Сакралното и профанното

убежища, подслон за Безсмъртните даоисти, място за инициации. Те представляват един райски свят и затова в тях се прониква трудно (символиката на „тясната врата“, към която ще се върнем в следващата глава).

Но целият този комплекс — вода, дърво, планина, пещера, — който е играл толкова важна роля в даоизма, е само доразвиване на още по-стара религиозна идея: идеята за идеалната местност — състояща се от планина и вода, — тоест напълно завършената и уединена местност. Тя е идеална, защото едновременно представлява миниатюрен свят и Рай, извор на блаженство и място на Безсмъртие. Идеалният пейзаж — връх и вода — е бил прастаро „сакрално място“, където в Китай всяка пролет се срещали момчета и момичета, за да пеят различни ритуални песни и да се съревновават в любовни борби. Досещаме се за последователните преоценки на това първоначално „свещено място“. В най-дълбока древност то е било привилегировано пространство, затворен и осветен свят, където младежите и девойките се събирали периодично, за да участват в тайнствата на Живота и космическата плодовитост. Даоистите са заели тази архаична космологична схема — планина и вода — и са обогатили първоначалния комплекс (планина, вода, пещера, дърво), но са го свели до съвсем малък мащаб: миниатюрна райска вселена, заредена с тайнствени сили, защото била отстранена от профанния свят, край която даоистите се събирали и медитирали.

Сакралността на затворения свят все още може да се долови в съдовете с благовонна вода и похлупак, символизиращи Морето и Островите на Блажените. Този комплекс продължавал да служи за медитация, както миниатюрните градини в началото, докато не станал модно занимание за просветените през XVII век, които го превърнали в „предмет на изкуството“.

Все пак трябва да отбележим, че в този случай нямаме пълна десакрализация на света, защото това, което в Далечния изток наричат „естетическо преживяване“, още пази, дори сред просветените, религиозно измерение. Но примерът с миниатюрните градини ни показва в каква насока и по какви начини се извършва десакрализацията на света. Достатъчно е да си представим в какво можеше да се превърне подобно естетическо преживяване в модерното общество, за да разберем как опитът за космическата святост става все по-рядко срещан и се преобразува само в човешко преживяване: например като изкуство за изкуството.

Други космически йерофании

Тъй като трябваше да се ограничим, разгледахме само няколко страни от сакралността на Природата. Значителен брой космически йерофании останаха неспоменати. Така например не успяхме да се спрем на слънчевите и лунните символи и култове, нито на религиозното значение на камъните, религиозната роля на животните и т.н. Всяка от тези групи космически йерофании разкрива отделна структура на свещеността на Природата; или по-точно разновидност на сакралното, изразена чрез специфичен начин на съществуване в Космоса. Достатъчно е например да анализираме различните религиозни значения, придавани на камъните, за да разберем какво камъните, като йерофании, са способни да покажат на хората: те им разкриват мощта, твърдостта, трайността. Йерофанията на камъка е пример за онтофания: преди всичко камъкът е и винаги остава самият себе си, не се променя и затова поразява човека с неизчерпаемост и абсолютност, а оттам по аналогия му загатва за неизменността и абсолютността на Битието. Специфичният начин на съществуване на камъка, възприет благодарение на религиозния опит, разкрива на човека какво е абсолютно съществуване, извън Времето, ненакърнимо от развитието.

По същия начин един бърз преглед на множеството религиозни преоценки на Луната ще ни помогне да научим какво са прочели хората в лунните ритми. Благодарение на фазите на Луната, тоест на нейното „раждане“, „смърт“ и „възкресение“, те са осъзнали своя собствен начин на съществуване в Космоса и заедно с това шансовете си за просъществуване или възкресение. Благодарение на лунната символика религиозният човек е успял да обедини големи съвкупности от факти, без видима взаимна връзка между тях, и в крайна сметка да изгради една „система“. Твърде вероятно е религиозната преоценка на лунните ритми да е направила възможни първите големи антропокосмични обобщения на примитивните народи. Благодарение на лунната символика са могли да бъдат свързани и обединени толкова различни неща, като раждането, развитието, смъртта, възкресението; водата, растенията, жената, плодовитостта, безсмъртието; космическата тъма, живота преди раждането и съществуването след смъртта, следвано от лунен тип прераждане („светлина, струяща от тъмата“); тъкането, символа „нишка на Живота“, съдбата, преходността, смъртта и т.н. По принцип повечето идеи за цикличност, за дуализъм, за полярност, за опозиция, за конфликт, но също така и за обединение на противоположностите, concidentia oppositorum, са били или открити, или уточнени благодарение на лунната символика. Може да се говори за „метафизика на Луната“ в рамките на една свързана система от „истини“, засягаща специфичния начин на съществуване на живите, на всичко, което — в Космоса — участва в Живота, тоест в развитието, растежа и смаляването, в „смъртта“ и „възкръсването“. Не трябва да забравяме: Луната разкрива на религиозния човек не само, че смъртта е неразривно свързана с Живота, но най-вече, че не е окончателна, че след нея винаги идва ново раждане.

Луната придава религиозна стойност на космическото развитие и помирява човека със Смъртта. Слънцето, обратно, разкрива друг начин на съществуване: то не участва в развитието; бидейки винаги в движение, остава непроменимо, формата му е все една и съща. Соларните йерофании се асоциират с религиозните значения на самостоятелността и на силата, на независимостта, на разума. Затова при някои култури се наблюдава процес на соларизация на върховните Същества. Както видяхме, небесните богове са подвластни на тенденция към изчезване от религиозната актуалност, но в отделни случаи тяхната структура и влияние продължават да съществуват в слънчевите божества, особено що се отнася до високоразвитите цивилизации, играли важна историческа роля (Египет, елинистичният Изток, Мексико).

Голям брой героични митологии са със соларна структура. Героят се уподобява на Слънцето, като него той се бори срещу тъмнината, слиза в царството на Смъртта и се завръща победител. Тук тъмнината не е, както в лунните митологии, един от начините на съществуване на божеството, а символизира всичко, което Бог не е, следователно — идеалния Противник. Тъмнината вече не се възприема като необходима фаза на космическия Живот; от гледна точка на соларната религия тя се противопоставя на Живота, формите и разума. Сияйните проявления на слънчевите богове в някои култури са знакът на разума. Накрая Слънце и разум се покриват до такава степен, че соларните и синкретични теологии от късната Античност се трансформират в рационалистични философии: Слънцето е обявено за разума на Света, а Макробий51 открива в него всички богове на гръко-ориенталския свят — от Аполон и Юпитер до Озирис, Хор и Адонис („Сатурналии“, I, гл. XVII-XXXIII). В трактата „За Царя Слънце“ на император Юлиан, както и в „Химн на Слънцето“ на Прокъл52 соларните йерофании отстъпват място на идеи и религиозността изчезва почти напълно вследствие на дългия процес на рационализиране.

Десакрализацията на соларните йерофании се вписва сред много други подобни процеси, поради които в крайна сметка Космосът се изпразва от своето религиозно съдържание. Но както видяхме, пълната секуларизация на Природата е постигната само от ограничен брой модерни люде: тези, които са лишени от всякакво религиозно чувство. Християнството е внесло дълбоки, коренни промени в религиозната преоценка на Космоса и Живота и не ги е отхвърлило. Християнски автор като Леон Блоа53 свидетелства, че космическият живот в своята цялост още може да се усеща като божествен код: „Независимо дали е в хората, в животните, или в растенията, животът винаги е Живот и когато настъпи моментът, недоловимата точка, която наричаме смърт, Иисус е този, който се оттегля както от дървото, така и от човешкото същество.“

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАЧОВЕШКО СЪЩЕСТВУВАНЕ И ОСВЕТЕН ЖИВОТ

„Отворено“ към Света съществуване