Сакралното и профанното

страници. Но трябва да споменем поне един факт, който ни се струва съществен: върховните Същества с небесна структура са с тенденция към изчезване от култа; те се „отдалечават“ от хората, оттеглят се в Небето и се превръщат в dei otiosi40. Тези богове, след като са създали Космоса, живота и хората, изглежда, изпитват някаква „умора“, като че ли огромното дело на Сътворението е изтощило силите им. Те се оттеглят в Небето, като оставят на Земята своите синове или някой демиург, за да довърши или допълни Сътворението. Малко по малко мястото им се заема от други божествени фигури: митичните Предци, Богините Майки, оплодотворяващите Богове и т.н. Богът на Бурята все още притежава небесна структура, но не е вече сътворяващо върховно Същество: той е само оплодотворител на Земята, а понякога просто помощник на своята спътница Земята Майка. Върховното Същество с небесна структура запазва своето водещо място само при скотовъдните народи и придобива единствено по рода си положение във вероизповеданията с монотеистични тенденции (Ахура Мазда) или в монотеистичните религии (Яхве, Аллах).

Явлението „отдалечаване“ на върховния Бог вече е засвидетелствано на архаичните нива на култура. При австралийците кулин върховното Същество Бунджил създало Вселената, животните, дърветата и самия човек; но след като дал на сина си властта над Земята, а на дъщеря си властта над Небето, Бунджил се оттеглил от света. Той стои на облаците, като „господар“, с голям меч в ръка. Пулугу, върховното Същество на андаманийците, се оттеглило, след като създало света и първия човек. На тайнството на „отдалечаването“ не отговаря почти никаква обредност: никакви жертвоприношения, никакви молитви, никакви действия за омилостивяване. Само няколко религиозни обичая, в които все още живее споменът за Пулугу: например „свещеното мълчание“ на ловците, когато се връщат в селото след успешен лов.

„Жителят на Небето“ или „Този, който е на Небето“ на селкнамите е вечен, всезнаещ, всемогъщ създател, но Сътворението било довършено от митичните Предци, самите те създадени от върховния Бог, преди да се оттегли над звездите. Понастоящем този Бог се е отстранил от хората, безразличен към земните дела. Той няма нито изображения, нито свещенослужители. Към него се обръщат с молитви само в случай на болест: „Ти, там горе, не ми взимай детето; то е още малко!“ Не му се принасят дарове освен при лошо време.

Подобно е положението и при по-голямата част от африканските народи: великият небесен Бог, върховното Същество, всемогъщият творец играе съвсем незначителна роля в религиозния живот на племето. Той е твърде далеч или твърде добър, за да има нужда от някакъв специален култ, и бива призоваван само в краен случай. Така например Олорун („Владетелят на Небето“) на йоруба, след като започнал създаването на Света, поверил довършителните работи и управлението му на по-нисш бог, Обатала. После се оттеглил окончателно от земните и човешките дела и този върховен Бог няма нито храмове, нито статуи, нито свещенослужители. Все пак той бива призоваван като последно средство в случай на бедствие.

Преди да се оттегли в Небето, Ндиамби, върховният Бог на ереросите, поверил човечеството на по- нисши божества. „Защо да му принасяме жертви? — обяснява един местен жител. — Ние няма защо да се страхуваме от него, понеже, за разлика от нашите (духове на) мъртви, той не ни прави никакво зло.“ Върховното Същество на тумбукасите е твърде велико, „за да се интересува от обикновените дела на хората“. Същото е положението при народите, говорещи тши, от Западна Африка, с техния бог Нянкупон: той няма култ и не му се отдава почит освен в редки случаи на голям глад, епидемии или унищожителен ураган; тогава хората го питат с какво са го засегнали. Дзингбе („Всеобщият Баща“), върховното Същество на еве, бива призоваван само при суша: „О, Небе, на което дължим нашата благодарност, голяма е сушата; стори дъжд, да се освежи земята и да избуят нивята!“ Отдалечаването и бездействието на върховното Същество са великолепно изразени в една поговорка на жирямасите от Източна Африка, които така описват своя Бог: „Мулунгу (Бог) е горе, душите на умрелите са долу!“ Банту казват: „Бог, след като създал човека, повече въобще не се интересува от него.“ А негриите потвърждават: „Бог се е отдалечил от нас!“ Народите фанг от саваните на Екваториална Африка обобщават своята религиозна философия в следната песен:

Бог (Нзаме) е горе, човекът е долу.
Богът си е Бог, човекът си е човек.
Всеки у дома си, всеки в свойта къща.

Не е нужно да продължаваме с примерите. Във всички примитивни религии върховното небесно Същество, изглежда, е загубило религиозна актуалност, отсъства от култа и митовете ни го представят оттеглящо се все по-далеч от своето творение, докато стане deus otiosus. Въпреки това хората си спомнят за него и го призовават като последна възможност, когато всички постъпки пред другите богове и богини, предци и демони са се провалили. Както се изразяват ораоните: „Всичко опитахме, но все още имаме Теб, за да ни се притечеш на помощ!“ И му принасят в жертва бял петел, като извикват: „О, Боже! Ти си нашият създател! Смили се над нас!“

Религиозният опит за Живота

„Божественото отдалечаване“ обяснява в действителност все по-нарастващия интерес на човека към неговите собствени религиозни, културни и икономически открития. Този интерес към йерофаниите на Живота, разкриването на сакралното в земната плодородност и влечението към по-„конкретни“ религиозни практики (по-плътски, дори оргии) отдалечава „примитивния“ човек от небесния и трансцендентен Бог. Откриването на земеделието преобразява коренно не само икономиката на примитивния човек, но най-вече организацията на свещеното. На сцената се появяват други религиозни сили: сексуалността, плодовитостта, митовете за жената и за Земята и т.н. Религиозният опит става по-конкретен, по-дълбоко вплетен в Живота. Великите Богини Майки и силните Богове или духове на плодородието са определено по-„динамични“ и по-достъпни за хората, отколкото Богът Създател.

Но както видяхме, в случай на крайно отчаяние, когато всички средства са се оказали безсилни и особено при бедствие, идващо от Небето — суша, буря, епидемии, — хората се обръщат към върховното Същество и му отправят молитви. Подобно отношение е характерно не само за примитивните народи. Всеки път, когато древните евреи преживявали епоха на относителен мир и икономически възход, те се отдалечавали от Яхве и се обръщали към Ваал и Астарта на своите съседи. Само историческите катастрофи ги принуждавали отново да отправят взор към Яхве. „Но когато викнаха към Господа и рекоха: Съгрешихме, защото оставихме Господа и почнахме да служим на Вааловци и Астарти; избави ни сега от ръцете на враговете ни и ние ще служим на Тебе“ (1 Книга Самуил, 12: 10).

Евреите се обръщали към Яхве, бидейки изправени пред исторически катастрофи и неизбежно унищожение, предизвикано от Историята. Примитивните народи си спомняли за своите върховни Същества при космически катастрофи. Но смисълът на това завръщане към небесния Бог и при едните, и при другите е един и същ: в изключително критична ситуация, когато самото съществуване на общността е поставено под въпрос, хората изоставят божествата, които осигуряват и възхваляват Живота в нормално време, за да потърсят закрилата на върховния Бог. В това явно има голям парадокс: божествата, заместени при примитивните народи от богове с небесна структура, са били като Ваал и Астарта при евреите — божества на плодородието, на охолството, на жизненото изобилие; накратко, възхваляващи и умножаващи Живота, както космическия — растителност, земеделие, стада, — така и човешкия. Наглед тези богове били силни, могъщи. Религиозната им актуалност се обяснявала именно с тяхната сила, с неограничените им жизнени запаси, с плодородието им.

Но въпреки това техните поклонници, както примитивните народи, така и евреите, имали чувството, че всички тези Велики Богини и земеделски богове били неспособни да ги спасят, да осигурят съществуването им в действително критични моменти. Тези богове и богини можели само да възпроизвеждат и умножават Живота и, най-важното, тази функция били в състояние да изпълняват единствено по време на „нормална“ епоха; божествата, които великолепно управлявали космическите ритми, се оказвали неспособни да спасят Космоса или човешкото общество в период на криза („историческа“ криза при евреите).