Ласийн, всъщност… й съчувства. В края на краищата тя се е преклонила пред една по-висша цел — Империята — и предпочела да принесе в нейно име в жертва двама мъже, които е наричала свои приятели.
— Значи хаосът в теб е пълен.
— Да, Икариум. Такива спомени ме заливат като порой. Ние с теб не сме обикновени същества. Твоята мечта е, че със спомените ще дойде знанието, а от знанието — разбирането. Но за всеки отговор, който намериш, изникват хиляда нови въпроса. Всичко, което сме били, ни е довело до това, което сме, но почти нищо не ни казва накъде отиваме. Спомените са тежест, от която никога не можеш да се отърсиш.
— Бреме, което въпреки всичко бих приел — упорито отвърна Икариум.
— Нека ти дам един съвет. Не казвай това на Маппо, ако не искаш още повече да разбиеш сърцето му.
Кръвта на трелла закипя в жилите му, гърдите го заболяха от дълго затаения дъх.
— Това не го разбирам, момиче — тихо отвърна след малко Икариум, — но няма да го направя.
Маппо издиша — много бавно, мъчейки се да се удържи. Остави сълзите да потекат на бразди от ъгълчетата на очите му.
— Не разбирам. — Този път думите излязоха на шепот.
— Но ти се иска.
Отговор не последва. Изтече минута и Маппо чу гласа на момичето:
— Стига, Икариум, изтрий тези сълзи. Джагътите не плачат.
Сънят не идваше и Маппо подозираше, че в групата има и други, за които отдихът не предлага спасение от гнетящите мисли. Само Искарал Пъст като че ли спеше безметежно, ако можеше да се съди по шумното му похъркване.
Скоро Маппо отново чу раздвижване и Икариум проговори, спокойно и сдържано:
— Време е.
Раздигаха бивака набързо. Маппо все още стягаше каишките на торбата си, когато Фидлър пое напред като воин, приближаващ към бойното поле — предпазлив, но изпълнен с увереност. Върховният жрец на Сянка закрачи след него. Когато и Икариум понечи да тръгне, Маппо се пресегна и стисна ръката на джага над лакътя.
— Приятелю, къщата Азат се кани да плени всеки, който притежава сила — имаш ли представа какво рискуваш?
Икариум се усмихна.
— Не само аз, Маппо. Подценяваш себе си, онова, в което си се превърнал след всички тези столетия. Ако искаме да продължим напред, трябва да повярваме, че Азатът ще разбере, че не му мислим злото.
Всички други бяха тръгнали — само Апсалар се беше озърнала през рамо към тях — и сега двамата бяха сами.
— Как можем да се доверим на нещо, което не можем да разберем? — запита треллът. — Ти каза, че „съзнава“. Как? Какво точно е съзнаването?
— Нямам представа. Усещам присъствие, нищо повече. А щом аз мога да го усетя, значи на свой ред и то може да ме усети. Треморлор страда, Маппо. Сражава се сам, а каузата му е справедлива. Решен съм да помогна на Азата, така че изборът е в ръцете на Треморлор — да приеме помощта ми или не.
Треллът едва потисна отчаянието си. „О, приятелю мой, предлагаш помощ, без да разбираш колко бързо може да се обърне този нож. Толкова си чист, толкова си благороден в невежеството си. Ако Треморлор те познава по-добре, отколкото ти самият, дали ще посмее да приеме предложението ти?“
— Какво има, приятелю?
Смътна подозрителност се четеше в очите на джага и Маппо се принуди да погледне настрани. „Какво има? Би трябвало да те предупредя, приятелю. Ако Треморлор те вземе, светът ще е освободен от една огромна заплаха, но аз губя приятел. Не, предавам те на вечен затвор. Древните и Безименните, които ми повериха тази задача, изрекоха повелята си с непоколебима увереност. Изобщо не ги интересуваше обичта. Нито младият воин трелл, чиято клетва тъй открито се поколеба — защото още не познаваше мъжа, с когото трябваше да тръгне. И нямаше съмнения. Не и тогава, толкова отдавна.“
— Моля те, Икариум, нека се върнем. Рискът е твърде голям, приятелю мой. — Очите му, зареяни над равнината, се насълзиха. „Приятелю мой. Ето, че най-сетне се разкрих пред вас, Древни. Аз съм страхливец.“
— Бих искал — заговори треперливо Икариум, — бих искал да те разбера. Войната, която виждам у теб, къса сърцето ми, Маппо. Трябваше вече да си разбрал…
— Какво да съм разбрал? — проплака треллът, все тъй безсилен да срещне погледа на джага.
— Че съм готов да дам живота си за теб, мой единствен приятелю, мой братко.
Маппо се обгърна с ръце и прошепна:
— Не. Не казвай това.
— Помогни ми да сложа край на тази твоя война. Моля те.
Треллът вдиша дълбоко, накъсано.
— Градът на Първата империя, онзи, на стария остров…
Икариум зачака.
— Е унищожен… от твоята ръка, Икариум. От твоята, в сляпа ярост… ярост несравнима. Тя изгаря жестоко, толкова жестоко, че цялата ти памет за това, което си сторил, е заличена. Гледам те… гледал съм те как ровиш в онези изстинали пепелища, все търсиш и търсиш да откриеш кой си, а аз стоя до теб, обвързан с клетва да ти попреча да извършиш отново такова дело. Унищожавал си градове, цели народи. Започнеш ли да убиваш, не можеш да спреш, докато всичко около теб не се превърне в… безжизнена пустош.
Джагът не отвърна нищо. Маппо не можеше да го погледне. Мъката кипеше като буря в душата му и трябваше да впрегне цялата си сила, за да я надвие.
— А Треморлор знае — проговори хладно Икариум. — Азатът знае, че не му остава нищо, освен да ме вземе.
„Стига да може, подложен на такова тежко изпитание, преди да е започнало още усилието. В гнева си ти можеш да го унищожиш. Духове на бездната, какво рискуваме тук?“
— Вярвам, че този Лабиринт те е оформил, Икариум. След всичкото това време ти най-после се върна у дома си.
— Където е започнало, там трябва да свърши. Отивам при Треморлор.
— Приятелю…
— Не. С това знание не мога да крача на воля по земята — трябва да разбереш това, Маппо. Не мога…
— Ако Треморлор те вземе, ти няма да умреш, Икариум. Затворът ти ще трае вечно и въпреки това ще си в… съзнание.
— Да. Достойно наказание за такива престъпления.
Треллът проплака.
Ръката на Икариум падна на рамото му.
— Придружи ме до моя затвор, Маппо. Направи каквото трябва — каквото явно си правил и преди, — за да спреш гнева ми. Не бива да ми се позволи да се съпротивявам.
„Моля те…“
— Направи онова, което е длъжен да направи един приятел. И се освободи, ако се окажа толкова нагъл, че ти предложа дар в замяна. Трябва да сложим край на това.
Треллът поклати глава за отказ. „Страхливец! Повали го на земята, още сега! Извлечи го оттук — далече, — ще се върне в съзнание, без да помни нищо от това. Мога да го изведа навън, в някоя друга посока, и можем да сме си каквито бяхме, каквито винаги сме били…“
— Стани, моля те, другите ни чакат.
Треллът не беше осъзнал, че е на земята, свит на кълбо. Надигна се като пиян, със замаяна глава.
— Маппо, иначе не мога да те нарека приятел.
— Това — замънка треллът — не беше чест…
