— Да, май трябва да направя от теб това, което, изглежда, съм самият аз. Нека гневът се превърне в желязото на твоята решимост. Не оставяй място за съмнение — винаги си бил твърде сантиментален, трелл.
„Дори когато ме нападаш, с толкова мило изречени слова. Ах, богове, как мога да направя това?“
— Другите са дълбоко потресени от онова, което видяха — какво ще им кажем?
Маппо поклати глава. „Все още си е дете в толкова много отношения, нашият Икариум. Те знаят.“
— Хайде. Домът ми очаква завръщането на блудния си син.
— Трябваше да се случи — каза Фидлър, след като ги настигнаха. Маппо ги огледа един по един и видя разбирането, изписано ясно и с всички оттенъци. Набръчканото лице на Искарал Пъст се бе изкривило в трескава усмивка — страх, очакване и още цяло гъмжило от чувства, които само той можеше да обясни, стига да искаше. Апсалар като че ли бе отхвърлила всякакво съчувствие, което доскоро бе изпитвала, и сега поглеждаше накриво Икариум, сякаш преценяваше потенциалния си враг; за първи път показваше неувереност в себе си. В очите на Реллок се четеше примирение — той много добре съзнаваше заплахата, пред която бе изправена дъщеря му. Единствено Крокъс като че ли беше предпазен от знанието и Маппо не за първи път се удиви на увереността, която младежът сякаш беше намерил в себе си. „Сякаш се възхищава на Икариум — но на коя точно част от джага се възхищава?“
Стояха на един хълм, с коренища, оплетени безразборно под краката им. „Някое древно създание е затворено под нас. Всички тези хълмове…“ По-нататък пейзажът се променяше, корените се издигаха в дебели стени, оформящи коридори в необятен, безумен лабиринт. Някои от корените в стените сякаш се движеха. Маппо присви очи, за да ги огледа.
— Не правете никакви опити да ме спасявате — заяви Икариум, — ако Треморлор се опита да ме вземе. Дори помогнете на тези усилия, по всякакъв начин…
— Глупак! — изграчи Искарал Пъст. — Азатът има нужда първо от теб! Треморлор може така да го пернат по кокалчетата, че и Опонн да изпищи! Отчаяние! Хиляда соултейкън и д’айвърс прииждат насам! Моят бог направи всичко, което можа, както и аз! И кой ще ни благодари? Кой ще признае жертвата ни? Не бива да ни проваляш тепърва, ужасен джаг!
Намръщен, Икариум се обърна към Маппо.
— Ще защитя Азата. Кажи ми, мога ли да се бия без… без онзи изгарящ гняв?
— Имаш праг — отстъпи треллът. „Но, о, колко е близо.“
— Не бързай — каза Фидлър и провери арбалета си. — Докато останалите не направим всичко, което можем.
— Искарал Пъст — сопна се Крокъс. — Това включва не само теб, но и твоя бог…
— Ха! Ти ли ще ни заповядваш? Ние доведохме играчите — повече не може да се иска…
Даруджистанецът пристъпи към Върховния жрец, върхът на ножа му блесна и леко се опря в шията му.
— Не стига. Извикай бога си, проклет да си. Трябва ни още помощ!
— Рисковете…
— Са по-големи, ако просто си затраете! Ами ако Икариум убие Азата?!
Маппо затаи дъх, смаян от това колко добре разбира Крокъс положението.
Последва тишина.
Икариум отстъпи назад потресен.
„О, да, приятелю, ти имаш тази сила.“
Искарал Пъст примига, зяпна и рязко затвори уста.
— Непредвидено! — изхленчи той. — Всичко онова, което ще се освободи… олеле! Я ме пусни!
Крокъс го пусна и прибра ножа.
— Сенкотрон… ъъъ… моят предостоен Господар на Сянка… мисли. Да! Той мисли трескаво! Така огромна е гениалността му, че може да надхитри дори самия себе си! — Очите на Искарал Пъст се опулиха и той се обърна към гората зад тях.
Откъм дърветата отекна далечен вой.
Искарал Пъст се усмихна.
— Проклета да съм — промълви Апсалар. — Не допусках, че го може.
Пет Хрътки на Сянка изскочиха от гората. Бяха големи като телета. И като подигравка с всички естествени неща, водеше ги незрящата Хрътка Блайнд. Самецът й Баран тичаше зад и вдясно от нея. Джиър и Шан ги следваха по фланговете. След тях се носеше Руд, водачът на глутницата.
Маппо потръпна.
— Мислех, че са седем.
— Аномандър Рейк уби две на равнината на Риви — каза Апсалар, — когато настоя Котильон да освободи тялото ми.
Крокъс се обърна изненадано.
— Рейк ли? Не знаех.
Маппо го изгледа с вдигната вежда.
— Познаваш Аномандър Рейк, Господаря на Лунния къс?
— Срещнахме се, само веднъж — отвърна Крокъс.
— Бих искал да ми разкажеш за това някой ден.
Момъкът кимна, стиснал устни.
„Маппо, ти си единственият глупак, който вярва, че ще преживеем това.“ Погледът му отново се прикова в приближаващите Хрътки. Въпреки че двамата с Икариум бяха пътешествали толкова години, пътищата им никога не бяха се кръстосвали с тези легендарни същества на Сянка. Но треллът все пак знаеше много добре имената и описанията им. Хрътката, която най-много го плашеше, беше Шан. Движеше се плавно и безшумно в мрака, очите й бяха две пурпурни цепки. Докато от другите лъхаше дивашката свирепост на побойници, то плавните движения на Шан бяха като на истински убиец. Треллът настръхна, щом смъртоносните му очи се задържаха на него за миг.
— Не са ядосани — изгука мило Искарал Пъст.
Маппо извърна очите си от зверовете и видя, че Фидлър се е вторачил в него. Разбирането, което си размениха, бе мигновено и сигурно. Сапьорът леко килна глава. Треллът въздъхна, бавно примига и се обърна към Икариум.
— Приятелю…
— Приемам ги — избоботи джагът. — Няма да говорим повече за това, Маппо.
— Към лабиринта — каза Искарал Пъст и се изкиска, щом до ушите им стигна далечен злокобен писък. Хрътките надигнаха глави и задушиха неподвижния въздух, но инак като че ли си останаха спокойни. Всеки от зверовете бе сякаш обкръжен от аура на гибелна готовност, изкована от необятна древност като железни нишки.
Върховният жрец на Сянка отново затанцува на място, но изведнъж Баран с мълниеносна бързина го блъсна и го събори на земята.
Фидлър изсумтя и му протегна ръка да се изправи.
— Май успя да подразниш своя бог, Пъст.
— Глупости! — изохка старчето. — Привързаност. Паленцето толкова се зарадва, като ме видя, че се превъзбуди.
Поеха към лабиринта от корени. Небето беше с цвета на лъснало желязо.
Геслер се приближи до Дюйкър, Бълт и капитан Лъл, които пиеха билков чай. Лицето на ефрейтора беше подуто и червено заради счупения нос, а гласът му излизаше на хрипливо скимтене.
— Повече не можем да вземем на борда, тъй че ще тръгваме да хванем отлива.
— За колко време могат тези ваши немрящи гребци да ви откарат до Ейрън? — попита Лъл.
— Няма да е дълго. Най-много три дни. Не бойте се. Няма да изгубим нито един от ранените, сър…
— Какво ви кара да сте толкова сигурен, ефрейтор?
— Нещата на „Силанда“ стават някак безвременно, сър. Всички онези глави все още кървят, само че са
