Сакралното и профанното

вярвания все още битуват в Европа. Всяка област и почти всеки град или село имат скала или извор, които „носят“ деца: това са Kinderbrunnen, Kinderteiche, Bubenquellen45 и т.н. Неясното усещане за тайнствена връзка с родната Земя владее до ден-днешен европейците. Това е религиозният знак за коренячество: да се чувстват местни хора и това чувство с космическа структура е далеч по-силно от семейната и потомствената обвързаност.

Когато настъпи смъртта, човек иска да се върне в Земята Майка, да бъде погребан в родната земя. „Изпълзи до Земята, твоята Майка!“, се казва в „Ригведа“ (X, XVIII, 10). „Ти, който си земя, в Земята те полагам“, е написано в „Атхарваведа“ (XVIII, IV, 48). „Нека плътта и костите отново се завърнат в Земята!“, се изрича по време на китайските погребални церемонии. А римските надгробни надписи издават страха да не би прахът да бъде погребан другаде и, най-вече, радостта от връщането в родината: hie natus hie situs est (CXLIX, V, 5595: „Тук бе роден, тук бе положен“); hic situs est patriae (VIII, 2885: „Положен бе тук, в родината“); hic quo natus fuerat optans erat illo reverti (V, 1703: „Пожела да се завърне там, където бе роден“).

Humi positio46: полагане на детето на земята

Възприемането на човешката майка просто като представителка на Великата земна Майка е дало начало на безброй обичаи. Да припомним например раждането на земята (humi positio), ритуал, който се среща почти навсякъде по Света, от Австралия до Китай, от Африка до Южна Америка. При гърците и римляните обичаят изчезнал в историческо време, но няма съмнение, че е съществувал в едно по-отдалечено минало: някои статуи изобразяват богините на раждането (Ейлития, Дамия, Оксея) на колене, точно в положението на жена, която ражда на самата земя. В демотическите египетски надписи изразът „сядам на земята“ означавал „раждам“ или „раждане“.

Лесно можем да открием религиозния смисъл на този обичай: зачеването и раждането са микрокосмически варианти на примерен акт, извършен от Земята; човешката майка само имитира и повтаря този първоначален акт на поява на Живота в земната утроба. Оттук следва, че тя трябва да е в пряк досег с Великата Родилка, за да може да бъде направлявана от нея по време на тайнството на раждането на живот, за да получава благотворните й енергии и майчинска закрила.

Още по-разпространен е обичаят новороденото да се поставя на земята. До ден-днешен той съществува в някои европейски страни: току-що измитото и повито дете се полага направо на земята. След това се вдига от бащата (de terra tolere47), в знак, че го признава. В древен Китай умиращият, също както новороденото, се полага на земята… За да се родиш или да умреш, за да влезеш в семейството на живите или в семейството на предците (и за да излезеш от едното и от другото), трябва да прекрачиш един праг — родната Земя… Когато се полагат новороденото и умиращият на Земята, тя трябва да каже дали раждането, или смъртта са действителни, дали трябва да се приемат за правилни и завършени… Ритуалът за полагане на Земята съдържа идеята за същностна идентичност между Расата и Земята. В действителност тази идея се изразява чрез чувството за коренячество — най-силното сред тези, които можем да откроим в началото на китайската история; идеята за тясна връзка между една страна и нейните жители е толкова дълбока, че е останала в сърцевината на религиозните институции и общественото право. Точно както слагат детето на земята веднага след раждането му, за да може истинската му майка да го узакони и да му осигури божествена закрила, на земята слагат, а понякога и заравят в нея, по-големите деца и възрастни хора в случай на болест. Този ритуал е равностоен на ново раждане. Символичното частично или пълно погребване притежава същата магико-религиозна стойност, както потапянето във вода, кръщението. Болният се възстановява: ражда се отново. Заравянето запазва своето действие и когато се касае за заличаване на тежка грешка или за лекуване на душевна болест (за общността тя представлявала същата опасност като престъплението или болестта на тялото). Грешникът се поставя в бъчва или в изкопана в земята дупка и когато го изкарват, казват, че „се е родил повторно от утробата на своята майка“. Оттук идва и скандинавското вярване, че една вещица може да бъде спасена от вечно проклятие, ако я заровят жива, засеят нещо отгоре й и после ожънат получената реколта.

Инициацията предполага смърт и ритуално възкресение. Така при много примитивни народи новопосветеният символично бива „убиван“, заравят го в ров и го покриват с листа. Когато става от гроба, приемат го за нов човек, защото е бил роден повторно, и то направо от космическата майка.

Жената, Земята и плодовитостта

И така, жената мистично се отъждествява със Земята; раждането се представя като вариант — в човешки измерения — на земното плодородие. Всички религиозни схващания във връзка с плодовитостта и раждането имат космическа структура. Сакралността на жената произтича от светостта на Земята. Женската плодовитост има космически модел: плодовитостта на Terra Mater, на всеобщата Родилка.

В някои религии се приема, че Земята Майка може да зачене сама. Остатъци от подобни архаични идеи се откриват в митовете за партеногенезиса48 на средиземноморските богини. Според Хезиод Гея (Земята) родила Уран, „равно на нея създание, способно цялата да я покрие“. И други гръцки богини са родили без помощта на богове. Това е митично изразяване на идеята за самодостатъчност и плодовитост на Земята Майка. На подобни митични схващания съответстват вярванията, свързани със спонтанната плодовитост на жената и нейната окултна, магико-религиозна власт, която упражнява решаващо влияние върху живота на растенията. Социалното и културно явление, познато под наименованието „матриархат“, се свързва с отглеждането на растения, открито от жената. Първа тя е отглеждала ядивни растения. Тя естествено е станала владетелка на земята и реколтата. Магикорелигиозният авторитет, а оттам и общественото господство на жената имат космически модел: фигурата на Земята Майка.

В други религии космическото сътворение или поне неговото завършване е резултат от йерогамия между Бога Небе и Земята Майка. Този космогоничен мит е твърде разностранен. Среща се най-вече в Океания, от Индонезия до Микронезия, но също така и в Азия, Африка и двете Америки49. Както видяхме, космогоничният мит е идеалният мит за пример: той служи за модел на човешкото поведение. Поради тази причина човешкият брак се възприема като подражание на космическата йерогамия. „Аз съм Небето — заявява съпругът в «Брхадараняка Упанишад» (VI, IV, 20), — ти си Земята!“ Още в „Атхарваведа“ (XIV, II, 71) съпругът и съпругата се отъждествяват с Небето и Земята. Дидона празнува сватбата си с Еней насред силна буря („Енеида“, IV, 165); техният съюз съвпада с този на елементите; Небето притиска в обятията си своята съпруга и освобождава плодоносния дъжд. В Гърция брачните ритуали черпят от примера на Зевс, който тайно се е събрал с Хера (Павзаний, „Описание на Гърция“, XXXVI, 2). Както би могло да се очаква, митът за боговете е модел за брачния съюз на хората. Но има още един момент, който е важно да подчертаем: космическата структура на брачния ритуал и на сексуалното поведение на хората. За съвременния, не-религиозен човек космическото и същевременно сакрално измерение на брачния съюз е трудно разбираемо. Не бива обаче да забравяме, че за религиозния човек от архаичните общества Светът е изпълнен с послания. Понякога тези послания биват кодирани, но митовете са тези, които помагат на хората да ги декодират. Както ще видим по-нататък, човешкият опит в неговата цялост може да се съотнесе към космическия Живот, а оттам — да бъде осветен, — защото Космосът е върховното творение на боговете.

Ритуалната оргия за добра реколта също има божествен модел: йерогамията на оплодотворяващия бог със Земята Майка. Земеделското плодородие се пробужда с безгранично полово буйство. От известна гледна точка оргията отговаря на аморфността отпреди Сътворението. Така например някои новогодишни обреди съдържат оргийни ритуали: общественото „объркване“, волнодумството и сатурналиите символизират изпадането в аморфното състояние, предшествало Сътворението на Света. Когато става въпрос за „сътворение“ на ниво растителен живот, космико-ритуалният сценарий се повтаря, защото новата реколта е