Различните божества, които заместили върховните Същества, натрупали най-„конкретните“ и светли сили — силите на Живота. Но именно поради това те се „специализирали“ в раждането и загубили по-фините, по-„благородните“, по-„духовните“ сили на Боговете Създатели. Откривайки свещеността на Живота, човекът постепенно се увлякъл от собственото си преоткриване: той се отдал на жизнените йерофании и се отдалечил от сакралността, която надхвърляла непосредствените му и ежедневни потребности.
Дълготрайност на небесните символи
Въпреки това забелязваме, че дори когато религиозният живот не се ръководи от небесните богове, звездните области, ураниевата символика, митовете и ритуалите за възкачване запазват преобладаващо място в организацията на свещеното. Всичко, което е „горе“, „вдигнато“, продължава да разкрива трансцендентното в различните религиозни общности. Отдалечено от култа и притиснато от митологиите, Небето запазва своето присъствие в религиозния живот с посредничеството на символиката. А небесната символика на свой ред вдъхновява и поддържа множество ритуали (за възнасяне, изкачване, инициация, ръкополагане и т.н.), митове (космическото Дърво, космическата Планина, веригата от стрели, която свързва Земята с Небето и т.н.), легенди (магическия полет и т.н.). Символиката, свързана с „Центъра на Света“, чието огромно разпространение разгледахме, илюстрира също важността на небесната символика: общуването с Небето се извършва в един „Център“, а това общуване представлява образец на трансцендентност.
Може да се каже, че самата структура на Космоса запазва жив спомена за върховното небесно Същество. Като че ли боговете са създали Света по такъв начин, че на всяка цена да отразява тяхното съществуване; защото нито един свят не е възможен без вертикалност, а само по себе си това измерение извиква представата за трансценденталност.
Отстранено от самия религиозен живот, небесното сакрално остава действено чрез символиката. Религиозният символ предава своето послание дори да не е съзнателно схванат в своята цялост, защото символът се обръща към всички страни на човешкото същество, не само към неговия разум.
Структура на водната символика
Преди да говорим за Земята, трябва да представим религиозните виждания за Водата, и то поради две причини: 1. Водата е съществувала преди Земята (както пише в Битие, „тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата“ (Битие, 1:2); 2. при анализа на религиозната стойност на Водата по-добре се долавя структурата и функцията на символа. И така, символиката играе съществена роля в религиозния живот на човечеството; благодарение на символите Светът става „прозрачен“, способен да „покаже“ трансцендентността.
Водата символизира всеобщия сбор от виртуалности; тя е fons et origo41, хранилище на всички възможности за съществуване; тя предхожда всяка форма и поддържа всяко сътворение. Един от образците на Сътворението е Островът, който изведнъж се „появява“ насред вълните. Потъването пък символизира връщането към пред формалното, към аморфния вид на предсъществуването. Изплуването повтаря космогоничната поява на формалното; потъването е равнозначно на разтваряне на формите. Именно поради това водната символика съдържа в себе си както смъртта, така и възраждането. Досегът с водата винаги носи възстановяване: защото след разтварянето следва „ново раждане“ и защото потъването оплодотворява и умножава жизнения потенциал. На водната космогония — на антропологично ниво — съответстват илогениите: вярвания, според които човешкият вид е роден от Водата. На Потопа или на периодичното потъване на континентите (митове от типа „Атлантида“) — на човешко ниво — отговаря „втората смърт“ („влагата“ и leimon42 в Ада и т.н.) или инициационната смърт при кръщение. Но както в космологичен, така и в антропологичен план, потъването във Водата не е равносилно на окончателно изчезване, а на временно връщане към неопределеното, последвано от ново създаване, от нов живот или от „нов човек“, в зависимост от това дали става въпрос за космически, биологически, или сотериологически момент. От гледна точка на структурата на символа „потопът“ е сравним с „кръщаването“, а погребалното изливане на течност — с ритуалното пречистване на новороденото или с ритуалното пролетно къпане, което носи здраве и плодовитост.
Във всяка религиозна система, в която се среща, Водата неизменно запазва своята функция: тя разрушава, премахва формите, „измива греховете“, едновременно е пречистваща и възстановяваща. Предопределението й е да предшества Сътворението и да го поглъща обратно, неспособна да надхвърли собствения си начин на съществуване, тоест да се изяви във форми. Водата не може да надвиши състоянието на виртуалност, на начало и на латентност. Всичко, което е форма, се проявява над Водата, отделяйки се от нея.
Тук изниква една основна черта: сакралността на Водата и структурата на космогониите и водния апокалипсис могат да бъдат напълно разкрити само чрез водната символика, която представлява единствената „система“, способна да учлени всички отделни разкривания на безбройните йерофании. Впрочем това е закон за всяка символика: цялостната символика преценява различните значения на йерофаниите. „Водите на Смъртта“ например разкриват своя дълбок смисъл само при положение, че се познава структурата на водната символика.
Отците на Църквата не са пропуснали да се възползват от някои предхристиянски и всеобщи значения на водната символика, като свободно ги обогатяват с нов смисъл, позовавайки се на историческото съществуване на Христос. Според Тертулиан („Кръщението“, Ш-V) водата е била най-напред „седалище на божествения Дух, който тогава я предпочитал пред другите елементи… Тази първоначална вода е родила живота, така че да не се чудим, ако по време на кръщението водата продължава да дава живот… Всички видове вода поради древната привилегия, която им е отредена още в началото, участват прочие в тайнството на нашето освещаване, след като Бог вече ги е призовал. И след като били призовани, Светият Дух се спуснал от Небето, спрял се над водите, осветил ги с присъствието си и по този начин те се сдобили с властта да освещават на свой ред… Те, които облекчавали телесните болки, сега лекуват душата; те, които давали временно спасение, сега възраждат вечния живот…“
„Старият човек“ умира чрез потапянето във водата и се ражда ново, възстановено същество. Тази символика е великолепно изразена от Йоан Златоуст, който, говорейки за символната многозначност на кръщението, казва: „То представлява смъртта и погребването, животът и възкресението… Когато потапяме главата си във водата, като в гроб, старият човек е потопен, погребан цял; когато излизаме от водата, новият човек се явява същевременно.“
Както видяхме, тълкуванията на Тертулиан и Йоан Златоуст са в пълен унисон със структурата на водната символика. Все пак в християнската преоценка на Водата се появяват нови елементи, свързани с една „история“, в дадения случай със Светата История. Преди всичко кръщението се представя като слизане във водната бездна за двубой с морското чудовище. Това слизане има свой модел: потапянето на Христос в Йордан, което същевременно е било слизане във Водите на Смъртта. Както пише Кирил Йерусалимски, „драконът Бегемот, според Йов, се намирал във Водата и Йордан изтичал в пастта му. И тъй като трябвало да отсече главите на дракона, Иисус слязъл във Водата и здраво го привързал, за да придобием силата да стъпваме върху скорпионите и змиите.“
След това идва преоценката на кръщението като повторение на Потопа. Според Юстин Христос, като нов Ной, излязъл победоносно от Водата, станал предводител на раса. Потопът, също както и кръщението, изобразява слизането в морските дълбини. „Така че Потопът е картина, довършена от кръщението… Както Ной се е сблъскал с Морето на Смъртта, което е унищожило грешното човечество, и е изплувал от него, така и новопокръстеният слиза в кръщелния купел, за да срещне и победи в последна битка морския Дракон.“
