърхност спи Вишну, Великият Бог).
Освен метафизическото обезценяване на човешкия живот като история34 — което предизвиква, пропорционално и поради самия факт на своята продължителност, ерозия на всички форми, изчерпвайки тяхната онтологическа субстанция — и освен мита за съвършенството на началата, всемирно предание, което откриваме и тук (мит за загубения малко по малко рай, поради простия факт, че се превръща в действителност, че приема определена форма и че има времетраене), това, което заслужава да задържи вниманието ни в тази вакханалия от цифри е вечното повторение на основния ритъм на Космоса: периодичността в неговите разрушения и нови сътворения. От този цикъл без начало и без край, който е космическата изява на maya, човекът може да се измъкне само чрез акт на духовна свобода (защото всички индийски сотериологически35 решения се свеждат всъщност до предварителното освобождаване от космическата илюзия и до духовната свобода).
Двете големи друговерства — будизмът и джанаизмът, приемат в общи линии същото общоиндийско учение за цикличното време и го сравняват с колело с дванайсет спици (този образ е използван още във ведическите текстове; виж Alharva Veda, X, 8, 4, Rig Veda, 1, 164, 115 и т.н.). Будизмът възприема kalpa като измерителна единица на космическите цикли (pali: kappa), разделена на променлив брой от така наречените в текстовете „неизчислими“ (asamkhyeya; pali asankheyya). Източниците pali говорят по принцип за четири asankheyya и за сто хиляди карра (виж например Jalaka, I, стр. 2). В литературата на индийската будистка школа mahayan36 броят на „неизчислимите“ варира между 3, 7 и 33, в зависимост от това как е протекъл животът на Бодисатва в различните Космоси. В будистката традиция прогресивният упадък на човека е отразен с непрекъснато намаляване на продължителността на живота му. Така, според Dighanikaya, II, 2–7, по времето на Випаси, първия Буда, който се е явил преди 91 kappa, продължителността на човешкия живот е била 80 000 години, при Сикхи, втория Буда (преди 31 kappa) — 70 000 години и т.н. Когато се появява Гаутама, седмия Буда, на човека вече е отредено да живее само 100 години, тоест продължителността на земния му път е сведена до крайния си предел. (Ще открием същия мотив в иранските откровения.) И все пак, както за будизма, така и за целокупните индийски умозрения, времето е безгранично; и Бодисатва ще се превъплъщава, за да донася добрата вест за спасението на всички същества, in aeternum. Единствената разкриваща се пред човека възможност да излезе от времето си, да разкъса железния обръч на съществуванията си, е да сложи край на състоянието, в което се намира и да постигне Нирвана. Впрочем, и „неизчислими“-те, и безбройните еони изпълняват своята сотериологическа функция: достатъчно е само човек да ги обгърне с мисълта си, за да бъде обзет от истински ужас и бързо- бързо да „схване“, че милиарди пъти трябва да подхваща все същото, постепенно стопяващо се съществуване и да изтърпява все същите безкрайни мъки, а това безспорно засилва желанието му за бягство от действителността, тоест, подтиква го да превъзмогне окончателно състоянието си на „съществуващ“.
Космическо Време и История
Да поспрем за миг и да разясним точно този пункт: представата за безпределното Време, за безкрайния цикъл на сътворения и разрушения на Вселените и, в крайна сметка, на мита за вечното завръщане, възприет като „инструмент за познание“ и средство за освобождение. Погледнато в перспективата на Голямото Време, всяко съществуване изглежда нетрайно, стопяващо се, илюзорно. Разгледани на фона на големите космически ритми, тоест на всички mahayuga, kalpa, manvantara, не само човешкото съществуване и самата история — с безбройните й империи, династии, революции и контрареволюции — се оказват мимолетни и някак недействителни, но дори и Вселената сякаш става нереална, защото, както вече казахме, Вселените се раждат постоянно от неизброимите пори по тялото на Вишну и изчезват бързо като въздушен мехур, който се пука на повърхността на водата. Съществуването във Времето е онтологически несъществуване, недействителност. В този смисъл трябва да се схваща и твърдението на индийския идеализъм, и на първо място на Веданта, че светът е илюзорен, че е лишен от реалност; а той е лишен от реалност, понеже продължителността му е ограничена, понеже в перспективата на вечното завръщане, тя представлява непродължителност. Така например, дървената маса, която стои пред нас е недействителна, не защото не съществува в прекия смисъл на термина или е някаква илюзия, измама на сетивата ни; тъй като тя не е илюзия: точно в този момент тя наистина е пред нас — но тази маса е илюзорна, защото няма повече да съществува след десет хиляди или след сто хиляди години. Историческият свят, обществата и мъчително изградените цивилизации, благодарение на усилията на хиляди поколения, всичко това е илюзорно, тъй като на фона на космическите ритми, историческият свят трае само един миг. Извличайки логични заключения от урока на безкрайното Време и на Вечното Завръщане, последователите на Веда, на Буда, на йога, рси, садху и т.н., се отказват от света и търсят абсолютната Действителност; понеже единствено познанието на Абсолютното им помага да се отърсят от илюзията, да разкъсат булото на Майа.
Но отричането от света не е единственото заключение, което един индиец има правото да извлече от откриването на безкрайното циклично Време. Днес все по-добре започва да се разбира, че Индия е познавала не само отрицанието и пълния отказ от света. Изхождайки и в този случай от догмата за основната, присъща на Космоса недействителност, индийската духовна мисъл е разработила също път, който не води непременно към аскетизма и отказването от света. Такъв е например пътят, проповядван от Кришна в Bhagavad-Gita37: phalatrsnavairagya, тоест „отказване от плодовете на действията си“, от ползата, която човек може да извлече от действията си, но не и отказ от самото действие. Точно това е пътят, хвърлящ нова светлина върху продължението на разказания по-горе мит за Вишну и Индра.
Смазан от разкритията на Вишну, Индра се отказва от призванието си на бог-воин и се оттегля в планините, за да заживее там като пълен аскет. С други думи, той се готви да направи единственото според него логично заключение от прозрението си за цялата нереалност и суета на съществуващия свят. Така Индра се оказва в положението на принц Сидхарта, веднага след като той напуска двореца и съпругите си в Капилавасту и се отдава на мъчителните си самобичувания. Тук бихме могли да се запитаме дали един Цар на Боговете, един съпруг има правото да прави подобни заключения от разкритие, чийто характер е чисто метафизически и дали отричането от светския живот и аскетизмът му не подлагат на опасност равновесието на света? И наистина, не след дълго, в отчаянието си, че е била изоставена, жена му, царица Шачи, отива при Брахаспати, техен жрец-съветник и го моли да й помогне. Улавяйки я за ръка, Брахаспати я завежда при Индра и дълго му говори не само за достойнствата на съзерцателния живот, но и за значението на действеността, за живота, който добива смисъл и разкрива пълната си същност именно на този свят. По този начин Индра получава втори урок-откровение: той разбира, че всеки трябва да следва собствения си път и своето призвание, тоест да изпълни в крайна сметка дълга си. Но тъй като призванието и дългът му повеляват да продължи да си бъде Индра, той си възвръща самоличността и подновява героичните си подвизи, но вече без излишна гордост и глупаво самодоволство, защото е разбрал цялата суета на всяко „положение“, та било то и на един Цар на Боговете…
Това продължение на мита възстановява равновесието: важно е не да се отказваш от историческото си положение, като се стремиш напразно да достигнеш всемирното Същество, а да пазиш постоянно в паметта си перспективите на Голямото Време и същевременно да продължаваш да изпълняваш дълга си в историческото, в твоето собствено време. Точно в такъв смисъл е и урокът даден от Кришна на Арджуна в Bhagavad-Gita. В Индия, както впрочем и навсякъде другаде в древния свят, това отваряне към Голямото Време чрез периодичното разказване на митове, позволява безкрайното продължаване на известен ред, едновременно метафизически, етически и социален, ред, който изобщо не подтиква към боготворене на Историята; понеже, погледнат в перспективата на Голямото време, който и да било фрагмент от историческото време отведнъж се превръща в илюзорен.
Както току-що видяхме, като разпръсва илюзиите, изтъкани от второстепенните ритми на Времето, тоест от историческото време, митът за цикличното и безпределно Време ни разкрива както мимолетността и, в
